Политици на дотации

Наличието на диалектическо единство на теория и практика е необходимо, но не е достатъчно условие за успеха на един политик в неговата дейност. Поне за това свидетелства българската история от Освобождението досега - един не само драматичен, но и достатъчно дълъг за  извеждането на съответните изводи период. Не са изключение онези анализатори, които обясняват недостатъците на държавното управление у нас през тези години с прекъсването на функционирането на българската държавност по време на близо петвековното насилствено позициониране на страната ни в границите на Османската империя.

Докато в САЩ и много от държавите в Западна Европа през ХІХ-то столетие, под една или друга форма вече съществува парламентарен механизъм за държавно управление, то делегирането на властови пълномощия посредством изборна процедура е напълно непознат за българското население инструмент.

В самата турска империя едва при султан Махмуд ІІ през 1839 г. е издаден ферман (хатт-и-шериф), който открива в Турция период на реформите, известен под наименованието "танзимат" (танзимат-и-хайрийе - благодетелни реформи). В 1845 г. със султански указ, в интерес на усилване на централната власт, генерал-губернаторите (пашите) били лишени от правото да имат свои войски, да взимат данъци и да произнасят смъртни присъди. Тогава при генерал-губернаторите са образувани местни меджлиси - съвещателни учреждения на именити хора, създавани както посредством избори, така и чрез назначаване от местните власти.

По същото време в САЩ и Западна Европа функционират национални парламенти с изразена разнопосочна политическа ориентация. Така че тезата как липсата на непрекъсната българска държавност води до отрицателни последици понастоящем в упражняването на властта 

има историческа достоверност

Но тя ли е единственият отрицателен фактор, който генерира дефекти в държавното управление в България, и то не само през годините на т.нар. "преход", а и в периода 1944-1989 г.? И имат ли недостатъците при прилагането на властта общ генезис, независимо от смяната на обществено-политическия модел след 10 ноември 1989 г.?

За да отговорим на тези въпроси, трябва да бръкнем в раната. В ранената социална психика на българския народ, демонстрираща само в отделни моменти конвулсивен стремеж към пълноценна роля в управлението на държавата. На неговата държава!

Лично бях свидетел само на един-два грандиозни митинга в столицата след 10 ноември 1989 г., свикани съответно от Съюза на демократичните сили и Българската социалистическа партия. Другата демонстрация на народната енергия ми е позната от филмовите ленти, запечатали ентусиазма на масите след установяването на отечественофронтовската власт на 9 септември 1944 г.

После масовата енергия постепенно се оттече и настъпиха периодите на минималните усилия на българските граждани да си възвърнат полагащата им се позиция в държавното управление. Всъщност по-точно би било да се каже, че те нямаха какво да си възвръщат, понеже реално никога не бяха притежавали действен контрол върху трите сфери на властта. На какви ли не социални перверзии бяха подложени българските граждани - опитните свинчета в лабораторията за обществени експерименти?!

Първо, визуалните признаци на властта се врастват в самочувствието на персоните-опортюнисти и перманентно го помпат до n-та степен - по липса на доказателства от историческо естество за собствената личностна значимост. Второ. Тези подбрани ефекти от експлоатирането на луксозни и реномирани маркови служебни возила с всички възможни екстри (за предпочитание и бронирани), цялата съвременна пищност на външния и вътрешния интериор на служебните сгради, са чисто и просто грижливо селектирана 

колекция от оптически сигнали 

Които имат за задача и да запратят мнозинството от българското население в психологически партер, като оттам да съзерцава денонощно властприлагащата камарила в посока от долу нагоре. Те това му е тънкото на цаката да бъде държан народът в безропотно подчинение, ако не съвсем - уви! - през цялото време, то поне колкото е възможно по-дълго! Третият общополезен за (псевдо)елита ефект е от прозаично, но съвсем не за пренебрегване, битово естество. Понеже, както поучава народната мъдрост: "Капка по капка вир прави!"

При една от моите срещи в качеството ми на председател на УС на Асоциацията за борба с корупцията в България с един от министрите по време на втория мандат на Бойко Борисов, която персона и сега е член на неговия кабинет, секретарката, още в момента на моето пристигане минути преди 9:00 ч., за колкото беше уговорено рандевуто, ме предупреди, че "министърът ще закъснее", понеже е попаднал в задръстване по маршрута към училището, където води сутрин отрочето си. Малко пояснение: въпросният министър не шофира, следователно информацията за задръстването се отнасяше до служебния автомобил.

Фактът, че секретарката не цензурира съобщението до лаконичната новина, че министърът ще закъснее, а обстойно изложи и причината за това, е доказателство, че в нейните представи (а също и на персоната, заемаща министерския пост, от което произлиза първоначалната новина), използването на служебен автомобил за лични нужди е напълно в реда на нещата.

Подобен случай имаше преди години във Варна. Един от членовете на областната управа беше набит, заедно със сина си, при спор за паркомясто, от един морски капитан. Скандалното в случая за мен беше, че въпреки изложения в многобройните публикации факт как общинският управник, използвайки служебен автомобил, е пътувал от летището, където е посрещнал сина си - студент в чужбина, нито един от журналистите не акцентира върху злоупотребата със служебното превозно средство. Как беше писал Сенека: "Няма лечение там, където това, което е било считано за престъпление, стане обичай!"?

Съмнявам се, че тази мисъл е била 

подтикът на мнозинството 

от швейцарците, граждани на Берн, които, след като в сутрешната преса веднъж бяха видели фотодоказателство как един от "бащите на града" е щракнат на излизане от служебната си кола заедно със своята дъщеря, скоропостижно са се стълпили около кметството, за да искат оставката на общинския съветник. Която беше подадена още същия ден. Виновникът беше напълно наясно, че нравът на неговите съграждани няма да опрости нарушението на благопристойното поведение. И то, без да са чели сентенцията на Сенека.

Подробностите по този случай са ярко доказателство за съществуването на две различни морално-нормативни системи, населявани от българските и швейцарските граждани. Ако все пак допуснем, в порядъка на изключение, че и у нас може да избухне подобен протест, то със сигурност демонстрантите биха били симпатизанти на някоя от партиите в опозиция, или най-много неутрални. В Берн обстановката с искането на оставката беше на сто и един процента небългарска. На протеста се бяха събрали симпатизанти на политическата формация, която беше излъчила провинилия се общински съветник, а нямаше привърженици на опозицията. 

Каква беше логиката?

Опозицията смяташе за коректно първо да даде възможност именно на тези, които бяха сбъркали в своя избор, да поправят грешката си, като постигнат оставката. Както и стана, тъй като симпатизантите на партията, която беше лансирала общинския съветник, не бягаше от отговорност.

Представяте ли си как би изглеждало това поведение, проектирано в случая с неизкрещяната крещяща бруталност на Валери Симеонов?

Всички ние си правим пас, включително и майките на деца с увреждания. И само привържениците на политическата формация на г-н Симеонов, Валери, се намножават около Министерския съвет и подчиняват цялата столица на своето гражданско неподчинение, докато не изритат от властова позиция този, който е злоупотребил с тяхното доверие. И който открито квалифицира българския суверен като "необразован електорат", както се изтешкари собственоустно...

Валери Симеонов е не повече от типичен пример за политик, който овчедушното търпение на симпатизантите на съответната българска партия дотира с липсващата грамада от държавнически качества. И понеже тези недостатъци, недоимъци и дефекти са видни чак от Северния полюс, крайно време е българските граждани да скъсат извинителната тапия за петвековната парализа на българската държавност. По отношение на всички подобни на Валери Симеонов люде.

В противен случай ще продължаваме да живуркаме в блатото.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България