Пасторален мечтател и алегоричен метафорист

Изображенията на художника Иван Димов изразяват странния език на тишината, на спокойствието, безмълвието и съзерцанието. Пластическите видения на художника сякаш пресъздават сънища наяве. Реещи се, съсредоточени в себе си образи на жени, птици, цветя, кучета, каручки, насекоми, църкви, делви, летящи прозорци и прочее като в магичен калейдоскоп оформят особен свят на метафорични експлозии. Рисунъчните нишки при Иван Димов като че ли изпридат безкрайното кълбо на фантазията, неспирния поток на подсъзнателни инвенции и алюзии.
В такива случаи творецът като фокусник си играе със смесената техника - молив, туш, акварел, пастел, флумастер, дори химикал. И се раждат фантастични феерични приказки, причудливи пейзажи, сантиментални актови скици, съзерцаващи бленуващи фигури, обнажени женски тела на прага на вълшебни острови и пр. Иван Димов създава собствена вселена, в която всичко е живо, хармонията между органичното и неорганичното е пълна и цялостна, пасторално-идиличните сънища се превъплъщават в ярка реалност и обратно.
В ранните рисунки на Иван Димов преобладават ефирният щрих, намекът, едва загатнатият подтекст, внушението на непринуденост, безгрижност, веселост, невинност. В по-късните му рисунки откриваме задълбочения психологически разрез на лицата (ако говорим за десетките впечатляващи портрети) и мащабното насищане на груповите композиции с многопосочни културни алюзии. Художникът има любими типажи, към които се връща постоянно през годините. Изкушава го например голото женско тяло, но колкото и странно да е на пръв поглед, еротиката тук е почти напълно изместена от трагичното самовглъбяване.
Енергията на образите у Иван Димов има най-различни, понякога съвсем странни и невероятни превъплъщения. Творецът изгражда приказни, заредени с баладична светлина сюжети и образи. Отново ще видим любимите образи на българската жена, майка и баба, които се появяват като видения или в селския двор пред скромната къщичка, или на полето, леко попривели рамене, с ръце попукани от труд, с неизменните забрадки, изпод които надничат нежните очи на тъгата, но и на всеобхващащата любов. Художникът отразява космогонията на пасторалния селски живот - изневиделица изскачат върху платното козички, овце, коне, биволи, кокошчици, щъркели, а така също угари и синори, препускат шарени каручки, всичко се върти в божествен хоровод.
Ако творбите, изпълнени в масло, притежават по-плътна фактура и затова изображенията са многопластови и полифонични, то акварелите излъчват особена ефирност, прозирност. Те напомнят поетични въздишки, лирически ноктюрни, импромптюта, сонати и оставят у нас усещането за невидим мах на гълъбови криле, които приласкават страдащото и вълнуващото се сърце и душа на съвременника с музиката на небесните сфери.
Иван Димов е убеден, че какофонията от мрачни, трагични и жестоки послания, с които, уви, днешното размирно време потиска и зомбира човеците, може да бъде преодоляна само с посланията на добротворството, добродушието, лъчезарието и братолюбието. А творбите на този пасторален мечтател и алегоричен метафорист са именно такъв светъл лъч в царството на мрака. Те зареждат наблюдателя с енергията на любовта, милосърдието, мъдростта и красотата. И му разкриват неземната прелест на душата на образа.