Изповеди
"Моят луд век" е век на духа!
Разговор с голямата българска поетеса Лиляна Стефанова за предизвикателствата на времето, за таланта, приятелството и за гнева на Ботев от нашето раболепно примирение пред тези, които погубват България
/ брой: 196
С Лиляна Стефанова се срещнахме дни след като тя получи специалната награда на Съюза на българските писатели за изключителен принос в българската литература и за автобиографичния си роман "Моят луд век". Винаги съм се удивлявала на младежкото й дръзновение, на неуморната й трудоспособност! Учудва ме и плодовитостта й на истински голям творец.
Книгите й са повече от 60. Почти всяка година има премиера на нова книга. Огромното й творчество е гордост за нашата нова литература. Пише във всички литературни жанрове и всичко, което излиза под талантливото й перо, се превръща в незабравимо четиво. Книгите й са истински бестселъри! Наши и световни енциклопедии и литературни справочници я определят като поетеса, публицистка, романистка, есеистка, но още и като преводачка, общественичка, дипломатка ...
Възхищава ме нейната работоспособност, ненаситната й жажда за творчество, за живот, за обич! Навярно тук се крие "огънчето", което поддържа младежкия й дух, жаждата й за творчески труд, слънчевата й енергия и светлата й надежда за бъдещето.
Срещам усмивката й, искрящите й очи, възпламенени от лудо и ненаситно любопитство, греещо с интерес към всичко в живота! В следващия момент и двете се заливаме от смях, защото задавам първия си въпрос.
- А знаете ли, че вие сте милионерка?
Поетесата ме гледа смаяно:
- Каква милионерка може да бъде у нас жена, за която единствената ценност е словото? Марина Цветаева го е казала най-точно: "Ние, поетите, които искаме да бъдем независими, освен думите нямаме нищо друго в нашия днешен свят, в който властват парите".
- Но вие наистина сте милионерка! Тиражът на вашите книги на български и на чужди езици надвишава милион! Издателство "Захари Стоянов" вече издаде шести том от седемтомното "Избрано" от вашето голямо и по обем, и по значимост творчество. Навярно специалната награда на Съюза на българските писатели, която получихте за изключителния си принос в българската литература и за автобиографичния си роман "Моят луд век", има особено значение за вас?
- Да, права сте. Получих това признание от Съюза на българските писатели, от съюза, който има бележита стогодишна история - част от безценното духовно богатство на България. Поколение след поколение, още от първата читанка, тръгваха по своя път със словото на съзвездие от велики класици. Наградата на Съюза на българските писатели е чест за мен.
- В книгата си "Красивата версия" Дончо Цончев писа за вас: "Лиляна Стефанова и този огън в нея - в стиховете й, душата й - навсякъде". Развълнува ли ви?
- И още как! Бяха редове от последната му книга. Тя излезе, когато Дончо не беше между нас. Късно открих тези думи. Не можах да прегърна скъпия приятел. В най-тежките ми дни той и днес разперва над мен крило.
- Този огън може би е възпламнал още в изгревната сила на вашия дядо - големият македонски революционер Пере Тошев?
- Да, историята на моя род по майчина линия е причина неведнъж да разсичам Османската империя, да разследвам гласа на собствената си кръв, на моя дядо Пере Тошев - революционера, апостола, учителя, македонския Раковски, както някога са го наричали. Той е личност толкова многостранна и сложна, че съм безсилна докрай да я разгадая. Помага ми светлата интелектуална следа, взаимното уважение, приятелство и сътрудничество на Пере Тошев с писателя Антон Страшимиров. Негови са думите: "Няма чистота, няма яснота, няма светлина без съвест. А съвестта на революционна Македония беше Пере Тошев".
- Вие сте наследили революционния дух на вашите прадеди от Егейска Македония. Те са жива част от баща ви. Неговият образ, неговата творческа сила са във вашата поезия, проза и в романа ви "Моят луд век"!
- Да, вярно е, това е истината за времето. Това е диалог между две епохи, между минало и бъдеще, двубой между баща и дъщеря, спасителна бащина обич в тежки изпитания. Той беше блестящ литератор! Публикуваше свои стихове, сатира, епиграми в различни списания и вестници с псевдоним Д.Бодрин. Беше граждански, социален поет. В онова жестоко време той не би могъл да наложи своя талант. Повечето от неговите стихове не са могли да преминат през фашистката цензура. През ония страховити години неговите стихове се преписваха и нелегално се разпространяваха из цялата страна - от град на град, от сърце на сърце. Това бяха стихове-подвиг! За тази необикновена съдба на баща ми пише Цветан Минков в своите "Очерци по българската литература".
- Баща ви е завършил Духовната семинария на Екзарх Йосиф в Цариград. Навярно ви е разказвал за тази велика личност, която започва своето дело като помощник-учител на даскал Ботьо Петков?
- Да, това става по времето, когато Екзарх Йосиф е в Европа. Възлагат на семинаристите да разработят темата "Образът на Тартюф в комедията на Молиер". След няколко дни изключват баща ми от семинарията, защото разкрил черти от образа на Тартюф в неколцина преподаватели. Нечуван скандал! Когато Екзарх Йосиф се връща от Париж, научава за скандалното съчинение. Обаче неговата позиция била непоклатима: "Нашата мисия е да издирим даровити деца от Егейска Македония и Одринско. Защо? За да сеят там българското самосъзнание, българския дух! Само смело и умно момче може да напише такова съчинение". И не го изключват! Днес, като знамение, огряло моя небосвод, е тази невидима връзка "старият Калофер, даскал Ботьо Петков, делото на Екзарх Йосиф, баща ми, юноша семинарист, и така чак до сърцето ми".
- Вашето първо училище "Петър Берон" има вълнуваща история. В обширен материал в интернет пишат: "Гордост в училището е, че в него са учили Лиляна Стефанова и Коста Цонев..." Когато питат големия актьор коя е първата му любов, той отговаря, че това сте вие. Били сте в трето отделение. Дърпал ви косите, блъскал ви, ръгал с чантата - така изразявал любовта си към вас!" Как се спасявахте?
- Мразех го, много го мразех тоя Коста. Всеки ден след училище тичах към къщи, а той ме настига, удря ме, аз пищя, той не спира! Наистина - влюбен! На последната ни среща Коста ми подари книгата си "Дон Кихот от Красно село". Някъде в погледа му проблесна палавото дългокрако момче, което ме гонеше по малките улички на една весела махала. "Разказвам за детските ни години"- каза той и разгърна книгата. Ето: "Учех в училище "Петър Берон". Бяхме в едно отделение с голямата поетеса Лиляна Стефанова". И се усмихна чаровно.
- Навярно в следвоенна Москва, когато следвахте в Литературния институт "Максим Горки", сте написали широко известното стихотворение за момичетата, които танцуват сами - "Две по две"?
- Не, не в Москва, а в края на 60-те години, когато специализирах в Лондон. Помня, бях прогизнала от тихия влудяващ дъжд. Може би затова се отбих в наскоро открития на "Лестър скуер" ярко осветен "Дворец на танците". Посрещнаха ме песните на "Бийтълс". Пред мен се разкри ослепителна дворцова зала с четири оркестъра. Десетки красиви двойки в подлудяващ ритъм - като разцъфнали цветя. Дългокраки момичета в мини-рокли и стройни момчета. Танцуваше щастието! Тръгнах си. В метрото вагонът беше празен и ме прониза друг ритъм. Тихо се прибрах в малката стая, изхлузих мокрото палто, извадих бележника и на белия лист - първите два стиха:
Момичетата танцуваха две по две
в стари басмени рокли...
Трудно ми е да обясня, а и едва ли бих могла - защо написах това стихотворение не в Москва, както мнозина предполагат, а в Лондон. Дъждовната вечер ми беше съавтор. Можех ли да зная, че оня танц "две по две", стиховете с разплаканите рими, безумията на моя луд век ще бъдат така живи и така близки в душите на неизброим кръг читатели?
- Забележителна е кореспонденцията ви и с видни писатели от всички континенти, въпреки Желязната завеса. Навярно имате огромен архив?
- Да, част от него публикувах в книгите "Свят в 33 лица" и "Топлина в 20 под нулата". Тези писма, целият ми архив, са едно от безспорните доказателства, че нашата литература, нашата култура в това време разделно е била в духовно съзвучие и с Изтока, и със Запада.
- Вие сте Фелоу (б.р. - приятел, съмишленик) на държавния университет в Айова, САЩ. И това става по време на Студената война?
- Да, именно в ледниковия период получих тази покана за "Едногодишната писателска програма" в един от най-престижните университети на САЩ. Паметна година, която прекарах заедно с известни поети и писатели от целия свят. Преди да замина, културният съветник в посолството на САЩ ме покани на закуска в "Шератон". Споделих, че за мен е чест и щастлива възможност да участвам в тази уникална форма на творческо общуване. Той с любезни думи отговори, че и за професорите, преподавателите и студентите в Държавния университет в Айова програмата е гордост и голямо събитие. "Очакват ви сериозна работа, дискусии, рецитали в студентските аудитории, литературни вечери, приятелски беседи на чаша вино, премиери..." Донесоха кафе. След първите глътки, малко насила, но откровено, попитах: "В нашия свят на разделение и Студена война поканата ви към мен, писателката от Изток, е необикновено знаменателна. Бих искала да ви запитам, известно ли ви е, че аз съм членка на Българската комунистическа партия, висшето си образование завърших в следвоенна Москва? Русия е в трагичния ритъм на моите книги. Участвала съм в антивоенни писателски организации за европейско сътрудничество в Брюксел. Специализирах в Лондон. Авторка съм на документалния роман за вашата страна "Една есен в Америка", претърпял девет издания в голям тираж?" Той ме слушаше внимателно, на лицето му заигра шеговита усмивка. "Мадам Стефанова, не се безпокойте, всичко ни е известно. Вие сте поканена като видна българска писателка заедно с известни творци и от Изтока, и от Запада." Той извади бележник и каза, че след завършване на програмата ще ми бъде предоставена възможност да пътувам, където пожелая из Съединените щати - по мой избор. Попита ме дали бих назовала градовете и щатите, които искам да посетя. Бях озарена от мисълта, че светът може да бъде и друг, по-добър - отворен за приятелство, съгрят от словото на поетите.
- Едва ли има друг наш поет, който, въпреки студения климат, е изнесъл свои авторски рецитали и премиери в толкова много страни на Изтока и Запада. Бяха ли събитие за вас тези срещи с непозната разноезична публика?
- Да, те се превръщаха в едни от най-щастливите преживявания в моя живот. Радвах се на открития интерес към поезията във всяка чужда страна, която посещавах. Помня, бях гост-поет в най-голямата книжарница в света, прочутата "Фоейлс", в кръг от английски любители на поезията. Същата взаимност бе в Брюксел, Делхи, Москва, Хамбург, Виена, Токио, Варшава, Белград, Мадрид и др.
- По ваши стихове за деца има много хубави песни. Наскоро получихте награда за "Девет лисичета". Слушах прекрасното изпълнение на чаровната Жени Кринчева. Кога започнахте да пишете за най-малките?
- Това стана неочаквано за мен - когато внучката ми Лиляна се появи в моя свят. Беше като на шега. Лилянчето, това весело дяволче, необяснимо как изтръгна от мен първите рими. Беше сладка игра със звуци, с багри, със смях. Първо се появи книгата ми "Катеричке моя", а след нея - "Веселата къща", "Смешен котарак", "Вече карам колело". Така - повече от десет книги и избрани стихове и поеми.
Неотдавна открих в интернет трогателна молба на млада майка: "Много ви моля, ако някой има текста на това стихотворение за деца, да го постне тук. Заглавието е: "Ако не вярваш" от Лиляна Стефанова... Бонбонка има рожден ден и става точно на три. Та, ако го намеря, ще бъде страхотно". Тази молба фантастично свързваше времето, първите ми стихове за деца, моята тригодишна Лилянка и чаровната Бонбонка. В интернет пръв един учител изпрати за Бонбонка "Ако не вярваш", както и много други мои стихове.
- Почетен председател сте на българския ПЕН-център. Дълги години като негов председател сте участвали в десетки конгреси, конференции, форуми на международната писателска организация по целия свят. Кои от тях бяха най-бурните?
- Безспорно между тях са конгресите на ПЕН в Токио, Лондон, Сеул, Каракас, Монреал... Но на първо място по своите скандални дебати и спорове бе конгресът на ПЕН в Ню Йорк през 1985 г. По това време председател на американския ПЕН бе големият писател Норман Мейлър. Нашият форум разбуни със своята острота общественото внимание, особено с дръзките речи на Артър Милър, Марио Варгас Льоса и Нобеловия лауреат Гюнтер Грас. Бяхме настанени в прекрасен хотел до Централ парк. Собственикът Доналд Тръмп бе поканил нас, писателите от световната организация ПЕН, с щедрост и гостоприемство. Можех ли тогава да помисля дори, че това внимание ни оказва днешният президент на САЩ Доналд Тръмп? В залите на неговия хотел ехтяха най-бурните ни словесни сражения.
- Чувала съм, че през годините често сте се обличали в ярки цветове?
- Вярно е! Не помня кога се появиха в гардероба ми роклите в най-слънчеви тонове и палаво веселите блузи на цветя. Но причината не беше просто женска суетност, а по-точно отчаяният опит за самозащита. Зададе ли се тъмен облак в душата ми или злочест ден, обличах това пъстроцветие като бронежилетка. Измамно цветно щастие! Когато в душата ми броди тревожно безпокойство, когато плача без сълзи или милея да споделя бедата, за да ми олекне, посягах към рокля с усмихнати багри и в нея чувствах закрила. Имах своя охрана и колкото и да ми е зле, намирах в ярките багри нестигнат от чуждо око подслон. Предпочитах завист, зловидство, интриги вместо съжаление и злорадство. Вчера уволнена - днес се появявах като току-що получила голяма награда! И всичко това, за да се изправя в свой независим свят!
- А в 90-те години?
- Каква ти цветна вихрушка - бронежилетка, самата аз, отворена рана сред трагичните събития! В гардероба - забравени цветните кукли. Бе нахлула грозната стихия на безсмисленото човешко самоунищожение и аз в нея.
- Сега, в новия век на глобалната мрежа, откриваме нова Лиляна Стефанова - близка до сегашните млади. Следите ли как чрез вашите стихове те изразяват свои чувства, разочарования, вълнения?
- О, да! Следя това ново и безценно общуване. Радвам се на трогателните признания, но най-хубавото е, че младите хора откриват себе си в поезията, че тя им е необходима, че тя красиво свързва душите им в нашите грозни делници.
- Въпросът, който си задавате днес с най-голяма тревога?
- Истината, как да си пробие път истината в днешната безогледна обсада от лъжи. Спомням си думите на Стоян Михайловски: "Истината е вечна, тя може да чака!" Да, вярно е. Но България може ли да чака? Заливат ни електронни водопади от измамни думи и нагло лицемерие. Пред очите ни едно общоприето безсрамие прераства в епидемия. То е толкова безогледно, че превръща нас в бутнихраст, в размътигьол - както казва народът, просто в будали, в общество, което не издава присъди. Не само в съдебната зала, а и с убийственото клеймо на позора. Защо е това робско примирение? Ние имаме Ботев! Той е с нас, нужен ни е повече от всякога живият Ботев - поетът, публицистът, редакторът, владетелят на словото. Съдбовен за нас е живият Ботев - в класните стаи, в университетските аудитории, в едва покълналата дързост на младите! Той ни е нужен със своите храбри истини, изречени срещу "нехранимайковците", които погубват България!
- И днес вие горите с младежки пламък! Все тъй сте мъдра, бойка и безстрашна! С перото и с гражданските си позиции доказвате, че живеете с духа на свободолюбивите ни възрожденци! Разбрахте ли? Вие сама доказвате, че действително сте "милионерка"! Милиони са не само книгите ви, но и вашите срещи с обикновени читатели, с бележити поети и писатели, с ваши приятели и съмишленици за по-добър и по-справедлив живот! Вие продължавате да ратувате за сътрудничеството между хората на духа и за разбирателството между народите!
- Благодаря за щедрите думи! Това е щастие за мен! "Моят луд век" наистина е ВЕК НА ДУХА!
Нейна премиера в НДК
Снимка - С Петра Ташева
1989 г., Маастрихт, Холандия. Конгрес на ПЕН и негови делегати (отляво-надясно): Клара Джорджи (САЩ), Анжела Метгел (Германия), Вера Ганчева, Лиляна Стефанова, Шериф Бат Шева (Израел)
Звъняха ми след предаванията: Защо си сменяте всеки път тоалетите, а не сте в строг костюм, както подобава на един литератор?
Или: колко е добре, че има атмосфера, дом, цветя, че се търси различното
Писателската програма в Айова - вечер в дома на Пол и Хуалинг Енгъл
Лондон, 1967 г.
Баща ми в ранните учителски години
В първо отделение - аз, на втория ред пред учителката. Коста Цонев - вторият от лявата й страна
С Владимир Соколов взаимно си посветихме стихове
С Лори, малката Роро и магарето Марко - на първозданния, още незахапан от бетон бряг