България - безмитна зона

С обясним интерес следя дискусиите по различните медии - всички те очевидно са "загрявка" - както казват спортистите - пред официалното започване на предизборната кампания на 12-и този месец. И винаги две неща ми правят впечатление - т.е. говорещите глави избягват да взимат достатъчно ясно отношение по две теми.
Първата: доколко и до каква степен трябва да са значителни промените в досегашното социо-икономическо статукво? И втората тема - колко средства са необходими за извършване на въпросните промени и откъде ще се вземат? Несъмнено и

двете теми са взривоопасни

защото опират до оголени политически нерви, до "високо напрежение" - както във вътрешен, така и в международен план. Споменах "напрежение" и веднага се сетих за неотдавнашната реакция на достойните бизнесмени от "ЧЕЗ-България", които побързаха да отправят оплакване до Европейската комисия. А пък тя побърза да разгледа казуса на свое заседание. Голяма работа, че българската прокуратура разследвала въпросната чешка (и държавна) фирма. Важно е какво ще каже комисията в Брюксел. Там бюрократите получават повече - значи знаят повече...
Извинявам се за отклонението, но то все пак е свързано със споменатите две теми. И така - може ли с незначителни намеси и козметични средства да се промени драматичната обстановка в България? Всеки трезво мислещ човек знае отговора. Невъзможно! Неолибералната финансова политика - библията на МВФ и Световната банка, през 2008-а срути финансово САЩ, а след това и десетки страни по света, включително и нашата бедна България. Последният овластен мохикан - неолиберал у нас - "отличникът" Дянков, доживя да получи звучни шамари от собствената си партия - ГЕРБ, която официално заяви, че се дистанцира напълно от него (а злите езици говорят, че и американската му съпруга му резнала квитанцията...) Какво да се прави - злото никога не идва само.
Очевидно

промените трябва да са радикални

из корен (радикс на латински означава корен). Край на сляпото преклонение пред банките - тези храмове на олигарсите, край на неконтролирания, див капитализъм и оставения без всякакво наблюдение пазар. Прекъсване на подписани под масата и "скрепени" с дебели пачки енергийни, водни и всякакви други договори, отмяна на концесиите. Но това не е възможно, това е абсурд - ще кажат скептиците. И оплаквания (като това на ЧЕЗ) и съдебни дела ще завалят в Брюксел и Страсбург. Несъмнено.
Но който се бои от мечки, не ходи в гората, казва старата народна поговорка. А и дяволът, както се знае, не е толкова черен, колкото го описват. Случаят с крадльото Гад Зееви, който получи за стотинки БГА "Балкан" и побърза да прибере в джоба си около 60 милиона долара от продажби на задгранично недвижимо имущество на авиокомпанията ни, показва, че подобни несъстоятелни договори като неговия могат да бъдат прекратени. А и опитът на този индивид (с показателно звучащото на български име Гад) да ни осъди за неустойки в Страсбург и да прибере още 10 милиона доларчета - ей така от въздуха - се провали. "Казусът Гад" показва, че подобни стъпки могат да бъдат предприети и към други честни чуждестранни бизнесмени, дошли да помагат "от сърце" на България.
Втората избягвана старателно тема е още по-болезнена.

Откъде ще дойдат парите

- за повишаване на пенсии и заплати, за стимулиране на малкия и среден бизнес, за стимулиране създаването на българска индустрия (и не на последно място за разходи по дела и протести на евентуално изгонени чуждестранни колонизатори). В резерва на държавата има само няколко милиарда лева. В същото време дължим около десет милиарда долара, а "голямата" помощ от ЕС до 2020 г. (ако въобще я получим) е около милиард и малко евро годишно. От гореспоменатото се вижда, че "пари нема", както казват шопите. Тогава? Ето че стигаме до една друга дума - табу за повечето политици. Необходимостта от получаване на външен кредит - и то доста значителен, за да се върнат старите заеми и да се започнат въпросните радикални промени. След случаите със свръхкредитирането на Гърция (300 млрд. долара!), след фалитите в Кипър и финансовите трусове в Испания, Ирландия, Италия и къде ли не, понятието "кредит" вече е неприлична дума. Но без кредит, без ново финансово гориво, двигателят на държавата не може да помръдне. Вътрешните резерви са скромни, Европа е настръхнала от досегашните разхищения на кредитополучатели, а велика Америка има само 16 трилиона долара държавен дълг (16 000 милиарда!).
Тогава? Остава вариантът с търсене на сериозен

кредит от "работилницата на света"

както свикнаха да наричат Китай. Поднебесната империя има в резерв над 4 трилиона долара (4000 милиарда), а в банките си държи над 133 трилиона юана (един долар - 6 юана). Но Пекин, въпреки просоциалистическата си ориентация, далеч не е склонен на подаръци. Какво може да предложи обедняла България, за да убеди огромната държава да отпусне от касата си някакви скромни милиарди? Може би все пак нещо ще се намери...
Преди десетина години един представител на официален Пекин бе на посещение у нас и с присъщата си азиатска метафоричност каза  следното: "Ние сме Пътят на коприната, вие сте Вратата към Запада. Отворете ни, за да минем!" Извън дипломатическата куртоазия, огромната държава години наред вече засилва усилията си в тази насока, и както неотдавна отбеляза коментаторът на солидния "Файненшъл таймс" Нийл Бъкли: "Китай засилва своето присъствие в Източна Европа като предмостие към целия Европейски съюз".
В това отношение страната ни има един недостатъчно използван

коз - геополитическото ни положение

Преди години разговарях с наш опитен бизнесмен и той сподели с мен една - на пръв поглед - шокираща идея. Имало възможност цяла България да се превърне в огромна безмитна зона. Отговаряли сме на няколко основни изисквания за това - наличие на достъп по море, река, суша и въздух, строг граничен контрол и т.н. Тогава чужденците (и не само китайците) биха могли да строят тук заводи, предприятия, транспортни и складови бази, да осигуряват скъпо платени работни места за хиляди и хиляди българи, а същевременно да плащат и огромни наеми. Когато го слушах, се сетих, че след историческите промени в Китай от края на 70-те години на миналия век край бреговете на Южнокитайско море бързичко се появиха няколко подобни безмитни зони, в които работеха десетки хиляди китайци - с огромни за останалата част от страната заплати, а същевременно официален Пекин взимаше над 600 милиона долара наем годишно от въпросните зони.
Дали това е осъществимо в голям мащаб и у нас е въпрос на експертни изследвания. Но сигурно съществуват и други, неизречени възможности за привличане интереса на реални кредитори, с чиято помощ България да се измъкне от колониалното блато, в което сама се натопи. За реализацията обаче на подобни стъпки е нужен не само търсещ, новаторски ум, но и сериозна доза смелост у следващите управляващи.