Българската проза през 2013 година

Изходна база за моите наблюдения е тезата ми, че българската литературна наука сякаш не си дава сметка, че ние нямаме особено дълга и богата история на новобългарската литература и от много години отрича, отхвърля, минимализира, маргинализира и т.н. някои автори и техните книги. Така в моя преглед търся във всяко заглавие специфика, елементи на принос, възможен читателски прочит, характерни особености и не се чувствам длъжен с менторски тон да възхвалявам или отричам, още по-малко да прогнозирам.

Разказите

Сред най-интересните сборници, издадени през 2013 година, е "И всичко стана луна" на Георги Господинов.  Всъщност Господинов се наложи в богат спектър от жанрове - с поезията си, с романите си - донесли му най-голяма популярност, с пиесите си. Пробен камък за белетристичната му дарба ми се струват неговите разкази. Деветнадесетте истории в "И всичко стана луна" представят изчистена стилистика, "естествено" разказваческо майсторство, динамика, разнообразна композиция.
 Георги К. Спасов е издал кратък сборник с още по-кратки разкази "Мишо Мишев и наборите". Това са фейлетонни скици - 17 за Мишо Мишев и 31 за "наборите" с афористична олекотена конструкция, където всичко зависи от вица.
Петър Доневски (в "На село черешите зреят") прави опит да преодолее границата между един вече не толкова актуален жанр - очерка, и разказа.
"Между два бряга" на Хюсеин Мевсим жанрово по-скоро пресъздава една картина на духовната връзка в българската и турската литературна традиция - книгата му е изключително четивна и затова не я прехвърлям в групата на литературно-критическите изследвания.
Талантът на Банко П. Банков като белетрист е оценен от читателите на романите му и сборниците с разкази. В "Граматика за възрастни" е събрал истории от две "епохи" - на "минало несвършващо" и "сегашно продължаващо" време. И в двата тематично-периодизирани дяла Банков е все същият приятен разказвач, за чийто разкази и новели времето не е социално, а литературно.
Книгата "Из "Пътеводител на културологическия стопаджия" на Мария Груева съм склонен да разглеждам не като приятен за четене експеримент в разказа, а като опит за постмодерен пастиш, или колаж, или потпури и т.н.
В текстовете на Ганка Филиповска ("Сонет 130") доминира историята, героите са само маркирани, разказвачът умело сменя идентичността си.
Изцяло ескизна, на места лирична, е прозата на Цветелина Георгиева - 36 разказа с предизвикателно заглавие "Да се наричаш Сахара".
 "Боговете не са всемогъщи" на Андрей Филипов включват няколко впечатляващи разказа (и новели), които тематично изграждат една "човешка" фантастика - тя не разчита само на технологичния полет на фантазията.
Сборникът с разкази на Силвия Чолева "Гошко" привлече вниманието на читатели и литературна критика. Не зная в каква степен почитателите на нейната поезия са останали изненадани, но всички, които преоткриха авторката с романа й "Зелено и златно" (2010 г.), все по-ясно осъзнават, че авторката може да осъществява необикновени ефекти с оригиналната си поетика.
 "Разкази" на  Панчо Панчев е явление в новата българска проза. След детските си истории, пиеси, той издава сборник с 16 кратки разказа, в които вещия разказвач виждаме в друга роля - на хронист на своето време.
Пенка Чернева също е събрала в тъничка книжка ("Въпреки всичко") съвсем кратките си разкази. Тя умее да подбира драматични сюжети, но не обича трагичния финал: оставя читателя с една надежда, че житейските несгоди са мимолетни. Дванадесетте разказа са оригинално рамкирани в една естетическа (и етическа) изповед  на авторката.
Йото Пацов с късите разкази "Фараонът на лисиците" след "Чудото с българина" сменя тематиката и ни се представя в друга, неочаквана роля.
Димитър Дънеков в "О, минало непоправимо" споделя авторството си със Стайо Гарноев - илюстратор на този "минидиалог", в който е потърсено впечатляващо оформление. Историите на Дънеков са в спектъра - разширен анекдот, ескиз, сатирична миниатюра, шарж. "От първо лице" на Иван Енчев, дефинирана като "попътни записки", съчетава есеистични истории и размисли и публицистика. 
 "Отвътре и отвъд Обетованата земя" на Любен Петков са "пътеписи". Петков заявява: "Животът на всеки от нас е разлистена, непрочетена книга", и сякаш ни поканва да прочетем неговия живот - на автора, но и на героя в Обетованата земя, в Света Гора, във Виена, в любимата му Странджа.
 "Кон на втория етаж" на Здравко Попов е познато заглавие - през всичките си седемдесет сборника авторът фактически пише една и съща книга, която вече над четиридесет години намира поколения читатели.
 Новият сборник с разкази на Петър Софрониев "Пълно объркване" ни представя автор, който въпреки че някога започна силно фейлетонно и продължава да създава своите злободневни скечове, тук е наситил бликащите от хумор абсурдни ситуации от живота.
Познавам отдавна прозата на Палми Ранчев. Той е автентичен автор - с необходимата белетристична култура, с умение да създава художествени внушения. Новият му сборник "Боксьори и случайни минувачи" е сериозно белетристично постижение, макар че според мен силата му е в романа.
Критиката периодично установява, че не е достатъчно оценен и Иван Желязков - още от 1988 година, когато той дебютира с "Есента на пеперудата". В "Двете половини на света" авторът е включил повест и съвсем къси разкази, сякаш извадени мигове от живота. Желязков сякаш не композира произведенията си, а умее да изтръгва силни и интересни истории от самия живот.
Къси разкази издава и Златимир Коларов, който дебютира едва преди десетина години, но успя да създаде впечатляваща проза, киносценарии. "Приказните острови" е ново изпитание за таланта му - да скрива повече от онова, което е видимо в текста, да стегне художествения си изказ и да ни "включи" в сюжета и в живота на героите си.
Кирил Г. Димитров - Томас във "Вечната въртележка" използва сложна пастишна техника, в която миниатюри, полу-документални винетки, традиционен и притчов разказ се обединяват в едно - във "въртележката" на неговия "голям разказ".
 Пастишна (но и трудна) е техниката и на Пламен Антов, който амбициозно експериментира със смяна на стилистиката в петте си "разказа" "Граници на забавяне". Една "писателска" книга, която ще бъде оценена от професионалните белетристи.
 На фона на експериментите в разказа през 2013 г. "Лунни деца" на Сергей Комитски се чете традиционно и впечатлява с автентичността на повествованието си. Тринадесетте разказа и новели в сборника допълват представата за този автор, сякаш раздвоен между драмата и прозата в творчеството си и доказващ таланта си с късата форма.
 Васил Риков е автор на десетина книги. "Вълтавски разкази", с подзаглавие "Чешки разкази", сюжетно свързва историите, вдъхновени от периода на живота му в Прага.
Христо Буковски разчита преди всичко на гротеската и сатиричните внушения в "Жив да си, Марко Тотев, или как да откриваме късмета, където никой не подозира". Опитът му да конструира от тези истории пълноценен хумористичен роман е респектиращ, но това като че ли е станало за сметка на акцента върху епичното начало.

Мемоарна проза

В навечерието на осемдесетгодишния си юбилей Борислав Бойчев издаде "Портрети отблизо. Разкази за хора и събития", с които ми се струва, че продължава една традиция в мемоаристиката. Портретите му имат своя динамика, някъде авторът предпочита есеистична тоналност, особено когато скрива идентичността на образа или не иска да я изтъква.
 В известен смисъл такъв е замисълът и на Надя Михайлова, която дефинира своите спомени като "документален роман". Нямах възможност да сравня "Самотен рицар" подробно с "Евангелие за един самотник" - текстът е представен като допълнено и преработено издание, но освен качествата на прозата на авторката, не можем да не припомним с известен укор лекотата, с която забравяме писателите си от близкото минало - в случая Емил Манов.
На друго място съм рецензирал великолепния сборник на Иван Вълов "Познатите - непознати". Силата на неговите споменни очерци е в това, че той е общувал с редки личности - в мемоарите му само са щрихирани и други обещаващи истории и аз винаги съм съветвал автора да продължи да развива своята мемоаристика.
"Презапис или другият куфар в Берлин" на Борис Минков е замислен като роман, в който не доминира фикцията, а споменът. Това е проза четивна, занимателна, но и трудна, асоциативна - като тази на немскоезичните автори, които Минков изследва.

Съвременни романи

Мая Вапцарова е написала съвременна творба. Нейният роман "Просяци" е динамичен, с "кинематографичен" разказ, реализиран в по-голямата си част чрез диалози, което му придава особена четивност и лекота. Героите са комични, яхнали свои "хоби-кончета" - идеалите им са комични, мечтите - абсурдни, но въпреки че романът може да се определи като сатиричен, това по-скоро е една лека и приятна сатира, напомняща глумите на Радичков.
"И лъжата един ден умира" на Тодор Кокошаров би трябвало да попадне в групата на съвременните романи, но авторът категорично го дефинира като автобиографичен, с което иска да потвърди, че "сюжетът" съдържа документални епизоди, с документални препратки към личности и събития.
 Татяна Спасова е определила първата си книга като "повест" и макар че несъмнено това е една типична новела, ще поставя "Бензинска станица" в групата на съвременните романи. Спасова пише "модерно", доста бърза и всъщност не разказва, не описва, а маркира действия и емоции в един сякаш Г. П. Стаматовски "телеграфен" стил.
Калофер Русев категорично смята, че "Могилата" е роман, като в рамките на по-малко от 150 страници търси една съкратена епичност. Сюжетът е криминален, което само по себе си предполага по-традиционно повествование.
Със специален интерес зачетох романа на Иванка Могилска "Внезапни улици". Младата авторка вече има име на поетеса, а преди шест години дебютира и с роман. Текстът е професионално написан, действието се развива буквално малко преди романът да отиде в печатница. Търсената фрагментарност (в духа на филмовите кадри и епизоди) за съжаление не е прераснала в динамика, а демонстрираното умение за писане убеждава във възможностите за създаване на есеистична проза.
 Също така експериментален е романът на Николай Табаков "Византия". Въпреки заглавието си, въпреки пристрастията на автора към историята и въпреки вплетените исторически разкази в текста, това не е класически роман на историческа тема и експериментът на автора е точно в този опит за поглед върху историята откъм днешния ден. 
Освен сборник с разкази "Между изгрева и залеза", Георги Стоянов издава и поредния си роман - "Тигрово око". В него писателят продължава сякаш тематиката или по-скоро подхода на изграждане на "Денят на крокодилите" - заменил е характерния си оптимизъм и вяра в доброто от по-ранната си проза с гротескност и сатира, за да хроникира скепсиса и нравствените си несъгласия с "новото време".
За епичния роман на Весела Ляхова  "Бежанци" се заговори, както, макар и рядко, става с книги, които носят в себе си своята съдба. Формално романът е исторически, за събития от близката история, по-конкретно за Драмското въстание от 1941 г. и съдбата на българите от Егейска Македония. Въпреки това можем да го категоризираме като съвременен, а не исторически роман. Ляхова е извършила солидна проучвателска дейност върху този недалечен и въпреки това слабо известен исторически период. По своя дух романът й се родее с тетралогията на Димитър Талев "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам", а като хронология и с Димитър Димовия "Тютюн".
"Имаго" е вторият роман на Радостина А. Ангелова, която определено умее да конструира оригинална проза, въпреки че творбата й впечатлява преди всичко с експериментателност и нейната концепция.
"Слънчогледи за Мария" е четвъртият роман на Керана Ангелова, която още през осемдесетте години направи силно впечатление с поезията си. Това е един съвременен роман, в който доминира темата за изкуството, Ван Гог и пр.
"Амбивалентна жена" на Минчо Г. Минчев е определен като "дневников" роман. Минчев е автор на стихове, есета, разкази, изследвания. Неговото повествование е накъсано, емоционално и фактически композирано от спомени, ескизи, очерци, винетки.

Исторически романи

Българският исторически роман - от Добри Ганчев, Васил Друмев и Вазов до края на осемдесетте години на по-миналия век, днес някак неочаквано можем да осъзнаем като едно от най-големите постижения на родната проза. "Боилът от Панония" на Кирил Камбарев се основава на исторически факти, но постига нещо повече - създава история - убедителна, по-впечатляваща от документа, написана автентично.
Христо Красин е определил жанра на книгата си "Коланджа" като сага, макар всъщност той да навлиза в територията на фентъзи-жанра (и то отлично като качество), бих приписал успеха му на неговата подчиненост и съобразяване с традицията на българския исторически роман.
Силно ме впечатли със сложната си конструкция и богатство от образи и литературна инвенция романът на Галина Златарева "Капка кръв за вампира" - един постмодерен, вдъхновен роман, който обогатява не само представата за българския исторически жанр.
Бойко Беленски също разчита на най-нови изследвания за историческия си роман "Поличба". При него умението да фабулира и да използва динамиката в диалога и описанието е сполучливо, текстът впечатлява с езиковото си богатство. Но най-големият успех на автора се състои в това, че върху този автентично изграден исторически фон образите на героите са пълноценни, многоизмерни.
 Публикуваният от Стоян Пейчев (Славейко Чамурлийски) том "Мрак над равнината" представлява исторически роман в "три части". Това е добре написана и добре композирана проза; традиционна, но по своему оригинална, преди всичко с тематиката си -  събитията в Добруджа през първата половина на двадесети век - съпоставима с тематиката на Весела Ляхова.
Амбициозен е романът на Панчо Недев "Къща на кръстопът" - пренатоварен от събития. Сюжетно това по-скоро е летописен, а не панорамен роман.
 Симеон Янев е издал през 2013 година "книга първа, том трети от романовата тетралогия" "Биографии на писатели, генерали и трети лица" под заглавие "Биографии на отрепки" и жанрово определен като "епохален роман". Трудът на писателя е сложен и амбициозен и той може и трябва да бъде оценен в неговата завършена цялост, за да бъде въведен читателят в тази изключително оригинална творба на съвременната ни литература.

Фентъзи

Делиян Маринов веднага си създаде почитатели с романа си "Пътуване през спомени. Част първа от Истории от Последното измерение". Сравняват го с Робърт Шекли и Роджър Зелазни и аз се радвам на неговия читателски успех.
Димана Атанасова ("Междусъния") пише романа си едва осемнадесетгодишна, но познава перфектно жанра фентъзи и вариантите му - нейните "Междусъния" са приключенско фентъзи. Ще добавя само, че тези жанрове слабо се познават от литературните специалисти, поради което се оформя и една граница на непознаването им с читателите.   
    
* * *
 
    Преживяванията ми през няколкото месеца на усилена работа върху прозата, издадена през 2013 година, за съжаление ме убедиха, че положението в библиотеките е ужасно: заглавията трудно се намират, разполагат с оскъден брой екземпляри. Българската библиотека днес няма нищо общо със съвременните европейски библиотеки. Положението в многобройните малки и големи книжарници е същото. Издателите често се оплакват, че медиите не помагат за разпространяването на книгите, което е вярно, но то е малък проблем, и то за инцидентните читатели - истинските, задълбочени ценители на стойностните заглавия търсят книгите, които ги интересуват, в книжарници и библиотеки. Това са огромни проблеми, които имат своето решение: те са огромна пречка за авторите, за издателите и читателите.


Георги Господинов, "И всичко стана луна", ИК "Жанет 45"



Панчо Панчев, "Разкази", издателство "Лъчезар Минчев"


Йото Пацов, "Фараонът на лисиците", издателство "Потайниче"


Пенка Чернева, "Въпреки всичко", издателство "Българска книжница"


Иван Желязков, "Двете половини на света", издателство "Български писател"


Николай Табаков, "Византия", ИК "Изток-Запад"


Любен Петков, "Отвътре и отвъд Обетованата земя", ИК "Жанет 45"


Мая Вапцарова, "Просяци", издателство "Светулка 44"


Симеон Янев, "Биографии на отрепки", издателство "Гея"


Димана Атанасова, "Междусъния", издателство "Весела Люцканова"