Талантът е дар, който не бива да отива на вятъра

ГЕРГАНА ЗМИЙЧАРОВА е номинирана за наградите "Икар 2014" на Съюза на артистите в България. Тя впечатлява журито в ролята си на Жулиета в "Ромео и Жулиета" от Шекспир, режисьор Петринел Гочев, постановка на Драматичен театър "Рачо Стоянов" - Габрово. Гергана участва и в спектаклите "Престъпления на сърцето", "Българи от старо време", "Чудо по Коледа". Освен любовта й към театъра, Гергана има още две страсти - фотографията и рисуването.  


- Номинирана сте за наградата "Икар" в категория дебют. Какво си казахте, щом разбрахте за номинацията?
- Работих много сериозно за тази роля. Репетирах по 8-10 часа на ден, включително в събота и неделя. Шегувах се, че "така се работи за "Икар". Не бих казала, че съм очаквала номинация, но си давах сметка, че такава роля е голяма възможност да бъдеш забелязан. А аз много късно, на 26 години, тепърва реших да уча актьорство и исках да използвам тази голяма роля, като възможност да докажа, че неслучайно съм взела това решение. Когато разбрах за номинацията, бях на гости у сестра ми, прегръщах я, гледах я тъпо и повтарях: "Джи, имам номинация за "Икар!" А тя повтаряше: "Да, много яко!" За мен номинацията е голямо признание от страна на гилдията, че не съм направила грешка с решението си да работя като актриса. На моя език тя значи: "Добре дошла в българския театър, Гергана!" Много яко!
- С какво мислите, че вашата Жулиета впечатли журито?
- Най-впечатляващото в Жулиета е дело на Шекспир, то излезе наяве много ясно в новия превод, по който работихме (преводач Мария Змийчарова). Впечатляващо е и решението на Петринел - благодарение на него, тази роля има  ясна линия на развитие и е много богата, много вдъхновяваща. Моята заслуга е трудът, който съм положила. Заради решенията на Петринел ходих на уроци по пеене, за да развия гласа си във високия регистър и да контролирам дишането и безумното темпо на говорене в спектакъла и преодолях с много тренировки страха си от височини. Предполагам, че редуването на различни по характер сцени - от клоунадни и акробатически до психологически, е впечатлило журито. А и играя почти гениално във всички.
- Важни ли са наградите и поощренията за младите творци?
- Категорично. Наградите и номинациите са не само гаранция за качествата на един артист и повод за добро самочувствие, но и стимул за него самия да продължава да се развива. За мен лично високата оценка на работата ми във всички сфери, в които се развивам, е допълнителна причина да работя още повече, още по-усърдно и с повече изисквания към себе си.
- От колко време се занимавате с театър? Това ли е сферата, в която искате да се развивате?
- Занимавам се професионално с театър от септември 2013 г., когато постъпих в ДТ "Рачо Стоянов". Преди това съм учила две години режисура в НАТФИЗ, но се отказах и напуснах. Занимавам се още с фотография от 2007-а и с живопис от 2004-а. В Габровския театър отидох  заради намерението на Петринел да постави "Ромео и Жулиета" с мен в главната женска роля. Искам да се развивам и в трите изкуства, и в последните две години си доказах, че е напълно възможно. Картините ми се продават, получих номинация за "Икар", а с фотографиите си през март отивам на фестивал в Сараево, планирам живописна изложба, предстоят ми снимки, работя върху нова роля...  Не си поставям ограничения в какво и как ще се развивам. Ако утре ми се допише роман, сигурно ще седна и ще напиша. Преди се страхувах много от провал, сега знам, че когато човек е верен на себе си, не може да се издъни прекалено. А и да се провалиш е ужасно неприятно, и много полезно.
- Доколко фотографията и рисуването заемат от времето ви? Как се запалихте по тях?
- Времето ми е разпределено между рисуването, фотографията, театъра, семейството и приятелите. Намирам време за всичко, понеже ми се иска да намирам време. Обикновено времето не ми стига за нещата, които не обичам да върша. Да садя цветя нямам време, нито да гладя, нямам време за телевизия и не притежавам телевизор от 7 години, нямам време също така да готвя всеки ден. Рисуването е страст, наследена от баща ми, който е изкуствовед. А по фотографията бях запалена още преди Художествената гимназия, снимах с един ЗЕНИТ на дядо ми - в кожен калъф. За театъра - случайно стана - запалих се от откъс на "Черното руно", който гледах в XII клас, и отидох да уча режисура. И тогава ми хареса да съм на сцената, а не под нея на режисьорската масичка. Намирам за напълно нормално един творец да има изяви в различни посоки. Имам много колеги актьори, които рисуват, и познати художници, които свирят, примерно. Но понеже често се говори, че "с две дини под една мишница не може" и много хора просто не развиват талантите си. А те са дар, който не бива да хвърляме на вятъра.
- Може ли един млад човек да се издържа само с изкуство?
- В последната година, благодарение на трите си занимания, постигнах месечен доход, който в този момент ме задоволява като жена и майка. Може да е ретроградно, но смятам, че за една жена е важно най-вече да е щастлива с работата си и реализирана според собствения си критерий, за да има в дома спокойствие и уют. Имам стабилен мъж до себе си, с когото засега не мога и не искам да се меря по доходи (макар, че и той с изкуство ни издържа). Естествено не изключвам възможността след 5-6 години да съм по-богатата от двамата, което той отсега ми е обещал да понесе мъжки. Реално от изкуство в България може да се живее толкова добре, колкото и от всичко друго - със същото чудене как да оправиш всички сметки и да отидеш на море, да довършиш изолацията на вилата и да покриеш кредитите, с тази разлика, че за мен е по-приятно да рисувам, да снимам и да играя, отколкото би ми било да произвеждам прах за пране, да продавам апартаменти, да ремонтирам двигатели с вътрешно горене или да карам тир.
- Коя е мечтаната от вас пиеса, в която искате да участвате? В кожата на коя героиня желаете да се превъплътите?
- Жана Д'арк!!!
- Какво ви дава стимул да продължавате в избраната от вас посока?
- Просто правя това, което ми харесва, както ми харесва. Вдъхновявам се от всичко непрекъснато и не си губя времето, защото предполагам, че имам още не повече от 30 години да съм ентусиаст, после вероятно ще съм малко уморена и ще искам да наблегна на правенето на мекици за внучетата в неделя, градинарство, кафета и еклeри с приятелки следобед и благотворителност!
- Има ли нещо, което би ви отказало?
- Сигурно има. Опитвам се да не се заричам, всичко, за което съм се зарекла да не правя никога, ми се е случило. Чувала съм да казват, че "хората не се променят". Аз пък непрекъснато се променям. Днес съм много различна от това, което бях преди пет години, и от онова - преди десет. Нямам представа каква ще съм след още пет или десет години, единственото, към което наистина се стремя, е щастие! Преди десет години, когато бях на 18 и току-що приета в НАТФИЗ, един семеен приятел ме попита как се виждам след десет години. Отговорих "щастлива" и познах. Щастието е да вървиш по пътя си смело, да отстояваш себе си, да обичаш, да се трудиш, да вярваш, да не се предаваш, да не се отказваш, да не се боиш от провал, да имаш дом, приятели, близки, деца, да виждаш, да ходиш, да прощаваш и да поддържаш вярата си в щастливия финал.
- Как бихте се описали за тези, които не ви познават?
- Изкушавам се да се опиша като платиненоруса, пищна мадама, висока, която свири на роял и пише любовна лирика, но най-добре хората да разгледат портфолиото ми, блога ми, художническата ми страница във Фейсбук, да гледат "Ромео и Жулиета" на Габровския театър и "Голямата печалба" на Благоевградския. Това съм аз.
- Живеете на село. Какво може да накара млад човек да отиде там?
- Отидох на село, защото това беше една от мечтите на Петринел. Сега се радвам, че го направих. На село животът е суров и красив. Там човек зависи много от природата - дали ще вали дъжд, сняг, дали ще има суша... Случвало се е да спрем да ходим за няколко дни до града и да месим хляб заради затрупаните пътища. Но на село има четири сезона, които са много различни не само на вид, но и с ароматите си, с вкуса си. Там има небе и звезди всяка вечер; има щурци; жаби; виждала съм сърна да притичва над къщата; зайци. Децата ми могат да тичат, да крещят, да скачат в локвите, да се замерят с кал, да ядат сняг и да лежат в тревата и го правят. Знаят разликата между коза и овца, оса и пчела, ядат домашно мляко и сирене, катерят се по дърветата. А аз, когато съм уморена или тъжна, просто обикалям наоколо, също и когато съм щастлива. Господ ни е създал сред природата за успокоение, за утешение, за радост и вдъхновение. Тя е около нас неслучайно, а ние я бетонираме и я затваряме зад прозорците си и се отдалечаваме от Бог и страдаме от това.
- Какви са предимствата на село от днешна гледна точка? Хората по-спокойни ли са?
- Хората на село са съвсем същите като в града. С тази разлика, че ги познаваш. Когато съседът е по-близо от магазина, тогава той става по-скъп от хляба. На село човек няма да умре от глад. Съседите му ще разберат, че е в нужда и ще намерят начин да помогнат. От опит го казвам.
- Обичате конете и ездата... Така ли разпускате?
- Ездата е велик спорт. Физически натоварващ и психически разтоварващ едновременно. За съжаление, е доста скъпо хоби и в момента съм спряла. Известно време имахме дори собствен кон, но се оказа непосилен лукс. В семейството ни няма някой, който не е яздил, и има само двама (от шест), които не са падали. Не яздя добре, но обожавам ездата и се надявам, че в бъдеще ще се върна към нея.
- Хората ходят ли на театър? Какви са наблюденията ви?
- Не смея да твърдя, че познавам ситуацията в цялата страна. Виждала съм и пълни, и празни салони, а извън столицата, за съжаление, салоните рядко са наистина пълни. Аз съм убедена, че проблемът с празните салони не идва от нивото на културата на нацията. Глупаво е да мислим, че само ние, артистите, сме умни, чувствителни, че  сме някакъв "елит", който има нужда от изкуство, а "другите" са прости, тъпи и елементарни. Не. Всички хора от праисторически времена си приличат в това, че имат нужда от изкуство. Вярвам, че публиката иска да е в театралния салон и да преживее нещо велико, но иска също така да е топло, удобно и интересно. Ние сме тези, които първо трябва да се борим за високо качество в театъра и после да очакваме от публиката да пълни салоните! Разбира се, не от артистите зависи да бъдат отоплени залите. Този въпрос е страшно наболял и е изцяло политически.