Истините за кехлибара, или слънце, скрито в парче камък

Легендата гласи, че някога Фаетон, синът на бога на Слънцето Хелиос, измолил от баща си да му позволи да управлява огнената колесница. Обичливият родител, какво да прави, разрешил на отрочето си да пробва силите си. Но младежът не успял да удържи юздите и колесницата започнала да се накланя към земята. Тогава моретата заврели, реките пресъхнали, вековните гори се запалили, а обезумелите от страх хора започнали да се молят на боговете. В гнева си върховният управител на небето Зевс протегнал ръката си и низвергнал Фаетон към земята. И младежът се разбил в скалите. Приятелките, опечалени от гибелта на любимия брат на Хелиада, се превърнали в тополи, за да тъгуват вечно за Фаетон. Сълзи се стичали от клоните им в минаващата наблизо река, като мигновено се втвърдявали от горещината и се превръщали в прозрачни топли стъкълца...
Хората много ги харесали и ги нарекли кехлибар - камък на слънцето.

Всъщност в тази легенда има голяма доза истина. Кехлибарът действително се образувал от смолистите сълзи на иглолистни дървета, които са расли на земята преди 40 млн. години и са били част от менюто на динозаврите. Учените смятат, че когато тази флора умирала, върху нея се натрупвали слоеве от листа и клони, а с превземането на сушата от водната шир - и на тиня. Парченцата смола постепенно се втвърдявали под въздействието на студените морски дълбини. Водата шлифовала тези "сълзи", придавала на формата им естествени чупки, а после вълните ги изнасяли на брега.
Както и перлите, кехлибарът привличал хората с това, че трябвало само да бъде забелязан и приет като скъп подарък от природата. В началото единственият начин да се набавя този камък бил чрез търсене на морския бряг, веднага след линията на вълните, които често донасят кехлибара от най-далечни места. По-късно се разбира, че камъкът има свойството да изплува на водната повърхност заедно с водораслите. Хората започват внимателно да се вглеждат в морската флора, за да открият в нея малки слънчеви парчета смола, а после дори навлизат с лодките си по-навътре в морето в желанието да направят богат "кехлибарен улов". Именно този древен начин на добиване на скъпоценния камък привлича вниманието на бижутерите. Те разбират колко благодатен материал е кехлибарът и решават да правят от него различни ювелирни украшения.
Човек е привлечен от сиянието на слънчевия камък вече 9000 години. Още в епохата на неолита балтийският кехлибар е бил обект на желанията да бъде притежание на мнозина. Камъкът е и ценна стока в търговията. В началото се продава необработен, в естествения му блясък, а после се търси във вид на гердани гривни, амулети, ритуални фигурки на хора и животни... Много народи използват кехлибара дори като аналог на паричната единица.
Камъкът е част от украсата на венеца, носен от египетския фараон Тутанкамон. Кехлибарът се споменава от Омир в прочутата "Одисея". Бил е много търсен в Древен Рим, който се славел с любовта на жителите му към блясъка на декоративните скъпоценни камъни. Търговците дори специално пътували на Север, за да задоволят голямото търсене на кехлибара, от който се изработвали статуетки, чаши и съдове, предмети от интериора, барелефи и, разбира се - многобройни бижута. Камъкът е изключително ценен и заради красотата му, и като амулет, и благодарение на приписваните му свойства на лек от много болести. Малка кехлибарена фигурка, по думите на Плиний Старши, струвала по-скъпо от жив роб. Камък с цвят на вишна, или така наречената кръв на дракона, е знак за принадлежност към императорското семейство. Кехлибарът в Средновековието широко се използва в Европа и Русия за създаването на предмети, символи на определен религиозен или аристократичен култ - броеници, украси за икони, рамки, бастуни...
Майсторлъкът да се правят предмети от слънчевия камък достига най-високо ниво през ХVII-ХVIII век, когато са много популярни статуетки от кехлибар, инкрустации, мозайки, кутии, табакери, вази, свещници и др. Именно тогава е била създадена прочутата Кехлибарена стая - уникален паметник на архитектурата и изкуството, съставен от 22 стенни мозаични панела, множество дъски, декоративни детайли и бижута, направени от необикновения камък.
Смята се, че в света съществуват около 250 вида кехлибар. Размерите на камъните варират от парченца с големина 1 милиметър до екземпляри, по-големи от гъше яйце. Изключително рядко се срещат и още по-внушителни, тежащи над килограм. Кехлибарът се оценява от специалистите и според степента на неговата прозрачност - от матираната повърхност до чистата като стъкло. Цветът също има значение, важни са дори оттенъците - от водни, ледени, бели, тип слонова кост, зеленикави, вишневочервени, сребристи, черни. Ако пък вътре в смолата са застинали много въздушни мехури, кехлибарът придобива цвят на пяна от шампанско. Когато камъкът съдържа инклуз - насекомо или част от растение, попаднали в сълзите на дървото още в древни времена, тогава се смята, че екземплярът е особено ценен. Финикийски търговци платили в началото на нашата ера с десетки кинжали и мечове за кехлибар с муха, а през ХIХ век подобни украшения са били изключително модерни и търсени във Франция и Русия.
Учените използват за камъка названието сукцинит. Но повечето непосветени в специфичната терминология на експертите, щом видят тези слънчеви стъкълца, веднага познават, че това е кехлибар. Цветът му се променя в доста широк диапазон - от почти безцветен до черен, като преобладават златистожълтите и червеникавите нюанси с различна интензивност. Това, както и прозрачността на камъка служи за еталон, по който се определя стойността на кехлибара. Някои народи се отнасяли по особен начин към разнообразните видове камък. Така в Древен Рим белият и восъчният се изгаряли като фимиам, ювелирна ценност имали червените вариации на смолата, а императорът Нерон обичал само черен кехлибар. В началото на нашата ера най-предпочитани са прозрачно-златистите екземпляри, а на Изток са популярни млечните и жълтите със зеленикав оттенък.
Бижутерите открай време са опитвали да облагородят камъка, като го варили в мед, за да получат червен цвят, или го преварявали в олио за по-светли нюанси, добавяли и органични оцветители.
Любопитен факт е, че тъй наречените първични находища на кехлибара, разположени на дълбочина от близо 10 метра под земята, се обработват от ХVIII столетие. Но тези залежи са неподходящи за фина обработка, а активно се използват в промишлеността и медицината. Световният монопол и досега здраво се държи от Балтийското крайбрежие (Калининград и Прибалтика) - там са концентрирани близо 90 на сто от запасите на кехлибара в света.

Панацея за всякакви болести

Още от древността кехлибарът се цени заради неговите лечебни свойства. Някои дори смятат, че камъкът е панацея за всякакви болести. Римлянинът Плиний Старши уверявал, че кехлибарът предпазва от възпаление на простатата и от душевни разстройства. Немският реформатор Мартин Лутър смятал, че благодарение на тази слънчева смола може да се избегнат камъни в бъбреците. Заболяванията, които хората опитват да лекуват с кехлибар, са безброй: проблеми със зрението, недъзи на сърцето, стомашни неразположения, кръвоизливи, световъртежи, простудни вирусни инфекции...
Камъкът е носен от хората и като амулет - за предпазване и профилактика. Кехлибар на прах се използва за вътрешна употреба заедно с други лековити билки или за намазване на рани. Смята се, че димът от горящата смола има голяма пречистваща сила, намалява болката в сърцето, облекчава ревматизма, премахва кашлицата и астматичните пристъпи, а освен това и предпазва от нашествието на досадни насекоми.
Изцеряващата сила на този слънчев камък е забелязана и от съвременните медици и фармацевти. Най-любопитна за тях като че ли е така наречената кехлибарена киселина, която се добавя в паста за зъби за укрепване на емайла, както и в мазила срещу артрит, или се пие като биоактивна добавка. Смята се, че прилагането на камъка като лекарство нормализира киселинно-алкалния баланс, възстановява силите, укрепва сърдечния мускул, премахва стреса и възпаленията, подобрява дейността на стомаха и бъбреците. Кехлибарената тинктура се смята за най-добро средство срещу заболявания на гърлото и дихателните пътища. С камъка се търкат слепоочията при главоболие, дават го на децата да го гризат, когато им растат зъби.