Уроците на Илия Волен и стилът на времето

Това заглавие го заимствах от една хубава статия на известния критик и публицист Панко Анчев. Хареса ми и го поставих пред думите, които искам да напиша за нашия голям белетрист и автор на литературни и обществено значими статии бай Илия Волен. Това "бай" пък го притурих, защото работехме заедно в някогашното списание "Септември" (той беше зам. главен редактор) и го имахме за един от нас. А то не било така. Макар по вина на неоправданите капризи на времето неговото име днес почти да не се споменава, това не намалява стойността на страниците, които е написал!
Но колкото и голям белетрист да е, Илия Волен е човек, който си има биография. Литературното му име е псевдоним на селянина (нарочно пиша селянина) Марин Христов Стаменов, роден в с. Ъглен на 13 октомври 1905 г. и починал на 17 август 1982 г. Останал сирак (баща му загива в Първата световна война), той постъпва като стипендиант в Духовната семинария, но е изключен за прогресивни публикации. Дори е арестуван за кратко.
В началните си стъпки в литературата (в списание "Ведрина") той е поощряван от Антон Страшимиров, от когото получава псевдонима си, уважава него и творчеството му и го има за свой съветник. Работи първоначално в Светия синод, а след това е редактор в няколко литературни списания.
Пише на социални, на анималистични, на семейни теми, всяка от които е до голяма степен автобиографична. Впрочем, във всичките си произведения, без дори да усеща това, той е социално насочен. А неговият живот е добър пример в това отношение.
Дълъг е списъкът на произведенията му, но най-известна е новелата "Йов". Той е народен деятел на изкуството и културата и лауреат на Димитровска награда. Преди да напише "Йов", Илия Волен е автор на книгите "Черни угари" (1928), "Кръстци" (1931), "Радост в къщи" (1942, 1955), "Диви души" (1945) и други, между които и "Търсене на истината" (1973) - мисли, бележки, есета на значими според него за писателското творчество и обществото ни теми.
Преди да напиша тези редове, прочетох отново няколко от разказите на Илия Волен и изпитах истинско удоволствие от правдата, която съдържат за онова далечно време. Далечно ли? За съжаление същия полъх чувствам и днес от разделението на обществото ни на прекалено богати и системно гладуващи бедни. Спомних си също за летните ваканции, които аз, софийското хлапе, прекарвах в труд при дядо и баба в с. Соволяно, Кюстендилско.
Както казах по-горе, препрочетох няколко разказа. Те са адресирани към малките читатели, но могат да служат за образец на критическия реализъм. Ще изредя няколко заглавия, които си спомням: "Ваклушка", "Златановата мечта", "На училище", "Урок по истина", "Помощници", "Радост в къщи". Особено впечатление ми направи разказът "Еднакви имена" - в живота това повторение се случва често, но големият майстор така го е пипнал, че в две страници ни разказва сякаш целия делничен живот на ученическата паралелка, в която става действието...
Споменах за книгата, в която Илия Волен споделя своя опит или теоретизира на тема писането. Един цитат ще ви създаде представа: "Песен, приказка, рисунка - всичко това го има като зародиш в живота. Наивното, чувствителното въображение извиква приказката; краткото, остро, ударно съсредоточеното в себе си събитие ражда разказа; възрастването, усложняването, патетичността на модерното време създава романа. От едни случки става само разказ, от други - роман. Не можеш да задушиш сюжет за роман в тесните форми на разказа, нито да разточиш сюжет за разказ в роман!" Колко просто и ясно го е казал! Ако бяха го слушали (чели), мнозина днешни автори биха избегнали някои свои литературни грешки.
Ще цитирам и нещо от другите му разкази: "Нека се похваля - бях силен ученик. Като получехме новите учебници - изчитах ги целите, дори взимах читанките на по-големите, та и тях изчитах. И когато учителят ни предложи да се запишем за едно илюстровано детско списание, аз плаках на баща ми, обещах му, че ще изкарам да паса биволите по Великден, пък той да си остане за големите празници в село..."
Такова е било отношението към книгите не само на героя на Илия Волен, а на много от тогавашните деца. Кой знае защо ми се ще да прехвърля разказа си към днешните мъки на учителите, които въпреки своите желания и усилия трудно научават своите ученици дори от втори и трети клас да четат и пишат. Това се отнася поне за някои от столичните училища... Надявам се в провинцията, в по-малките градове и в селата учениците да са по-прилежни.