Мечтата за равенство е непобедима

ИЛИЯ ГЕШЕВ, един от най-младите български участници в Отечествената война, детето-герой от антифашистката борба и прототип на овчарчето Калитко от едноименния роман на Иван Хаджимарчев, вече е на 85 години. Роден е на 25 януари 1931 г. в Чепино, днес квартал на Велинград. Завършва в София Военното училище за политически офицери "Й.В. Сталин" и българска филология в Софийския университет. Бил е културен аташе в Атина, дипломат в Постоянното представителство на НРБ към ООН в Женева, генерален консул в Солун. Награждаван е с много държавни отличия.

"Този преход не го признавам. Той е организиран отвън"

- Г-н Гешев, откъде тази борбеност и дух в едно дете, за да участва в антифашистката борба?
- Баща ми Петър Гешев е от с. Годлево, близо до Разлог. Там все още пазят спомена за смелостта, доблестта и патриотизма на участниците в Илинденското въстание, сред които, макар и 15-16-годишен, е бил и той. Петър Гешев е един от създателите през 1918 г. на Комунистическата партия в Чепино. Участва в Септемврийското въстание през 1923 г. в родния си край. Сред онези е, които превземат военното поделение в Разлог. Оттам взема оръжие, което укрива в землянки до 1941 г., когато го използва за антифашистката въоръжена борба. Баща ми е ръководител на бойните групи в Чепинското корито. Остави ми завет, на който не съм изневерявал: "Не забравяй, кръстен си на Илинденското въстание. Носи с гордост това име!" Големият ми брат също е участник в нелегалната борба. Той ми е безценен пример.
- Кой беше ключовият момент, след който направихте избор?
- Семейната среда и примерът на моите родители бяха достатъчни, но имаше и конкретен подтик. Баща ми беше в Пазарджишкия затвор, а аз останах по неволя глава на семейството. Вуйчо ми имаше по онова време бакалница. Мама ми заръча: "Иди, чедо, поискай малко сол от вуйчо си." Когато отидох, вуйчо ме изгледа кръвнишки, даде ми сол, увита в парче вестник, с думите: "Дрипльовци! Вие сте за избесване! Скочили сте да сваляте царщината. Голтаци такива!" Тези думи ме накараха да се боря цял живот твърдо и последователно за справедливост и равенство за всички. За свят без "голтаци".
- Прототип сте на едноименния герой, смелото момче от известния роман "Овчарчето Калитко", написан от Иван Хаджимарчев през 1946 г. Какво е вдъхновило писателя, за да пресъздаде художествено част от вашето детство?
- Веднъж ме срещна на улицата ген. Никола Грънчаров-Мануш, от Чепино, партизанин от отряд "Антон Иванов". "Ей, Калитко..." - така се обърна към мен. Оказа се, че били близки с писателя Иван Хаджимарчев, дори живеели известно време заедно в къщата на Никола Грънчаров в Чепино. Явно Мануш му беше разказвал за мен, и то следния случай: Баща ми го вързали десетина полицаи и го откарали в участъка в Лъжене, където го изтезавали. Оттам го хвърлили в затвора в Пазарджик. Толкова беше измъчван, че едва успях да го разпозная. Бях само 12-годишен.
По същото време, през 1942 г., украсиха салона на училището в Чепино по повод клетва на легионери. Бяха сложили портретите на царя и царицата, а на черната дъска - изрисували картата на Велика България. Училището беше в очакване на събитието и не пускаха никого вътре. Тогава влязох през малко прозорче на мазето. Върху портрета на царя поставих снимка на Сталин, която взех от списание, а върху образа на царицата лепнах герба на СССР. Изтрих черната дъска и написах на нея: "Смърт на фашизма! Червената армия ще победи!" Клетвата на легионерите трябваше да се състои на другата сутрин. Когато видели портрета на Сталин и надписа на черната дъска, настанала бъркотия. Научиха кой е сторил шокиращата изненада. Изключиха ме от училище, а директорът заяви, че повече няма да пристъпя през училищния праг. Отведоха ме в полицията. Бяха убедени, че това е организирана работа. След две седмици им казах: "Сам го направих, няма други, защото видях как вързахте баща ми и го вкарахте в затвора! Направих го, за да отмъстя за него!"
- Кои бяха най-тежките моменти, към които се връщате и днес?
- През лятото на 1944 г. пуснаха баща ми от затвора. Искали да го проследят и да видят с кого ще се срещне. Една нощ дойде неочаквано вкъщи и каза: "Тръгвам към Балкана, нямам друг изход." Даде ми пистолет "Маузер" с думите: "Пазих го за теб, да ти бъде верен другар, когато дойде времето." В отряда вече беше големият ми брат. Осъществявах връзка с партизаните, като си оставяхме тайни знаци, промъквайки се по планинските пътеки. Носех храна. Партизаните ме прегръщаха като син и ме наричаха "Червеноармеец".
Веднъж написах позиви на ръка. В сладкарница "Малина" поставих тайно под вестниците два от тях. Промъкнах се в читалището и скришом пъхнах в офицерските пелерини още няколко. Настана паника. Полицаите побесняха. Известният със своята жестокост Черен капитан извади панически пистолета си, мислейки, че партизаните са наоколо.
- Майка ви също е била жертва...
- След като разбиха отряд "Антон Иванов", започна най-страшната блокада в планината. И пиле не можеше да прехвръкне. Секретарят на Районния комитет на БКП в Чепино Васил Гилин ми даде малко царевично брашно, парченце сланина и късче мармалад - колкото да хапна. Каза, че не може да ходи при партизаните, защото го следят. С майка бяхме в колибата, при овцете, когато ни заобиколиха жандармеристи. Бяха блокирали целия хълм. "Къде са партизаните? - питаха те. - Знаем, че идват тук всяка вечер." Претърсиха всичко и откриха малкото храна, която трябваше да занеса на партизаните. Разпитваха майка ми, тя отричаше, но и нищо не знаеше. Тогава началникът им издаде заповед: "Вържете детето! Ще броя до десет. Ако не кажеш, жено, къде са партизаните, ще го разстрелям!" Чувах отброяването. Майка ми си скубеше безпомощно косите. Не дочака цялото броене, припадна. Началникът спря и заповяда да ме развържат. До края на живота си майка ми не успя да се съвземе от този ужас. Защо не питат такива като мен дали е имало фашизъм в България...
- Накъде поехте след 9 септември 1944 г.?
- Към фронта. Партизаните от отряд "Антон Иванов" тръгнаха към Пазарджик. Сформираха доброволческа рота "Чепинец". Най-възрастен участник в нея беше моят баща - 45-годишен, а най-младият се оказах аз - ненавършил още 14 години. С нас беше и брат ми. Отправихме се направо към Гюешево, за да участваме в първата фаза на Отечествената война. По пътищата на войната срещах само разруха, смърт и болка. От Крива паланка например беше останала само една стена, върху която пишеше с огромни букви: "Смърт на фашизма!"...
Завърнахме се през ноември 1944 г. Облечен с войнишка рубашка, препасан с две бомби и с бащиния пистолет. И най-важното - с пълна торба с писма от фронта за очакващите вести от близките си...
- Имате изключителна музикална дарба. Сравняват ви с вашия съгражданин Николай Гяуров...
- С година по-млад съм от Гяуров, който беше от с. Лъжене, сега квартал на Велинград. От дете си правех свирки и кавалчета от бъз или от борчета и имитирах птиците. Веднъж ми възложиха да нося кларнета на момче от ученическата духова музика. Реших да посвиря. Диригентът ме чу и ми зачисли кларнета: "Ти - каза ми - си роден кларнетист." Така започнах да свиря там. Зачислиха ми и саксофон. В Пловдив се организира конкурс на читалищни оркестри. Присъдиха ми първа награда - безплатно следване в Музикалната академия. Направиха ми дори концерт - изпращане, като ми дариха събраните средства за академията.
- Защо се отклонихте от музикалната кариера?
- В София се откриваше военно политическо училище "Й.В. Сталин". Срочно поискали човек от Велинград и се спрели на мен. Ща не ща, започнах като курсант в училището. После военна служба в Пловдив, а сетне - секретар-адютант на Йонко Панов, заместник военен министър и началник на Главното политическо управление. Готвех се да замина да следвам в Съветския съюз, но планът не се осъществи и записах задочно българска филология в СУ.
- Полето на дипломацията по-гладко ли беше в сравнение с антифашистката съпротива?
- След като завърших висше образование, бях изпратен като аспирант в Атинския университет, стипендиант на гръцкото правителство. От 1965 до 1970 г. работих като културен аташе в посолството на България в Атина.
Питате ме дали дипломацията е по-гладък път. Истината е, че напрегнатите моменти и заплетените възли между двете съседни страни тогава не бяха малко. Едва с подписването на спогодби през 1964 г. се положи началото на организираните културни и научни връзки между България и Гърция. Всички инициативи идваха от наша страна, а от Гърция - само спънки. По онова време у нас бяха издадени гръцки книги в тираж 1,5 милиона екземпляра, а в Атина издадоха само три наши книги: Българо-гръцки разговорник, стихосбирка на Елисавета Багряна и приказки от Дора Габе. С големи усилия по-късно беше издадена Антология на българската поезия в два тома.
Като дипломат България беше над всичко. Най-отговорната ми мисия беше от 1980 до 1985 г. като генерален консул в Солун - регион, обременен с натрупани исторически проблеми.
- Каква е вашата оценка за "демократичния преход"?
- Този преход не го признавам. Той е организиран отвън. Комунизмът не е победен, а е предаден, защото няма сила, която да го победи. Мечтата за равенство и социална справедливост е непобедима!