Руски професор: Що за език е това македонският?!

Наши политисторици от сутрин до вечер се упражняват да плюят по Коминтерна за създаването на македонската нация. И с право. Но на никой от тях не му хрумва дори да направи паралел с една организация от 4 букви - н, а, т, о. Букви, които според мен съвсем се изпразниха от съдържание днес, по времето на епидемията. Сега да говориш, че Македония има нещо общо с историята, настоящето и бъдещето на България, се превръща в  предателство към "светлите идеали" на атлантизма. А предателство наистина има, но то е на правителството и на атлантиците към десетките хиляди наши предци, геройски загинали, за да е българска Македония. Поне от кумова срама да бяха направили един пазарлък за историята и езика ни, когато преди 4 дни НАТО се разшири със Северна Македония. 

Днес ви предлагаме със съкращения частичка от спомените на Димитър Стоянов (Мицо). Родом е от с. Хърсово, община Сандански. Оказа се, че е чичо на съпругата на известния ни писател Валентин Караманчев. И е съветски доктор на науките. Но най-важното, което го прави известен, е, че е първият говорител на радио Москва на македонски език, от 1949 г. и в продължение на 22 години.

Един до дъното на душата си българин е принуден от обстоятелствата да прави нещо, на което е върл противник. Изповедта на говорителя на радио Москва Димитър Стоянов не може да остави равнодушен читателя, който все още не е американизирал и натовизирал душата си. Така както самият Мицо не съветизира своята, а влиза в много битки, за да опази преди всичко нея - своята толкова мачкана непокорна българска душа.

Неизвестни подробности изнася той за  бележити българи "московчани" от онова време - за Венко Марковски, Кръстю Тричков, Георги Джагаров... Покъртителен е разказът му за Владимир Поптомов. Страдалецът на червената идея  Денчо Знеполски му споделя и с малко хумор преживените от него ужаси в следствието и в Белене. Спомня си за Георги Димитров, Васил Коларов, пише и за Тито, за Лазар Колишевски, Димитър Влахов, Гане Тодоровски... За Назъм Хикмет. В коридорите на радио Москва крачи и великият говорител на Втората световна война Юрий Левитан.

Но преди всичко Стоянов описва драмите, които изживяват македонските българи, заради политическите игри на великите сили след войната. Читателят ще разбере как един от съветските ръководители на културния фронт изплюва камъчето защо СССР подкрепя Югославия за Македония. Пък има неща и за сведение на онези, които подценяват и принизяват подвига на Тодор Живков, който със своята непоколебима позиция по македонския въпрос обърка "пасиансите" на Хрушчов и Брежнев. А и на Варшавския договор, на сатанизирания враг на НАТО - организацията, която принуди управниците ни днес да заровят един от последните ни козове за Македония.

И не на последно място - днешните ни натовци, политици и чорбаджии на микрофоните, които се гърчат от желание да угаждат, нека да не забравят своите предци, които са знаели и да удрят с юмрук по бюрата на "великите" политици и организации. Заради Македония.

Из спомените на Димитър Стоянов (Мицо), "Изповед на говорителя на радио Москва", ИК "Кънчев и сие", 2002 г.

И в самолета съмненията, догадките, предположенията си оставаха. Намеците в ЦК на БКП, че ни изпрашат там, в Москва, поради изострянето на борбата против Тито в Югославия по македонска линия, във връзка с македонския въпрос, пораждаха други проблеми: за колко време отиваме, какво по-конкретно се има предвид по македонския въпрос, защо се споменава най-често радио Москва?

... В съветското посолство разбрахме, че визи за нас били получени от Москва още преди повече от половин година. И служителят, който оформяше съветските ни визи, спомена няколко пъти името на Вълко Червенков...

На другия ден, 25 май 1949 година, ни въвеждат в сградата на Радио Москва. Из коридорите, през които минаваме, забързани в различни посоки се движат десетки мъже и жени... Изпратиха ни в едно студио, където записаха гласовете ни с текстове на български и македонски. 

Сътрудници на Югославската редакция, които прослушаха моя запис, подчертаха българския ми език в македонския текст. Има си хас: целият мой македонски език се състоеше и изразяваше в това - ако в текста стои думата народ, аз да я прочета с ударение върху а, ако пък виждах написано човек, да я изговарям като чОвек и т.н...!!!

Бях назначен за говорител в Македонската група към Югославската редакция на Радио Москва... Коста Наумов трогателно ме покровителстваше, запознаваше ме ту с един, ту с друг. Виждам забързана с текст в ръка висока, руса жена.

- Цялата шведска буржоазия трепери, когато я слуша! - ми разказва Коста за нея... 

От друго студио излиза едър, но вече доста възрастен човек. Коста Наумов дружески беседва с него. Представя ме. Разменя[ме] по някоя дума. Разделяме се. Коста ми обяснява:

- Бил богат, много богат, във Финландия. Раздал всичко на бедните. Емигрирал в СССР. Работил в Коминтерна, а след разпускането му преминал на работа в радиото. 

Аз тръпна.

- Ето и Левитан! - продължава Коста. - Никой говорител не е толкова популярен в СССР както той! През време на войната всички речи, заповеди на Сталин чел само той. А сега, по правило, чете най-важните правителствени материали... От различни националности и вероизповедания бяха югославските емигранти, но на тези факти по онова време не се придаваше никакво значение, поне външно. Всички ги обединяваше тогава борбата против Тито.

Пряко ръководеше тогава македонската група Вера Баронова, току що завършила висшето си образование. Всички я наричаха просто ВерочкаЕ 

... Чух го (Анатолий Калинин - б.а.) не на събрание или на съвещание, а на събрани случайни около него хора от редакцията да казва: 

- За нас, за Съветския съюз, всички социалистически страни са важни. Но най-важна беше и си остана Югославия. Ако тя беше наша, флотата ни щеше да бъде господар в Средиземно море.  Други ветрове щяха да духат в Италия. До центъра на Европа щяхме да бъдем по-близко...

Василий Матвиенко беше високообразован филолог и способен журналист... По повод на редица преводи от руски на македонски обаче често в недоумение вдигаше ръце:

- Уж съм филолог. Научно звание даже имам. Изучавал съм няколко славянски езика. Имам представа от историята им. Но идва Страчков и ми показва македонски превод. Гледа ме в очите и ми доказва. 

Аз се чувствам безсилен, безпомощен

А уверен съм, Страчков не различава глагола от съществителното име, минало време от бъдеще. Не знае какво е падеж, какво е предлог. Граматика никога не е учил... - споделя Василий Матвиенко без злоба и завършва с въпроса: - Що за език е това македонският!?

... Бях запомнил убедителни факти за антибългарската политика на правителството в Скопие, начело с Лазар Кулишевски още от първите дни на съществуването му, факти и документи за опитите на Титова Югославия да заграби Пиринския край от България есента на 1944 г. и др. 

Започнах развълнуван, щастлив, но сериозен. Василий Матвиенко ме слушаше внимателно. Добродушието и усмивката не изчезваха от лицето му... 

- Ето как ще се договорим с тебе - ме прекъсна Василий Матвиенко. Аз се превърнах целият в слух. - Ние тук, в Радио Москва, няма да разрешаваме македонския въпрос, още по-малко да вземаме страна в споровете между България и Югославия... 

И възприемах, и не възприемах думите му. Затова пък като през тръба зазвучаха пак в ушите ми думите на македонските колеги, които още в първите дни на съвместната ни работа ми доказваха, че съветските другари не споделяли становищата на БКП по македонския въпрос в спора й с ЮКП. Не им вярвах, разбира се, отхвърлях решително твърденията им. Доказвах им, че както България и българите безрезервно са на страната на СССР в споровете му с която и да е друга страна и са му предани, така и те, съветските хора, СССР, се отнасят към нас, към нашата страна... 

Бях говорител преди всичко. Сетне студент по съвместителство, а се нахвърлих върху литературата по македонския въпрос.

До 1912 г. родителите ми са били поданици на турския султан. Баща ми е участвал в местните македонски чети. Започне[ше] ли безкрайните си разговори за тези чети, по няколко пъти си спомняше обръщението на ръководителите им пред събрание или акция: "Братя българи". Така се е обръщал към тях и Яне Сандански. Мечтата им да се присъедини краят им към България се осъществила. По заповед на Сандански, както казваше баща ми, цялото население трябвало да посреща българската армия с хляб и сол... 

Най-често разговарях със Сашо... Съвсем конкретно го запитах веднъж по македонския въпрос. Поогледа се Сашо, замисли се. 

- Някъде през 35-та или 36-та в Коминтерна излезе решение по македонския въпрос - най-после започна той. - Едно помня: предвиждаше се Македония да бъде независима, самостоятелна република в Балканската федерация. Да престане да бъде тя ябълка на раздора между балканските държави...

Ако това ми бяха разказвали други, не бих повярвал... Слушах и не вярвах. Но беше вярно, вярно беше.

Сашо се отнесе към мен снизходително: - Ти не забравяй, че в Коминтерна главното не беше националната принадлежност, а званието комунист. В много азиатски страни например отиваха да работят европейци и работеха от душа и сърце... Вашият Васил Коларов работеше в Монголия по-добре от много монголци. Предполагам, че на Димитър Влахов са му възложили да работи по македонска линия. И да е искал да се откаже, не е могъл. Заповед! А Димитър Влахов в Коминтерна беше известен като българин. И работеше, въртеше се в българската секция - завърши Сашо... - Всичко хубаво може да се каже за Владимир Поптомов, но той не обичаше Коминтерна. Може би заради македонския въпрос?! - питаше се Сашо и сам си отговаряше. - Не знам. Повече се въртеше тук, в радиото, в българската редакция...

... Опитвахме се колкото може по-дружелюбно и деликатно да кажем на шведския колега, че той не говори като комунист като човек едва ли не намиращ се под пълното влияние на западната антисъветска пропаганда.

Събеседникът ни скочи, сякаш го удариха през лицето:

- Аз ви говоря като комунист! С болка! Защото обичам СССР. И защото вярвам, че въпреки всичкото безобразие тук, бъдещето е на комунизма! - изкрещя той и продължи. - Но че такъв какъвто СССР е сега, никога няма да привлече хората от чужбина. В СССР трябва да се извърши друга революция! Революция за спасяването на комунизма!

... Не съм запомним името на този швед.

... Особено съм запомнил Кръстю Тричков... С часове сме говорили по нашия въпрос. Той си спомняше много свои разговори с Владимир Поптомов. От него слушал, че познавал Тито от Москва и от тогава между двамата датирало недружелюбие. Владимир Поптомов не приемал на сериозно Тито. В последните месеци преди 9-ти септември 1944 г., или в първите след тази дата, за Владимир Поптомов в Титова Югославия бил запазен и обявен висок пост. Той не искал и да чуе за това. С пренебрежение отказал. В годините на насилствено помакедончване на пиринския край Владимир Поптомов е единственият човек в най-високите партийни и държавни органи на България, който му се противопоставял. И тогава той 

защитавал българския характер на Македония

историческия факт, че преобладаващата част от нейното население е било и е българско... 

За учещия в Москва Георги Джагаров Македония беше българска светиня. Той всеки момент беше готов да влезе в бой за нея, презираше Тито и особено Темпо...

В България продължаваше да се води активна работа за възстановяване на истината по македонския въпрос. Най-активно участваше в нея лично Кръстю Тричков, в онези години пръв ръководител на Благоевградски окръг. Имах дори впечатлението, че той повече време отделя на македонския въпрос, отколкото на работата си в окръга. Тричков не криеше недоволството си от отношението на СССР по него. Знаех, че е водил остри разговори със съветски официални представители. Беше водил такива и с ръководителя на Радио Москва Месяцев. Обвиняваше той и нашия посланик в Москва Стоян Гюров в пасивност по македонския въпрос. По мое дълбоко убеждение Кръстю Тричков при тежки условия достойно продължаваше линията на своя съселянин [Белица] Владимир Поптомов. Смело е влизал в контакт Кръстю Тричков по този въпрос и с представители на Югославия, доказвайки им, че не на тяхна страна е историческата истина. Дълбоко съм уверен, че на него принадлежи значителната заслуга България решително да се противопостави на великосръбските аспирации чрез т.нар. македонски въпрос... 

В Москва пристигнаха от Югославия и близки на мои колеги. Пристигнаха и родителите на Диме Толовски. Старите хора не можеха да дойдат на себе си от радост, че виждаха двамата си синове... Чичо Апостол, бащата на Диме и Петър, още като разбра, че съм българин, от България, се развълнува. Почна да ми рецитира стихотворения от Иван Вазов за България, многократно повтаряше: "Българин да се наричам, първа радост е за мене!"     

Всичко това стана буквално в първите пет-десет минути след влизането в стаята на Диме. Никой не криеше сълзите в очите си... Диме скръцна със зъби към баща си:

- Ти си бугарин, а яс сум македонец! 

Майка му го притискаше до старческите си гърди, милваше го по лицето:

- Ами българи сме, чедо. И татко ти, и аз, и бабите, и дядовците ти! - искаше да го успокои тя.

- А яс сум македонец! - продължаваше той.       

- Още утре да ми донесете вестници от България! - настояваше чичо Апостол - Там, в Македония, българските вестници са забранени. Само от радио София научаваме по нещо за майка България. Слушаме го тайно, защото ако научи УДБ (Управление за държавна сигурност - Управа државне безбедности - б.а.), тежко ни и горко!

Оправдах се набързо, че имам неотложна работа и си отидох. Не можех да гледам тази картина...

Аз познавах Диме Толовски от дълги години. Не помня случай да е казал някога добра дума за България. Той не можеше да понася български книгиЕ Като студент в първи или втори курс в Ленинград той се влюбил в чуждестранна студентка. При това с любов както се казва с големи букви. Но студентката се оказала българка. Скъсал даже познанството си с нея.

Ето я драмата не, а трагедията на хиляди и хиляди синове и дъщери на македонските българи във Вардарска Македония под похлупака на Титова Югославия.