Съмнения пред огледалото на смъртта*
/ брой: 131
Питам се за песента на снарядите, които в утрото на 28 април 1917 г. унищожиха подслушвателната станция на кота 506 в местността "Студената скала" край Дойран. Как и защо се случва така, победният им припев винаги да прелива в отчаяния писък на майките... След взрив светът се разбива на парчета и нечия глава, пълна с озарение и бистър ум, вече е кървав фенер с разтрошени стъкла... Всъщност тогава снаряди и гранати обезобразяваха не само прекрасното човешко тяло и разбиваха не само човешките глави. Подобно вулкан от ярост и нищета те пръскаха на милиони парченца порцелановата крехкост на човешкия глобус, изоставен нехайно от Бог в пустотата на Космоса. И сред отломъците на пищящата земя и плът, като светкавица проблесна еретичната мисъл, че не Бог трябва да подкрепя Душата, за да стигне тя Истината, а самата Душа на човека, насечена на парчета, изгорена, разкъсана, но жива, е длъжна да посочи правия път на самия Бог.
Така започна ХХ век. Векът на халюцинациите... Няколко години по-късно млади хора ще се взират в парчетата си оцеляла плът като в парчета огледало и ще се опитват да сглобят един нов свят. Той, новият свят, тягостно ще прилича на самите тях - изранени, обгорели отвътре души...
От март до декември 1918 г. в частна клиника в Берлин в продължение на 11 операции лекарите събират парче по парче челната кост и клепачите на Георги Касабов. През януари 1919 г. поставят и изкуственото око.
Така в българската култура се ражда най-свидният й европеец от времето на Пенчо Славейков насам, най-всевиждащият оттогава, ненадминат и до днес. Макар да изглеждаше невъзможно, в скръбния небосклон на България изгря звездата на Гео Милев. След неговата смърт никой повече няма да повтори така завършеното му културно присъствие. Дали пък това не беше за утеха след сиротната трагичност на Яворов и Дебелянов?!... Кратка, много кратка утеха, но каква?!... Не е трудно, дори за непосветения, да съзре как животворната ярост се събира в един неотменим и жизнен възел именно в личността на Гео Милев. В неговия дух, запленен от многообразието, но чужд на хамелеоните, дух, който не пожела да се смири до смърт.
Още от "ясните ясли на Бога" Гео Милев е белязан да извърви пътя към своята Голгота. Преди снарядите - със светлото пречистване на познанието, след досега със Смъртта, с изгарящия полъх на бунта... Бунт, така привлекателен за горещото му сърце, чийто тон за насечена картечна песен даде самият ураган на улицата...
И нека да цитирам "Полицейска критика" с подзаглавие по случай конфискуването на "Пламък": "...Правителството иска народът да не мисли, защото такова е понятието за народ у днешните висококултурни управители на България: народ значи стадо, което не мисли - зарад него мислят неговите управители. "Началство лучше знает!" - тоя фелдфебелски принцип от средата на ХVIII век извиква днес смях.
...Ще останем там, дето е народът! За да останем верни на мисълта и съвестта си. И да останем истински родолюбци, а не "родолюбци" като ония алчни тартюфи, които с разпалени жестове призовават всеки час образа на България, а в мрака на нощта клаха и колят българския народ".
Понякога жадно вричам Съдбата никога да не повтаря такива страшни и тъжни за България години... Сетне с горчивина си казвам, че доволството сигурно ще попречи да се родят и такива славни за България мъже...
Понякога се опитвам да си представя огледалото в онзи дом на ул. "Мария Луиза", до Халите в София. Мъча се да гадая какво ли е прозрял Гео Милев в кристалната му твърдост в утрото на 15 май 1925 година. Дали в часа на утринните обиски, арестите и екзекуциите амалгамата на огледалото не се е стопила до матовобелия цвят на Смъртта, преди да запомни завинаги кървавия фенер с изпотрошени стъкла... Помни ли въобще огледалото?!...
Ще допълня и това, че там, в същото време, но в други човешки пластове, вече е зреела самата Смърт. Докато Гео Милев рисуваше прекрасните си грозни прози, други хора плетяха въжето за жестокия пръстен, който скоро щяха да стегнат около шията му в някое мрачно помещение на Илиенския форт. Така войната поболява фатално някои хора и ги превръща в садисти и убийци. Но не е само войната, а и човешката нагласа. Същата война роди Гео Милев, Ерих Мария Ремарк, Ърнест Хемингуей, но и генерал Иван Вълков, Адолф Хитлер и Бенито Мусолини. В крайна сметка душата започва да прилича на онова, което е оставила да проникне в нея. Все по-безнадежно се питам дали въобще е възможно човечеството да живее без убийството на ближния?!
Днес, особено днес, мъченическата съдба на Христо Ботев, Пею Яворов, Димчо Дебелянов, Никола Вапцаров, Пеньо Пенев все ни завърта в бездната на отчаянието.
Помнят ли въобще хората...
Лично мен, когато и да посегна към стихове на Гео Милев, все по-здраво ме стиска за гърлото онази вина, че го убиха в Живота други наши предци... Въпреки че няколко години преди това вражата граната го пожали... И ме мъчи тягостното съмнение дали нещастието българи да унизяват, поробват и убиват българи не се предава "от род в потомство", както го е предрекъл самият Христо Ботев.
* Предлагам този текст като моето участие в кандидат-студентския изпит на СУ, където темата е "Кризата на ценностите в поемата "Септември" на Гео Милев, който се проведе вчера.