Нихилизмът в "тази страна"

Преди няколко дни една новина мина някак си незабелязано - и си замина. Ставаше дума за херцогинята от Йорк Сара Фергюсън, за която прокуратурата в съседна Турция искаше 22 години затвор и екстрадиция от Англия. Въпросната лейди си бе позволила да се маскира с яшмак като туркиня и да снима - без позволение - дом за сираци и изоставени деца край Анкара. Разбира се, документалното филмче било излъчено в мъгливия Албион и може би всички милозливи английски дами са пролели сълза за тежкото положение на въпросните турски деца.
Дотук добре. Лошото е, че незабавно Република Турция е обвинила херцогиня Фергюсън, че снима незаконно филм в чужда държава, че подлага въпросната държава на дифамация - т.е. на оскърбление и унижение, и вреди на международния  й авторитет. И въобще турските власти не са се интересували дали херцогинята от Йорк е братовчедка на английската кралица или не.
Че официален Лондон няма да се съгласи да екстрадира въпросната висша дама, за да застане пред съда в Анкара, е ясно: само че оттук насетне милейди - оператор сигурно ще заобикаля територията на целите Балкани от страх да не я достигне ръката на турското правосъдие...
Защо се спирам толкова подробно на това? Защото само преди няколко години една не толкова аристократична и високопоставена личност като херцогинята от Йорк, също англичанка (ако не се лъжа), дойде в България и - също без разрешение - снима подобен филм за унижени и онеправдани деца. И какво стана? Веднага една национална наша телевизия поде историята, след това я подхванаха и всички печатни медии, властимащи започнаха да дават гузно-оправдателни-обещаващи интервюта в смисъл, че подобни истории няма да се повторят повече.
Бързам да подчертая: далеч съм от мисълта да оправдавам или оневинявам виновните за положението на тези деца - незаконно родени, захвърлени от майките си, страдащи от тежки вродени малформации. Но това е наш, български проблем, и ако някой трябва да се занимава с него, това сме ние - българите, а не някой чужд, появил се без покана, ментор.
Всъщност тази история е само един изолиран пример. Винаги, когато някое десеторазрядно вестниче от дълбока европейска или американска провинция реши да разкритикува България, още на следващия ден - с тлъсти заглавия и крещящи коментари - това се появява в нашите централни медии. Още Христос е казал: ако те ударят по едната страна, то подложи си и другата...
Само че ние сме отишли още по-далеч. Ако ни ударят по едната буза, то ние се засилваме и сами се удряме по другата. И се питам: ЗАЩО? Какви са тези прояви на национален нихилизъм, на презрение и отричане на страната, където сме се родили? Кое ни превърна в такива чуждопоклонници и "йес-мени"? Защо наши видни политици - като един дребен очилатко, който незнайно как за кратко време бе застанал начело на държавата, говорейки за България, въведоха термина "тази страна" (this country)? Наистина, подобно словосъчетание се употребява в САЩ, но за там това е оправдано - това е държава, изградена от емигранти, и за всички тях съществуват понятия онази (старата) земя и тази (новата) земя. Да не говорим за огромните дози патриотизъм, струящи от американските медии, от словата на общественици и политици в САЩ. Съвсем друга история.
И се питам често: къде ще ни отведе този нихилизъм, това презрение и безразличие към България? И кога и защо се появи - преди 20, 50, 100 години? Отговорите не са еднопосочни и не са никак прости. Но факт е, че някъде в средата на 30-те години на миналия век българското външно министерство създава на френски сп. "La Bulgarie" и както пише в Данчовата енциклопедия: "Една от основните цели на списанието е да отговаря на враждебни нападки отвън". А да се върнем още по-назад, преди 124 години, когато братята Евлоги и Христо Георгиеви построяват - като благотворение - белокаменната сграда на Софийския университет! Да не говорим за знайните и незнайни герои на България, дали живота си за родината в края на ХIХ и първите десетилетия на ХХ век...
Очевидно националният нихилизъм е сравнително ново заболяване на нацията. Струва ми се, че трябва да търсим корените му в недомисления Коминтеровски интернационализъм в годините след Втората световна война (когато карахме българи от Пиринско да се пишат, че са от македонска националност, а после - обратното), както и в Брюкселското панибратство, в което все повече затъваме в последните две десетилетия. И според мен най-тежките пристъпи на самоотчуждение, самопрезрение и самоотричане се наблюдават именно през последните 20 години, във времето, когато над милион българи напуснаха страната, в което България се превърна в департамент на виртуална държава, командвана от никому неизвестни чиновници от Брюксел, Страсбург и Люксембург. Именно в този период угодниченето пред другите достигна неподозирани върхове - сами се отказахме от ядрените си блокове, за стотинки си продадохме националната авиолиния "Балкан" и БТК, доброволно прехвърлихме в чужди ръце банки, електрификация, въгледобивни мини и какво ли още не.
Поради что (както е казвал навремето Хилендарският монах) чешката държава ще командва наши енергийни мрежи? Или Франция - водата в София? На това ли му се вика приватизация? Не: подобни неща имат съвсем друго име - колонизация. И именно тя е хранителната среда за опасните бацили на националния нихилизъм.