Кремиковски времена

Седнах в градинката пред църквата "Св. София", за да изпия набързо кафето. Взех го от апарата в общината. При хубаво време пейките тук са заети от служители, прескочили за цигара, строителни работници, които все нещо ремонтират по близките улици и тротоари, от екскурзианти, от почиващи просяци и клошари.
В този ден градинката беше полупразна. Тежки дъждовни облаци се притискаха към земята. Гълъбите бяха прибрали криле в клоните над пейките. Недалеч от мен бяха останали двама роми. Мъжът лежеше на пейката, а жената седеше на плочките до него. И отпиваше от пластмасова двулитрова бутилка бира. Идещият дъжд не ги притесняваше. Жената отпусна уморено глава на гърдите си. Стори ми се, че съм я срещал.
- Ей, началник, не ме ли позна бе? - неочаквано втренчи светлите си очи в мен тя. - Аз съм Борая, от "Кремиковци"!...
Чак сега се сетих. Беше оная усмихната и чевръста Борая от централната столова в комбината.
- Познах те, ама чак сега, като ми се обади - рекох. - Годинките малко са ни променили.
- Какви годинки бяха... - закима с глава тя, без да сваля очи от мен. - И ти работеше някъде в комбината, нали?
- Не, но често ме изпращаха там от вестника. Виждал съм те, шеташе в кухнята или чистеше масите в столовата.
- Да знаеш само как си живеехме тогава, началник - отговори Борая. - Бяхме при яденето. И аз, и домочадието ми никога не гладувахме. Ама да не си помислиш нещо... и работехме, даром хляб не ядяхме. Ти поне си ме виждал. И управителката, и готвачките, и работниците - всички ме уважаваха. Бяха разбрали кога имам рожден ден, че като започнаха да ми честитят и да ме поздравяват... Даже по радиоуредбата ме поздравиха с песен, та всички да разберат. В столовата стана голямо тържество, а началникът на цеха дойде с ей такъв букет.
Борая пусна колената си и разпери колкото можа ръце встрани и нагоре. После продължи:
- След време ми дадоха от комбината и апартамент, та в него отгледах децата. Ех, началник, какви кремиковски времена бяха само...
- А сега как я караш?
- Как я карам ли? Не виждаш ли сам - лек укор поради излишния ми въпрос помрачи светлите й очи. - Това ми е четвърта бира за днес.
Борая взе с две ръце пластмасовата бутилка и отпи. Къде ли беше ги побрала в слабото си тяло?
- Теглих заем - продължи тя, - от ония, бързите кредити, купих за дъщерята спалня и плазма, е, останаха и за почерпка.
- Дано да върнеш парите по-бързо.
- Да, ще ги върна, знаеш ли кога? - Борая свъси вежди и опъна шия нападателно към мен. - Теглих заема и напуснах работа. Бях в чистотата. Нищо не могат да ми направят ония.
- Сигурно ще те преследват, за да си върнат парите - рекох.
- Нищо не могат да ми направят. Няма как да вземат на босия цървулите. А тях - бълха ги ухапала.
- В кремиковския апартамент ли сте още?
- Продадохме го още в началото на демокрацията. Нямаше как да се живее. Знаеш какво стана с "Кремиковци". Останах без работа. Мъжът ми влиза няколко пъти в затвора, накрая се разболя, отрязаха му единия крак, тръгна по просия, пропи се.
- Какво стана с децата?
- Двете по-големи момчета от години са в гробищата - от наркотици, началство. Третото - и то върви по техния път. Виж, момичето излезе свястно дете, на мен се е метнало горкото. Задоми се. Мъжът й си има гарсониера в "Дружба". Та и нас с мъжа ми ни приюти зетят - живеем в кухничката. Те са в другата стая, дето сега е спалнята и плазмата, с две дечица. Абе, Господ пак е добър, та още ни държи...
Мъжът, който досега лежеше неподвижно на пейката, се надигна и седна. Челото му изглеждаше деформирано - редуваха се издатини подобно на хълмове с отблъскващи вдлъбнатини. Вероятно тази деформация не беше от рани, а от някакво заболяване. Мъжът, отпуснал рамене, се загледа смирено към чешмичката сред градинката, върху която бронзовата пластика на Мина Иванов с мотива свети Георги убива змея изглеждаше свита и незабележима като гълъбите, притихнали в клоните под надвисналите облаци.
- Този човек приятел ли ти е?
- Добър човек е, от Нови Искър. Приятели са с мъжа ми и когато съм в запой, моят човек го праща да ми крепи бутилките - засмя се широко Борая, намигна ми дяволито и отпи няколко глътки.
- А как е сестра ти - попитах, - нали едно време и тя работеше в столовата?
- И тя не е такава, каквато си я запомнил тогава, началство. В новото време на митингите сестра ми се пропи. Нещо й мръдна в главата, записаха я в психодиспансера, ама продължи да си пие. Мъжът й вдигна ръце, изгони я. Тя се изгуби, къде е скитала - никой не знае. Има две дечица, не ги е поглеждала. Мъжът й си довел друга жена да ги гледа. Сестра ми скита и пие. Където един и тя, та двама. Понякога и с цяла тайфа бездомници. Ама най-често се навъртала, казват роднини, на Околовръстното, да изкара някой лев.
Борая се почувства навярно неудобно, наведе глава, забрави бутилката за малко и притихна. Без усмивката, макар и беззъба, лицето й изглеждаше смръщено като на човек, на когото целият свят е докривял.
- Началство, началство... Тая демокрация ни пръсна като клети пилци, бе... Ей, Борко - изви се Борая към мъжа, мълчаливо отпуснат на пейката, - я иди купи още една бутилка, че тази тук била пробита бе.
- Да, ще ти купя две - обади се след известно мълчание той. - Време ти е да си хващаш пътя към "Дружба".
- Ох, я стига - махна с досада Борая и надигна бутилката, от която изцеди последната капка. - Видяло се е, че пак ще ходя сама да си пазарувам... Началство, имаш ли цигари?
- Не пуша.
- Ох, и ти си като наш Борко. Добре де, пусни някоя стотинка - загледа ме с присвити очи, наклонила глава наляво.
Изправих се. Бръкнах в джоба и подадох в шепата на Борая някакви монети.
- Благодаря, началство, жив и здрав да си! - Борая също се изправи. - Другия път ще ти гледам на ръка, без пари, да знаеш!
Махнах за довиждане и поех през градинката.
- Борко - дочух зад гърба си гласа на Борая, - пази багажа, ще забягам за бира и за цигари, сега се връщам. Какво си оклюмал, горе главата!
- Дъжд иде, ще станем пак вир вода - чух мърморенето на Борко.
- Много важно - отвърна бодро Борая, - нас ни пере дъжд вече тридесет години, пък още не ни е разкиснал кожите. Горе главата, Боре, след малко се връщам с нашия лек!