24 май е изключителна дата в моя живот!

ДЖУНИ АЛЕКСАНДРОВА е родена на 3 юни. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на професор Филип Филипов. Играе на сцените на театрите в Хасково, Враца, в театър "Възраждане", театър "София" и театър "Българска армия". Изиграва знакови роли на сцената и пред камерата, изнася моноспектакли по собствени сценарии. Най-голяма популярност получава като изпълнител на художествено слово. Пише статии, есета, поезия... Автор е на книгите "На глас" (2004), "Предизвикани мисли" (2009), "Все тая жал..." (2011), "Есенна въздишка" (2014), "Многоцветен листопад" (2023).
Удостоена е с престижни награди и орден "Кирил и Методий". Носителка е на званието "Заслужил артист".

- Г-жо Александрова, днес е светъл български празник. Вие сте човек, който цени словото: актриса, изпълнител и автор на стихотворения... Какви чувства събужда във Вас 24 май?
- Всеки човек има дата в своя живот, която за него е изключителна. За мен е 24 май. Точно на този ден през 1978 година в Рим, в църквата "Сан Клементе", съм изпълнявала Вазовото стихотворение "Българският език". Пред гроба на Константин Кирил Философ рецитирах: "Език свещен на моите деди..." Няма как да забравя това. Изпълнявах стихотворението, качена на камък, облечена в бяла рокля, специално ушита за случая, за могат хората да ме виждат. След това хората идваха със сълзи на очи да ме поздравят. Няма по-голяма награда за един актьор. Изключителен празник - това е за мен 24 май.
- Ценим ли достатъчно българското слово днес?
- Не! Казвам го с горчивина и гняв. Не говорят правилно нито обикновените хора, нито управниците ни. Не са ли учили български език? Не се спазват елементарни правила. Хората имат все по-бедна лексика. Заливат ни чуждици отвсякъде. А езикът ни е толкова богат, много богат! Достатъчно е да препрочетем класиците, един Вазов например, Ботев...
- Вие рецитирате основно български поети. Били сте на много места в чужбина. Как се посреща българското слово?
- Обиколила съм цяла България, в чужбина съм била в Берн, Будапеща, Букурещ, Варшава, Залцбург, Коми, Краков, Лондон, Малмьо, Москва, Прага, Рим, Ставропол, Стокхолм и т.н. с рецитали. Хората ме харесваха. Спомням си в Берн след рецитал при мен дойде една жена и ме пита: "Теб коя майка те роди?" Аз отговарям по Вазов: "Една българка!" В един ден съм изнасяла рецитал в Берн и Лондон. В английската столица ни посрещнаха скептично, дори човек се поинтересува: "Вие от кой край на България идвате?" След края на рецитала в очите на публиката имаше сълзи...
Най-много съм изпълнявала Ботев. Това е първата ми награда за рецитал - през 1966 година. Половин час Ботев - публицистика и стихове. Бях си направила сценарий. Казаха ми, че Ботев не бил за жена. Защо? Нима една жена не може да изгради стихотворението? Нима жената не чувства "в тъги, в неволи, младост минува", нима не може да попита: "Кажи ми, кажи, бедни народе..."? Когато обявиха конкурса, бях във Врачанския театър. Трябваше да ме видят някак, за да дойда в София. Реших да се явя. Ходих едновременно при Иван Чипев и при Влади Трендафилов за уроци, без двамата да знаят, че посещавам съответно другия. Малка хитрина - взимах най-доброто от това, което ми беше необходимо.
- Какво е необходимо да бъдеш добър рецитатор?
- Обич и преклонение пред автора и неговото произведение. Аз имах моноспектакъл по стихове на Блага Димитрова "Сама жена". Ние с нея бяхме на различни политически позиции, но не говорехме за политика и затова се разбирахме. Трябва да можеш да правиш анализ на произведенията, да ги разбираш. Какво искаш да кажеш на публиката, какво ще й дадеш? Къде е художественото ударение? Трябва да имаш и гражданско чувство. Ето да вземем пак Ботев. Стихотворенията му ме интересуват като тематика: борбата, свободата, саможертвата... Интересува ме и животът му: как се е борил, как е творил... Книгата за живота на Ботев, която ми подариха като награда през 1966 година, ми е настолно четиво. Цялата е разкъсана от четене, на много места съм подчертавала отделни абзаци с молив. Не можеш да рецитираш Ботев току-така. Трябва да изследваш автора. И накрая, но не на последно място, трябва да имаш глас.
- Откъде тази любов към литературата?
- С литературата бях доста ангажирана от малка. Баща ми беше духовно богат човек. Много четеше. В 10 клас ме накара да разтворя страниците на "Престъпление и наказание" на Достоевски. Аз обаче не можех тогава да го прочета, не бях узряла за тази книга. С Достоевски се "срещнах" по-късно, когато играх Наташа в "Унизените и оскърбените". Но тогава баща ми разбра, че книгата е все още твърде тежка за мен и ми каза да прочета "Айвънхоу" на Уолтър Скот. Искаше само и само да чета. Няма да забравя многото разговори за прокълнатите поети - френските символисти. След това, като направих моноспектакъла за Яворов, пак сме говорили за символизма.
- Коя своя роля смятате за връх в кариерата си?
- Нека хората кажат, нека критиците я определят. Но много от ролите са ми присърце, харесвам си ги.
- В кариерата си имате основно роли на театралната сцена. Защо предпочетохте театъра пред киното?
- Не обичах да прося роли. Не съм била близка с кинорежисьори. Не мога да моля, да се представям. Няма как да кажа: "Тази роля е за мен, хайде да опитаме какво ще се получи." Другите го правеха... Аз получих удовлетворение от художественото слово и театъра. А киното е лъжливо изкуство - един кадър го снимаш по няколко пъти и го нагласяваш. Може би затова не го харесах толкова.
- Кога започнахте да пишете? Кое ви подтикна?
- На зряла възраст. Трудно ми е да кажа точно какво. При толкова много рецитали, монолози, пиеси, седнах и аз пред белия лист. Много ми помогна дъщеря ми. Тя ми каза, че след като съм водила такъв богат живот, трябва да пиша. Преди това започнах с проза, продължавам и днес. Например скандалът с Баташкото клане и преиначаването на историята ме накара да изразя гражданската си позиция.
- А поезията? Кое ви вдъхновява?
- Стиховете са един стон на душата ми. Вълнува ме нещо и аз пиша. Без нещо да ме е докоснало, да ме е развълнувало, не хващам перото. През миналата година излезе стихосбирката "Многоцветен листопад", в която събрах най-доброто.
- Каква е мисията на изкуството?
- Мисията на изкуството е да докоснеш душите на хората с твоите позиции и да ги предадеш на тях. Защото ти вярваш в тези позиции.
- Трябва ли изкуството да бъде обвързано с активна гражданска позиция?
- Според мен - да! Трябва да бъде. Да вземем Яворов. Нима не отиде да се бие за освобождението на Македония? Димчо Дебелянов не загина ли на фронта? Ами саможертвата на Вапцаров? Вапцаров е другият поет, когото много обичам да рецитирам. За мен това е един от най-големите романтици в нашата литература, при това с ярка гражданска позиция. Да напишеш "Борбата е безмилостно жестока" точно преди смъртта си... Тръпки те побиват! Всички автори, които съм изпълнявала, са влияели на моите разбирания, на моята позиция, на моята психика, на моята душевност.
- Имаме ли нужда от личности като Ботев и Вапцаров днес?
- Крещяща нужда! Написаното от тях е актуално и сега. Четете публицистиката на Ботев! Такава точна и безпощадна характеристика дава на българския народ...
- Вашата молитва за България?
- Искам България да оцелее. И не само. Много съм се замислила напоследък: "А нима не заслужаваме съдбата си?" От 13 века история, свободни сме били само 6 века. Предателства на всяка крачка, лакейство на всяка крачка. Много тежки са последиците от робството. Това преклонение пред по-силния. Зидовете, с които да си оградим двора - нищо друго не ни интересува. Всичко това е и в днешната психика на българина. На един да се подмажеш, друг да предадеш. Затова творците трябва да имаме ясна гражданска позиция и да я отстояваме. Но днешните политици не умеят или не искат да ни използват.
- А не е ли политкоректна или просто пасивна днес българската интелигенция?
- Да, така е. Но не виня никого. Пазят си хляба, пазят си децата. Аз не изневерих на лявата идея, защото имах възможността да бъда свободна. Свободна съм в своите избори и до днес.
- Скоро имате юбилей. С какви чувства ще го отбележите?
- Винаги съм била критична към себе си. Можех да постигна повече. Но в същото време си казвам, че животът ми е интересен, имах незабравими преживявания. Част от тях описах в книгата си "На глас".
- Какво си пожелавате в личен план?
- Да имам контакти с хората, да мога да рецитирам още.

Стихотворения от Джуни Александрова

ПОДЗЕМИЕ СВЕЩЕНО
    Рим 1978 г.

В подземие свещено на църквичката "Сан Клементе",
в упойващия мирис на мъждукащите свещи,
унесена от православни песнопения,
несетно се събират трите пръста на ръката
и устните мълвят от детството словата:
"В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин!"

И озарена от сиянието на множество лица,
застинали пред тайнството велико,
с вълнение пристъпвам към светия гроб,
опазил тленните останки на Кирил Философ,
и Вазовата изповед трепетно изричам:
"Език свещен на моите деди..."

Миг на тишина и преклонение към буквите,
като дихание насъщни във сърцата,
навеждаме глави смирено, в изкупление,
за чужди хули, за обиди и презрение.
И просветление облива тъмнината
във вековечното подземие свещено.


***

ЛЕТЯХ.
Звездите можех да докосна.
Летях.
Слънчеви лъчи ме ослепиха.
Летях.
Ветровете брулеха лицето.
Летях.
По прашни пътища.
Летях.
Край беловати гари.
Летях.
Над могъщи планини.
Летях.
Над морета знайни и незнайни.

Долетях.
До църквичката "Сан Клементе".
В подземието
пред тленните останки на Кирил Философ
като обет изричах „Език свещен…“

Летях.
Сърцето си раздавах.
Разпръсквах
свещените слова
на Ботев и на Левски,
на Каравелов и на Вазов,
на Яворов и Дебелянов...
В паметта ми останаха
ОЧИТЕ
с изостреното зрение,
горестни лица
на сънародници,
напуснали Родината.
Не, няма да забравя
ОЧИТЕ,
Които търкулваха сълзи.
Носталгия по родното огнище.