Наричат я Доброволката с огромните добри очи

В далечните октомврийски дни на паметната 1944-та младата девойка с черни красиви плитки Митка Захариева  се включва във Втората световна война и дава своя принос за спасяването на стотици български войни. Помни и зловещия октомври на същата 1944-та когато получава известие, че брат й е убит. Студентът Димитър Захариев загива при щурма на Страцин. Тази трагедия в семейството й оставя дълбока незаличима рана до днес.
Митка решава да се включи в борбата за мир и справедливост, за по-добро съществуване, за изтръгване на България от лапите на фашизма. Но и това не е спонтанно взето решение. Още от детството си в село Алтимир, Врачанска област, ученичеството си в гимназия "Христо Кърпачев" в Ловеч тя е закърмена със социалистическите и антифашистки идеи - да няма майки с черни забрадки, да има солидарност между хората, да няма бедни и богати, онеправдани и страдащи граждани на Отечеството ни. Този свой идеал Митка Захариева отстоява до днес.
В наредбата за създаване на гвардейски и доброволчески подразделения изрично било упоменато, че жените и девойките, желаещи да се включат в тях, трябвало да бъдат на възраст от 18 до 45 години.
Митка, 16-годишна ремсистка, изпраща мобилизираните с цветя и крои планове как да ги последва. Отива при кмета на селото и настоятелно го моли да й даде документ, че е навършила 18 г. Той не се съгласява, но момичето упорства и не се примирява. Заявява най-категорично, че нито той, нито тя вършат престъпление, а напротив - престъпно е да се стои безучастно, когато времето изисква да се помогне на Отечеството за спасение от надвисналата катастрофа. Кметът напразно се опитва да разубеди ентусиазираната девойка и накрая отстъпва. Заветният документ е получен и тържествено представен на приемателната комисия. Митка получава назначение като санитарка и с допълнителен ешелон тръгва към бойната линия. През Гюешево, по северозападните склонове на височината Редки буки тя догонва 36-ти пехотен Козлодуйски полк, за да се включи в сраженията.
Още с пристигането си, въпреки тежкия изморителен преход през Осоговската планина, малолетната санитарка търси и намира полковия лекар, представя му се - "къде по детински, къде по военному", и пожелава веднага да започне работа. Свистенето на куршумите и трясъкът на бомбите в първите дни я плашат, но момичето проявява воля, преодолява страха и бързо усвоява уменията да прави превръзки, да се грижи за ранените, да оказва първа медицинска помощ. От голяма полза е краткият курс за санитарни инструктори, който Митка завършва с пълно отличие. Лека и пъргава, тя тича с тежката санитарна чанта от пострадал боец до следващия пострадал и под огъня на врага помага за евакуацията на тежко ранените в епичните боеве при Страцин, Стражин и Куманово.
До днес не е забравила случая с ефрейтор Илия Димитров, който отказва да го превърже и не иска да се оттегли от сражението, въпреки че главата му е окървавена, с думите: "Сестричке, никакви бели бинтове! Немците ще помислят, че се предавам, а аз ще ги гоня чак до бърлогата им".
След войната Д-р Митка Захариева завършва с отличие "Медицина" в София с пълно отличие специализира Военнополева хирургия, дипломира се като лекар и постъпва на военна служба със звание "старши лейтенант". 35 години отдава в служба на Българските военновъздушни сили и родината, като достига чин полковник. Като лекар е помогнала на стотици военнослужещи с медицински грижи и топло майчинско отношение към обикновения български войник, спасила е много човешки животи.
"В бурите орлите крилете си каляват" - до ден днешен този девиз води живота й, тази мъдра мисъл на нейният съпруг, Александър Захариев - също летец.
"ДБългарският войник е непобедим!", казва винаги Митка Захариева и когато заговори за армията, очите й стават още по-големи и добри, помни всичко, носи в сърцето си всеки боен другар, и обича често да се връща в спомените си - от тях доста страшни, но изпълнени с велики дела в служба на България. Тя е единствената българка с най-много ордени и отличия от войната и от по-ново време, 56 на брой,които носи гордо, закачени върху военната й униформа.
Полк. Захариева не престава да се вълнува от обществено-политическия живот и поддържа членството си в Българската социалистическа партия - от 1954 г., вече близо 70 години. Почти ежедневно сме в контакт с нея. Дълго размишлявам над онова, което ми е казвала, но най-вече ще кънтят като камбана в ушите ми думите и: "На вас младото поколение, пожелавам никога да не изпитате ужасите на войната, и да не загубвате близък човек - това е страшно."
Активно участва и в живота на Българския антифашистки съюз и Съюза на ветераните от войните на България, вече само с другарски съвети, но винаги навреме и на място. Никога няма да забравя един 9 май в централния Военен клуб на София, чудесното, гръмко и чувствено рецитиране на поемата "Реквием" на Рождественски от тази достолепна българска жена, облечена в униформа.
Да отдадем чест и почит към нейната достойна 95-годишнина като пример за достойно извървян път и отдаденост на каузата. По памет ще цитирам друго голямо име на България за всички времена Джеки Вагенщайн: "Щом животът ни е даден, ще го живеем какъвто е, не ще срамим името си, където и да ни запокити..."
С възхищение и обич, с признателност и поклон пред живота и дейността й Българския антифашистки съюз и Съюза на ветераните от войните на България поднасят най-сърдечните си поздравления на полковник д-р Захариева по случай рождения й ден, 10 декември. С пожелания за здраве, сили и дълголетие, и все такъв силен и несломим български дух!