Заедно да върнем духа на Родопите

Аз съм едно от децата на Мадан. Израснах в малко градче в Родопите, което в годините на социализма беше известно с "министерските заплати". Не бяха чак министерски заплатите на майка ми - операционна сестра в работническата болница, и на баща ми - шлосер в рудника. Но бяха достатъчни, за да отгледат и изучат мен и сестра ми.
Завърших 8 клас в кварталното училище в "Шаренка". Бяхме стотици деца. Днес в школото има 40 хлапета. Учителките заделят от заплатите си, за да им купуват храна за обяд. Защото знаят положението на родителите им. Наесен в училището ще постъпят 6-7 първокласници и общият брой на децата може би ще спадне на 32. Дори малчуганите от квартала, чиито родители са завършили моето училище, са записани в някогашната гимназия на другия край на града. Имам чувството, че на местната власт не й пука дали ще изчезне поредното българско училище.
"Намерете си деца, ще дойдат и парите с тях", казват лаконично. Така е, когато парите следват ученика.
"Ако се инвестира в това училище, можем да привлечем деца. А не те да ходят от най-далечните махали до другия край на града, защото там учат децата на управниците", казват с болка учителите в "Шаренка".
Когато учех там, този проблем го нямаше. Но имаше и

специална държавна политика за региона

Така че приказката за "министерските заплати" беше полуистина.
След "Шаренка" избрах маданския Техникум по минна промишленост "Васил Димитров" (Професионална гимназия днес). Завърших с пълно отличие и златен медал. След години, като студентка в София, разбиха апартамента, в който бях на квартира. От всички "скъпи вещи" ми остана само златният медал.
Преди него обаче в сърцето ми вече имаха място Мадан и Хората му. Този град и тази планина ме научиха на търпение, доброта и взаимност.
Заедно правехме всичко. Заедно отстоявахме промените, които толкова искахме - малко по-дълги коси в училище, дънки извън учебното заведение, младежки дискотеки. Заедно се борехме да имаме физкултурен салон в техникума и да ни пуснат на екскурзия до Германия през 1989-а. И тогава, както и сега, имаше опити да ни разделят и противопоставят. Не успяваха.
Израснахме заедно - Ина и Векил, Николай и Нихат, Васил и Изет, Зейди и Янко... Нямаше значение кой как се казва, а и в годините имената се сменяха няколко пъти. Запазихме приятелствата си завинаги. Те се заздравиха по време на средношколските бригади в Могилица, Забърдо... По време на геоложките практики, когато 30-ина средношколци само с двама курназ учители обикаляхме България с бурканчета лютеница и консерви с русенско варено. Когато беше необходимо, затягахме възлите на вратовръзките от униформите и се изправяхме пред генералните директори на "ГОРУБСО", за да искаме финансова подкрепа. Получаваше се. Не заради вратовръзките и партийните повели. А заради далновидността на тези мъже да инвестират в добре подготвени специалисти. И днес го правят.  
От дете исках да стана журналист. Първата година не ме приеха, отказах да запиша друга специалност. Работих 9 месеца като библиотекар в училището в "Шаренка". На втората година успях.
София ме грабна, но Мадан беше Мадан. Родопите и Смолянският край вече бяха

моята Сила и Мъдрост

Когато в първи курс на Факултета по журналистика в Софийския университет се наложи да избера вестник, в който да изкарам летния си стаж, не се поколебах. Колегите ми търсеха как да се вклинят в централни медии. Аз избрах вестник "Маданска трибуна".
Възложиха ми задача да направя материал за емигриралия в Америка маданчанин Шефкет Чападжиев. Разговарях с баща му, а в този миг Чапа звънна от Чикаго. Подадоха ми телефона и направих интервю с него и с Нери Терзиева, която снимаше филм там. След това се срещнах с Шефкет Чападжиев в София и Мадан. Благодарна съм му до днес. От него ми е първият репортерски диктофон. Пазя го, въпреки че вече не работи. После загубих връзка с него... Много бих искала да го чуя, да го видя. След време ме питаха защо не съм опитала да "осребря" познанството. Ако е за работа - да помогна веднага, но да се възползвам...
Всяко идване в Мадан през годините ме зареждаше с истории. И те намираха място на страниците на ДУМА - обикновени истории, за обикновени хора. Истински Човеци. Истории, написани от сърце и душа. Започнахме да правим ежегодни срещи на хората от квартала - днес идват от цял свят.
Когато преди месец съгражданите ми се обадиха с предложение да ме номинират за народен представител от листата на "БСП за България" в 22-ри МИР-Смолян, не се поколебах да приема. Мадан и Родопите ме направиха човек. Време е да направя каквото мога за този край, за тези хора. Празните приказки не са ми по сърце. Обещавам едно - заедно да търсим решения на проблемите. Като в доброто старо време.

    *    *    *

    
Приятели, Мадан днес не е онзи Мадан, в който израснахме. И знам, че ви боли за много неща. И мен ме боли. Не можем да отречем, че в града са станали и хубави неща. Но е време нашият Мадан и Смолянският регион отново да живнат. Да има работни места, а хората да получават достойни заплати, да не са зависими, да не са притеснени.
Не е нормално младите да напускат този прекрасен край, за да търсят другаде работа и по-добър живот. Не е нормално училищата да запустяват. Сигурна съм, че за Смолянския регион е необходима специална държавна политика, специална подкрепа. Защото помня какъв живот кипеше тук и беше пълно с хора. Помня и хеликоптерите, които всяка седмица спасяваха човешки животи. Помня всеотдайните лекари и медицински сестри в болниците в района. Мнозина станаха водещи специалисти в Пловдив и София, че и зад граница.
Иска ми се всички, които в годините започнаха своя Път от Мадан, да се връщат в този град - така, както аз се връщам. И да правят за него онова, което е по силите им. За себе си знам, че винаги ще го правя. Докато мога.
Вярвам, че България и Смолянският край се нуждаят точно от такива хора като нас едно време. Които заедно печелехме нашите малки битки. И го правехме не за личен интерес или защото някой ни принуждаваше, а защото беше добре за всички.
Това мога да ви обещая - да сме заедно, да решаваме заедно, да водим битките заедно, да се подкрепяме, за да успеем.

    *    *    *
Приятели, изборите ще отминат. Ние обаче ще продължим да живеем в един и същи град, в един и същи квартал, на една и съща улица, в един и същи блок. Децата ни ще учат в едно и също училище, ще се влюбят дори. Заслужава си за тяхното нормално утре да направим днес една малка стъпка.
Можем да я направим заедно. Както преди години.
С вас, с които се къпехме в "бялата" заради рудниците река и кръстосвахме боровите гори за диви ягоди. С вас, с които пораснахме заедно по време на стажовете в мините. С вас, с които и до днес вратите на апартаментите си не заключваме. Защото не позволихме в годините злото и чуждите грешки да ни урочасат.
Знам, че много пъти бяхте лъгани. Купуваха доверието ви, а после или ви изоставяха, или ви забравяха, или нищо не се променяше.
Днес имаме шанс заедно да върнем духа на Родопите, да направим нашата планина, нашия край, нашия дом по-красиви, по-приветливи, по-добри за нас и за нашите деца и внуци.
Знам, че сте притеснени - за семействата си, за работата и доходите си. Доверието, което споделяхме в годините, е нашият шанс днес. Шанс да бъдем такива, каквито ни възпитаха планината и нашите родители, които създадоха и ни завещаха едно прекрасно кътче, каквото е Смолянският край. Нека да го съхраним и да го предадем на тези след нас.
Благодаря ви за подкрепата!
Вярвам в нас!