За жанра, творбата и нишките в нея

ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ

Проф. ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ, д.м.н., е роден на 31 май 1954 г. в София. Завършва медицина, понастоящем е професор към Клиниката по ревматология на Медицинския университет в София. Автор е и съавтор в над 590 научни труда, на 35 литературни книги и 20 киносценария. Негови разкази са публикувани в специализирани литературни издания на английски, френски, немски, испански, руски и румънски език.

Винаги съм приемал Словото като предизвикателство. Винаги съм искал да го овладея във всичките му форми, или по-точно - да се докосна до различните му форми. Защото дълбоко погрешно е да се мисли, че То е едно и също - низ от думи. То е винаги различно, дори в устата или в ръцете, докато пишат и най-точно - в душата на различните писатели. Различно е дори при всеки писател в различните периоди от живота му, в различните му разкази, в различните му книги. Може да е като езерна вода, накъдрена от лек ветрец, като планински игрив поток, или бушуващи вълни на морски ураган. Зависи от чувството, морала, естетиката, етиката на твореца, от жанра на творбата - разказ, повест, есе, роман, пиеса, стихотворение, поема. Всеки литературен жанр има своята специфика, своята изразност, своя класическа оригинална форма, която му позволява да се разгърне и изрази намеренията на твореца най-пълноценно и най-добре. Това са онези закони, които пронизват творбата като тънки невидими нишки, хващат за гърлото читателя, изкарват сълзи от очите му и го оставят без дъх до края на разказа. Ако авторът не познава силата на тези нишки, той не би могъл пълноценно да твори и творбите му да го надживеят, което е несподеленото желание на всеки творец. Класиците владеят силата на тези нишки и неслучайно имената им са останали завинаги в световната история.
Нишките не означава невъзможност и забрана за разчупване на формата, на робуване на закостенели жанрови закони - напротив, разчупването на формата на творбата оплита нишките по неповторим начин и дообогатява жанра с нови изразни методи и средства, но само когато "творческото своеволие" на автора да разруши формата е продиктувано от естетични и творческо-логични цели, а не са самоцел, за да се направи впечатление на критиката и да се изостри интереса на читателите към твореца и творбата. Това на белия лист, белия екран или бялата изрисувана или изписана стена личи пределно ясно за познаващия силата и смисъла на нишките. В случая в пълна сила важи правилото, че "да разрушиш формата, трябва да я познаваш", както казваше сценаристът и режисьорът Веселин Бранев, "и владееш" - допълнено от мен. Останалото е самоцелно заиграване с формата и жанра, които опошляват творбата, принизяват твореца до нивото на подражател или графоман и не водят до прогрес и не водят до никъде процеса.
В тази насока в науката съм писал във всички възможни научни медицински жанрове и форми - от научнопопулярни статии за пациенти, научни съобщения и статии за национални и международни научни форуми и списания, монографии, учебници, рецензии, проекти, доклади, дисертации, дори сценарии за научни и научнопопулярни филми - над петстотин и деветдесет научни труда досега. Считам, че в някаква степен съм овладял различните научни жанрове и форми.
В литературата съм писал и публикувал в почти всички възможни литературни жанрове - къси и много къси разкази, новели, романи, публицистика, критика, сценарии за игрални и документални филми, с изключение на високата есеистика, която изисква изключително богата обща култура и асоциативност, които аз не притежавам, тъй като знанията ми са основно в областта на медицината и не съм имал времето да попълня останалите липси, театрална драматургия, която предполага друг тип драматургично усещане и мислене, и поезия, за която е нужен талант от Бога. И трите неща ги нямам в нужната степен, за да творя в съответната област пълноценно, затова не се и пробвам - веднага ще си проличи в написаното и ще ме принизи до нивото на амбициран безкритичен графоман и самоцелен подражател.
„Заиграването“ с формата и жанра, водено от невидимите нишки, винаги е било огромно предизвикателство за мен. В тази насока разказите от цикъла с къси и много къси разкази "Сините канарчета" за мен бе експеримент с формата - да махна всяка излишна дума, всяко ненужно описание на чувства, обстановка и природа, дори въвеждащите описания и думи, които въвличат читателя в текста, т.е. да "изпиля" разказа "до кост", както се изрази жена ми, и да оставя само съдбата и сълзата. Колебаел съм се дали някои от тях са миниатюри, а не разкази, поради изключително кратката си форма. Отговорът според мен е, че съдбата, засекретена в тях, ги прави разкази, а не обемът. Защото, в крайна сметка съдбата и сълзата са тези, за които пишем, те са тези, от които ще се роди и чувството за съпреживяване и съпричастност в душата на читателя - поне аз така си мисля.