Докато я има България, ще ги има и тях

Преди 82 години, на 23 юли 1942 г. на Гарнизонното стрелбище са разстреляни славните антифашисти Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Георги Минчев, Петър Богданов и Атанас Романов. Нека припомним последните им думи преди разстрела им:
Антон Иванов: "Не жалете за мен. Умирам спокойно, предвкусвайки сладостта на близката победа".
Петър Богданов: "Живях с болките на моя народ и съм щастлив, че умирам в момент, когато наближава нашата страна да бъде свободна и радостна".
Антон Попов, венчан пред смъртта си за своята любима: "Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо".
Георги Минчев:" Мили, обичам Ви много, както обичам нашата Родина".
Атанас Романов: "Аз действах с пълно съзнание,че служа като верен син на своята Родина".
Никола Вапцаров: "Но в бурята пак ще бъдем с теб, народе мой, защото те обичаме"!
За тези млади и самоотвержени борци за социална справедливост животът е славен, пролетен, изпълнен с радост и обич. А вярата - бодра и неизтребима като птиците.
И днес, колкото и да ни отдалечава времето от онези кървави, но необходими години за борба, колкото и днес фарисеите, предателите, кухите депутати и платени писачи на угоднически текстове да глаголстват от официални трибуни и мухлясали издания, делото на безсмъртните герои на антифашистката съпротива все така ще живее, ще се пренася от поколение на поколение. Защото нашето отечество България е събирателно име, заселено от хилядите лични имена на загинали герои, паднали за неговата национална и социална свобода. И докато я има България, ще ги има и тях. Въпреки всичко, въпреки! Те ще са в родината, в нейното сърце, в бъдещето й.
Колко щастливи са били Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Георги Минчев, Петър Богданов и Атанас Романов! През своя кратък живот те събират в себе си най-добрите качества, присъщи на извисени и добри хора. Фашистките изверги се страхуват от мъртвите герои. Но не ще ги изтръгнат от паметта на историята, колкото и да се стремят да ги заличат. Идеалът е безсмъртен! А скоро българския народ отново ще прогледне. Много скоро! Защото техния подвиг ще му бъде потребен. Ще го пречиства. Такава е логиката на човешкото битие. Не може да се живее без чест, без достойнство, без дързост, без вяра.
Имената на шестимата разстреляни на Гарнизонното стрелбище са святи имена. Да ги пазим. Да ги предадем на децата и внуците си. На бъдещето! Защото Те приеха смъртта като победа!
И днес сме готови да извикаме: къде сте, другари, станете от гробовете си, защото днес ни трябвате, на България трябвате, както тогава. Станете и елате, но няма да намерите народа и държавата, за която сложихте главите си.
Няма да се зарадват душите ви и стоплят сърцата ви от това, което ще видите, защото през последните години България имаше шанса най-после да бъде господарка на себе си, но е на път да си остане слугиня. Станете от гробовете си, но не отваряйте днешните наши учебници и книги, защото в тях пише, че сте мрели не за правда и свобода, а заради махленска свада. Не разгръщайте нашите вестници, в които ровят костите ви, защото в тях ще намерите лъжи и измами. Станете от гробовете си, но не отивайте в нашия парламент, където ще ви освиркат и одюдюкат хора, жадни за мерцедеси, имоти и слава, хора, които по команда влизат и излизат, по команда гласуват, и както изглежда, по команда бастисват България. Същата тази България, за която вие и още 9140 партизани, 20 070 ятаци и помагачи и над 31 хиляди политзатворници и концлагеристи тръгнахте от различните краища на България да дарявате светло бъдеще, да я правите република, да й носите свобода, равенство и правда.
Днешна България е точно обратното на това, за което нашите герои се бориха и нека се опитаме да възродим пламъкът на идеите, чистотата на сърцата и примерът на саможертвата. Ние, българските антифашисти няма да приемем имената на героите да бъдат заличени. Няма да приемем опитите за пренаписване на събитията и да позволим политическите еднодневки да се гаврят с този велик и незабравим подвиг.

Сватбата на Антон
 
Повечето почитатели на творчеството на Евтим Евтимов свързват неговото име с романтичните любовни балади, но той има едно страхотно стихотворение, което преобръща душата на човек, разкъсва всяко чувства за цялост в него и го кара да се замисли за смисъла на живота, любовта и саможертвата.
Малко преди да бъде разстрелян на 23 юли 1942 година в столичното гарнизонно стрелбище, осъденият на смърт по съдебния процес срещу Цeнтралния комитет на Българската работническа партия (комунисти), Антон Попов се оженил в килията за своето любимо момиче Росица Манолова.
Председателят на съда, полковник Младенов, отказва свиждане на осъдените, въпреки че не е забранено със закон. Осъдените са отведени в затвора пешком, разстоянието е близко и през целия си път са преминали през шпалир от ентусиазирани граждани, които са ги поздравявали.
Близките влачат крака подире им. Няма надежда за обжалване, апелациите са забранени с допълнение към закона, няма възможност за амнистия от царя – това право са му го отнели деветнадесетомайци, а когато той взема в ръце цялата власт, „забравя“ да си го върне.
Въпреки това, близките стигат до военния министър, но са изгонени брутално. Росица, приятелката на осъдения Антон Попов, обявява, че е бременна и че е редно да си има официален брак. Военният министър Никола Михов – достоен мъж, бъдещ регент, склонява да има „сватба“, но обредът да се извърши на стрелбището преди разстрела...
Към 17 часа това е съобщено по телефона на Стефан Богданов лично от капитан Димитър Радев. Той използва „сватбата“ и успява да уреди забранено присъствие на близките на осъдените на стрелбището преди разстрела. Измисля и още „хитрини“ – жената на Петър – Радка, да бъде кума. „Кураж и човещина в един свят на жестокост“  – казваше Стефан Богданов.
С Радка, Стефан намира „булката“ във Военното коменданство, плачеща, разбира се, но не от щастие. Оттам с една джипка – до църквата в Лозенец (близо до банята). Придружава ги фелдфебел със стоманен поглед – той е този, който ще командва разстрела. Историята не е оставила името му, но няма значение.
Попът в лозенската църква отказва венчавката. Започва да убеждава отчаяната Росица да се откаже от „държавния престъпник“.
В това време до нея застава капитан Димитър Радев. Тегли една майна на недостойния поп и решава: венчавката ще направи полковият свещеник.
Джипката поема покрай Перловската река и край стария мост на трамвая виждат случайно Бойка Вапцарова, жената и сестричката на Романов. Капитан Радев лично ги кани в джипката.
След малко всички са вкупом в предверието на Тунелите на смъртта.. Радев урежда малка стаичка за извършване на бракосъчетанието. В тоя момент се явява железният прокурор Стоманяков. Той влиза бесен. „Радев – какви са тия външни хора тук?! Всички немедлено вън!“ - разпорежда се той. Димитър Радев се озъбва и лъже: „Това са свидетели! И всичко е разрешено от военния министър!“.
Но препятствията пред „сватбата“ не свършват – за венчавката в ония години се иска така наречената „църковна була“. Няма такава. Но Радев е юрист, познава изтънко законите, по някакъв член от кодекса заменя булата с клетвена декларация на младоженците, сам я пише на наредена да му донесат пишеща машина...
Полковият свещеник започва обреда. С кандилница и патрахил, просълзен от необичайността, пее за сватбата в Кана Галилейска, за подражание на Сара и Ребека, за многолетие, за многодетие... Разменят се пръстени, венци се кръстосват над главите, отпива се последователно от светеното вино, отхапва се от общ бонбон, амин и честито!
На сватбата присъстват още трима от осъдените. Липсват Антон Иванов и Георги Минчев – техните близки не могли да се доберат до тунелите, Димитър Радев би намерил начин да ги вкара и тях.
Свидетелите поздравяват венчаните, топло притискане, студени белезници на някои от тях. Роза, ентусиазирано 18-годишно момиченце, извиква: „Бате, и аз ще умра за свободата!“.
А ето и незабравимото стихотворение на Евтим Евтимов за героя Антон Попов:

Започва вече сватбата, Антоне!
Сега смъртта е
тука кум,
но вместо шепа
празнични бонбони,
ще хвърля тя куршум подир куршум,
но вместо с мелнишко червено вино
ще пълни чашите
със твоя кръв,
да вдигнат тост сватбарите във синьо
за здравето на българския лъв.
До теб стои невеста и вдовица,
до нея - ти,
и жив,
и умъртвен.
Целувай вече тъжната си птица.
И майка си.
И утрешния ден.
С тромпетите на пушките отсреща
сватбарите се стягат за хоро.
След малко сватбените бели свещи
ще изгорят от скръб
над твоя гроб.
И неродени вечно ще останат
едно момиче
и едно момче -
една мечта,
докрай недомечтана,
една любов без люлка и звънче.
Но пак вдигни очи. И пак се радвай.
Ще те запомни
този сив тунел.
Страхливецът никога не вдига сватба,
когато го отвеждат
на разстрел!