Артист от европейска величина

  Изкуството на актьора е мимолетно, остава в ефира. А за артист като Сава Огнянов, напуснал земния свят преди повече от седем десетилетия, днес трудно можем да си създадем реална представа. Няма записи, кино- или видеоленти, не са живи и неговите съвременници. Останали са само записани спомени от артисти и културни дейци от епохата. И все пак знаем, че е бил сред първомайсторите на българската сцена, че името му се нарежда до имената на Васил Кирков (за съжаление, почти забравен днес), на Адриана Будевска и Кръстю Сарафов.
Роденият на 24 май 1876 г. в Констанца (старо име Кюстенджа), но израснал и завършил гимназия в Русе, Сава Огнянов (днес театърът на дунавската ни столица с гордост носи неговото име), още от дете е рецитирал прекрасно. Като ученик в елитната мъжка класическа гимназия "Борис I" той изумява русенци с проникновената си интерпретация на една от най-сложните и трудни Шекспирови роли - Шейлок от "Венецианският търговец". Ето какво пише писателят Константин Мутафов, свидетел на това необикновено събитие: "На финала публиката бе занемяла, притаила дъх от ужас и захлас. Да, никога през живота си не бях чувал такива викове и ръкопляскания, както онази вечер след сцената на Шейлок и Порция. Дълго време в града се приказваше само за Шейлок на гимназиста Огнянов, който наистина игра като голям, завършен артист..."
През 1896 г. двайсетгодишният Сава Огнянов заминава за Мюнхен, където учи в прочутото драматично студио на Ото Кьоних. После се прехвърля в Берлин и става редовен студент в тамошната академия. През 1902 г. дебютира в столичната трупа "Сълза и смях" като Мортимър от "Мария Стюарт" на Шилер. После специализира в Прага, Виена, Москва и Париж.
През целия си живот Огнянов учи системно и упорито. Никога не се осланя на великолепните си природни данни - глас, фигура, пластика, музикалност. Работи неуморно върху словото, дикцията, жеста, върху комплексното изграждане на всеки образ. Винаги се стреми да намери подходящата форма, необходима за изграждането на ролята, да достигне нейното внушение чрез пластиката и словото. И като истински майстор-ювелир Огнянов обработва текста, докато авторовото слово не получи желаните от него блясък, сила и красота. Той е наистина сред малцината надарени от Бога големи наши артисти. В неговата външност има нещо царствено, величествено, празнично, каквото е и изкуството му. Аристократ на сцената...
През 1920 г. Сава Огнянов е в Рим, където само след една главна роля в киното (във филма "Отец Савелий") е обявен от италианската критика за "звезда на италианското кино"! Но въпреки предложенията за нови филми и театрални роли, той се завръща в родината си, защото е убеден, че "камъкът тежи на мястото си".
За три десетилетия на сцената Сава Огнянов пресъздава 115 роли, от които близо 40 централни. Голяма част от тях остават еталонни за българския драматичен театър. Хамлет, Кориолан, Цезар, Борис Годунов, Рогожин, Д-р Ранк, Филип Втори, Вурм, Клавдий, Наполеон, Петручио, Макбет - това е само част от неговите забележителни сценични превъплъщения, останали ненадминати до днес.
Много интересен отзив за неговия Хамлет пише поетът Теодор Траянов: "След великолепния Петручио от "Укротяване на опърничавата" израсна и вечният призрак на Хамлет. Неизказано трагичен е бледният Хамлет, сам за себе си, но трагичен е той и за самия Огнянов. Разбработвал с любов Хамлетовата проблема дълги години, добил искрените похвали на двама колоси от Виенския Бургтеатер, главния режисьор Хайне и големия актьор Хуго Тиминг, Сава Огнянов не можа да наложи тоя тъй масторски създаден от него образ на своите сънародници. Въплътеният чисто интуитивен образ от Васил Кирков се хареса може би повече. Защото героичността, макар и трагична в своята пасивност, при Кирков завладява по-лесно и по-скоро, отколкото замислената мечтателност и духовно задълбочаване при Огнянов. И тук той се движи в своя собствена област. Не трагедията на волята, а трагедията на безволието ни даде Огнянов в своя славянски Хамлет. И както Хамлет на Ермети Новели е правдив, така и Хамлет, създаден от Йозеф Хайнц, е, без съмнение, Шекспировски. Същото може да се каже и за двата образа, създадени на българска сцена от Васил Кирков и Сава Огнянов. И двамата тия Хамлетовци са истински, и двамата умират с една неуловима усмивка, чиято тайна ще отнесат със себе си в Царството на сенките..." (Теодор Траянов, сп. "Хиперион", г. VI, 1927, кн. 7-8)
След Хамлет, през 1932 г. Сава Огнянов се превъплъщава и в ролята на Клавдий. И както пише неговият единствен биограф Пенчо Пенев: "След Хамлет Огнянов имаше ясна представа за това, което трябваше да направи. И той ни го представи така силно и изразително, защото го виждаше чрез погледа на Хамлет. А тъкмо това е най-вярната представа за Шекспировия Клавдий. Тук трябва да се отбележи дълбокото равновесие между интелектуалния и емоционалния заряд в неговото тълкуване, но отдадем ли внимание само на едното, непременно ще сгрешим..." Според проф. Любомир Тенев това изпълнение остава "недостигнато не само на наша сцена". По повод тази роля на артиста големият наш критик обобщава:
"В своето изкуство Сава Огнянов обичаше едрите линии, обобщената внушителност, основното, главното в образа, а главното - това значи преди всичко да се разкрие идеята на образа в най-изразителна форма. Затова у Огнянов имаше малко детайли, но точно и остро намерени, които придаваха жизненост и достоверност на сценичното лице..."
Напуска този свят, още млад, на 22 март 1933 г. в София, 57-годишен, в разцвета на силите и таланта си, след инфаркт. Сърцето му не издържа напрежението, интригите и борбите в театъра. В българския Народен театър... Като всеки истински, чувствителен артист той твърде остро усеща противоречието между прекрасния възвишен свят на сцената и посредствеността и завистта на заобикалящата го среда. Но оставя след себе си незаличима диря в българския драматичен театър.