Най-късата секунда
Тя е яростта да спреш мълком, защото има смисъл да се почитат загиналите за България
/ брой: 124
Не знам защо, но винаги са ме впечатлявали неща от живота, които се подреждат по странен начин, сякаш нарочно Съдбата си реди своите белязани карти.
Така и в живота български се допират по невероятен начин Първи юни и Втори юни. Денят на детето - Денят на живота, се дели от Деня на Смъртта и саможертвата в една безбожно къса секунда.
Питам се и все не успявам да си отговоря за какво ще ни стигне времето в тази секунда, какво заклинание можем да изречем, преди най-милото ни детството да стане минало, а невъзможната смърт - настояще.
Днес е още по-трудно да намеря отговор, защото вече усещам как тишината на безразличието обгръща всеки въпрос. Без да отричам, че животът трябва да се изживее и с доволно количество забавления, аз се страхувам, че нищетата и забавленията остават единствените два коловоза по прашния български път. И ако някой някъде тича с новото си баварско возило, то в канавката до него с волска кола крета измамената наша национална гордост.
Питам се кому ще домилеят наивните браилски хъшове или пък дали някой ще пожали баташките дечица, кръстени в черквата направо с ножа.
На площада, в който и да е град или паланка, на Втори юни спират за две минути все по-малко хора, едва ли и днес сирените ще спрат дори осем човека. И аз ги разбирам, усещам и се мъча да простя тихото и смътно недоволство, срама, че нямат яростта да спрат и да покажат, че може, че трябва, че има смисъл да се почитат загиналите. Неясно е откъде идва този срам, това свиване пред богатите и нехайните, които са натъпкали своите портфейли също като барутници, и бързат занякъде.
Което е никъде...
Нашите Блажени засега остават само децата ни. Когато празнуват своя Първи юни, те още не знаят, че наближава страшната и безумно къса секунда, когато ще станат възрастни, и тогава съвестта ще бъде нещо, което само ще им тежи... Дано не го научат скоро.