Все сме трън на всички заради Македония

Ако към Македония погледнем през очите на някогашния Съветски съюз, както и през тези на Европейския съюз и САЩ днес, ще е нужен много силен микроскоп, за да открием разлика във видяното. Те безусловно я подкрепят и преди, и днес, поне публично, въпреки че правотата и правото изобщо не са на нейна страна в съседския ни лют спор. Необяснимо е такова съвпадение, когато е от ясно по-ясно кой е крив и кой прав. Но ако Македония прояви поне частичка от фантастичните си претенции не към нас, а към някоя от подкрепящите я и днес велики сили, дали и те няма да ревнат като ранени зверове. Ако например Бокачо, Балзак, Чосър, Едгар По, Достоевски и кой ли не още се изтипосат като прави македонци и ако тая фантастика е вкарана дори в учебниците...

Нека сега надзърнем в едно изследване на двете много знаещи, което значи и храбри, изследователки на новата ни история - проф. Евгения Калинова и проф. Искра Баева. Те без излишни емоции разкриват подвига, който сътворяват демонизираната днес БКП и нейният вожд Тодор Живков по отношение на Македония и прогнилата ѝ шапка Югославия. Знае се, че след пленума през 1963 г., който окончателно прекратява промакедонската политика в Пиринско, Живков заявява в Белград пред Тито и Цървенковски: "Дори 50 пъти да ме обесят, няма да се откажа от историята на България". Явно той последователно е отстоявал тази си позиция. Да се опълчиш едва ли не на целия свят, на братушките, на Хрушчов, Брежнев и Горбачов, в защита преди всичко на историческата истина, а не на поредната конюнктура, се иска още нещо друго, освен акъл, иска се и доблест. Както се каза по друг повод преди години: който го не може, да ходи да копа. Да изчезне от политиката. Или да си хвърчи из небесата. Или да се забие в латинските книжки. А да не създава и поощрява комисии за измиване на ръцете, които са синоним на поредно предателство.

"Българските преходи 1939-2002", Евгения Калинова, Искра Баева, изд. "Парадигма", 2002 г.

Евгения Калинова                                       Искра Баева

Из глава 3.3 Балканската политика на България

Българската външна политика спрямо Балканския регион започва да се активизира от 1953 г., като получава тласък от промените в съветската външнополитическа концепция след смъртта на Сталин. Гърция и Турция, които предната година влизат в НАТО, създават заедно с Югославия Балкански пакт и така засилват западните позиции на полуострова. Същевременно се подготвя усилено и приемането на ФРГ в европейските и атлантическите структури. Тези неблагоприятни за Москва тенденции карат новите съветски ръководители да преосмислят отношенията с Югославия. В началото на юли 1953 г. В. Червенков е извикан в Москва, за да получи инструкции, формулирани от съветското ръководство след пленума, "разобличил" Л. Берия. Във външнополитически план от България се изисква по-голяма настъпателност в Балканския регион и най-вече - да се нормализират отношенията с Югославия, но "като с буржоазна държава".

Българската страна веднага започва да изпълнява тези указания. Политбюро решава да се подобрят отношенията с Югославия, като се заобикаля най-тежкият въпрос - македонският. На 20 август 1953 г. на югославската страна официално е предложено да се нормализират дипломатическите отношения и в следващите месеци са разменени посланици, уреждат се редица въпроси, свързани с общата граница, активизират се търговските и културните връзки.

В средата на 1955 г. Хрушчов посещава Тито в Белград и така официално демонстрира новата съветска линия към Югославия. Уверенията на Тито, че страната му има твърдо отрицателно отношение към НАТО, че "сега силно се отличава от Запада" и вървят по самостоятелен път, карат Хрушчов да оцени срещата като "рязък обрат" в двустранните отношения и най-вече като "сериозен удар срещу агресивните планове на американския империализъм". На връщане от Белград той прави неофициално посещение в София, за да инструктира българското партийно ръководство, че интересите на международното комунистическо движение и на социалистическите страни налагат незабавно пълно нормализиране и подобряване на отношенията с Югославия по държавна линия, а по партийна - постепенно и по-бавно сближаване. За да изпълни съветските внушения и своя интернационален дълг, българската страна трябва да възприеме "временно мълчание, търпимост и сдържаност" по македонския въпрос. Това дава възможност за бързо възстановяване на контактите с Югославия и още до края на 1955 г. са подписани редица спогодби. В средите на българската общественост обаче все по-често се настоява за ясно определяне на позицията на страната по болезнения македонски въпрос. Това става още по-наложително след проведеното през декември

1956 г. преброяване на населението в България

при което в Пиринския край 178 862 души отново се записват "македонци", а едва 33% там се определят българи. Предприетите през 1957-1958 г. опити на ръководството на БКП да изясни своето отношение по македонския въпрос са половинчати и силно повлияни от старите партийни схващания.

Повратът в официалното българско становище по македонския въпрос е извършен на пленум на ЦК на БКП през март 1963 г. (б. Хр.Г.). Той заявява, че през средните векове и Възраждането македонска нация не е съществувала, но след Втората световна война в рамките на Македонската република протича процес на формиране на македонско национално съзнание и в определен момент, при постигнати двустранни договорености, България трябва да признае този факт. Живков обаче подчертава, че е недопустимо това съзнание да се гради на антибългарска основа. Той критикува погрешните позиции на БКП от предходния период към населението от Пиринския край, като подчертава, че върху това население партията е извършила "насилие". Живков категорично заявява, че то е "част от българската нация" и "най-малко може да става дума някога то да се присъедини към македонската нация във Вардарска Македония". Българският лидер чертае и линията, която трябва да се следва: "... да се борим срещу фалшификациите на историята на нашия народ, но не по пътя на разгаряне на споровете, а чрез обективното ѝ излагане". До края на 1966 г. и България, и Югославия не поставят акцента върху спорния македонски въпрос...

От края на 1966 г. обаче

югославската страна променя своята тактика

и започва неотклонно да поставя въпроса за съществуване на "македонско малцинство" в България. За тази промяна определена роля играят вътрешните политически и икономически проблеми на Югославия, които тревожат и новото съветско ръководство в лицето на Л. Брежнев. През септември 1966 г. на път за Белград той разговаря с Т. Живков за положението в средите на югославското ръководство. Впечатлен от уверенията на Тито, че "каквито и бури да се явяват, те ще бъдат винаги със Съветския съюз", Брежнев инструктира Живков: "Да се отблъсква Югославия, това би от полза само на американците." През пролетта на 1967 г. Политбюро решава в условията на засилена антибългарска кампания в Югославия да продължи линията на "тактично, но настойчиво" разясняване и отстояване на българската позиция, изработена през 1963 г., но "да се избягват всякакви поводи за изостряне на споровете по македонския въпрос и създаване на нови трудности в нашите отношения, да не позволим на реакционните кръгове на Запад да използват тези спорове, за да атакуват и нас, и Югославия".

През 70-те години България настойчиво и напразно се опитва да убеди Белград да подпишат общ документ, че двете страни нямат териториални претенции една към друга, че съществуването на една нация не е въпрос на признаване от друга, а на самоопределение без принуда. В действията си българската страна не среща подкрепа нито от СССР, нито от останалите социалистически държави. Те оценяват (макар и неофициално) българската позиция по македонския въпрос като проява на национализъм и несъобразяване със съветската линия. За това допринася югославската дипломация и пропаганда, чиито тези са възприети от съветска страна.

Т. Живков постига известна промяна в отношението на Москва едва през септември 1973 г., когато в разговорите си с Л. Брежнев в резиденция Воден успява да спечели одобрението на съветския ръководител за линията, към която България се придържа от десет години. Живков използва страха на Москва от евентуално отслабване на позициите ѝ в региона, в който вече не може да разчита изцяло на Н. Чаушеску, още по-малко на Тито и Албания. Той набляга на опитите на Югославия след Втората световна война "под някаква форма да погълне България, които в момента са се трансформирали в стратегия "да обвържат с двустранни и многостранни връзки балканските страни с третия свят" и да ги присъединят към необвързаните държави срещу двете световни свръхсили, "а всъщност срещу Съветския съюз". Т. Живков е категоричен, че "главна пречка за тази тяхна дейност е България" и затова Югославия се стреми да я дискредитира и изолира, обвинявайки я в национализъм, тъй като не признава наличието на "македонско национално малцинство" в Пиринския край. Според Живков,

югославската страна манипулира Москва

с надеждата, че тя ще упражни натиск върху българското ръководство за промяна на тази линия. Същевременно той подчертава, че ако България не следва тази политика, югославското влияние "ще ерозира" страната и ще я откъсне от Съветския блок. Живков е категоричен, че няма да промени становището за българската принадлежност на населението в Пиринския край.

Тезата на Т. Живков, както и убедеността, с която я отстоява, постигат желания резултат. Л. Брежнев на няколко пъти подчертава, че е съгласен с нея и ще поддържа българската позиция на "полезен" национализъм, за да не се допусне блок на Балканите срещу социалистическите страни. Все още е трудно да се проследи документално как и доколко Съветският съюз се придържа към дадените във Воден обещания, но две години по-късно Т. Живков уверено предупреждава новия югославски посланик в София, че "ако някой в Югославия си въобразява, че Съветският съюз би могъл да окаже натиск върху нас в това направление и да ни принуди да тръгнем по такъв път, то искам съвършено откровено да Ви заявя, че това са нереални идеи, плод на болни илюзии".

Активността на българската политика по македонския въпрос секва през 80-те години, когато СССР започва интервенцията в Афганистан. Живков преценява, че настъпателността може да предизвика югославски оплаквания, че България и Варшавският договор застрашават сигурността на Югославия и това да влоши и без друго затрудненото положение на СССР. Същността на българската позиция обаче не се променя и когато генералният секретар на ЦК на КПСС М. Горбачов посещава София през октомври 1985 г., Т. Живков категорично му заявява: "И във Вардарска Македония, и в Егейска Македония са българи... Ние не претендираме нито за Егейска Македония, нито за Вардарска Македония, но няма да им дадем Пиринския край. Той е съставна част от България. Този въпрос е изчерпан"...

Живков се опълчва и на Горбачов за Македония 

[Из писмо на българския лидер Т. Живков от юни 1970 г. до Й. Б. Тито]

"Образуването и съществуването на една нация не е въпрос на нейното признаване или отричане от други страни, а е въпрос на свободна изява на националното самосъзнание на съответното население и на тази основа - на неговото свободно самоопределение при наличието на дадени исторически условия, в които то се е развило. Всичко това може да се осъществява действително свободно, върху демократични начала, ако преди всичко националното съзнание не се изгражда и утвърждава и изразява на основа, враждебна спрямо друга страна. В този смисъл населението на СР Македония има суверенно право на свободна изява на своята национална принадлежност. Въпросът за националната принадлежност, включително и за езика на СРМ, както и на населението в Благоевградски окръг в България е тяхна вътрешна работа и не бива да бъде предмет на външна намеса. От нас се иска да признаем съществуването на македонско национално малцинство в Благоевградски окръг. С това ние не можем да се съгласим и по тези югославски претенции не можем да направим никакви отстъпки, тъй като това население е неразделна част от българската нация. Необходимо е от НРБ и СФРЮ да се поеме двустранно задължение: за прекратяване на всяка кампания по македонския въпрос; за изследване на историческото развитие на българския и югославските народи с научни средства, от позициите на марксизма-ленинизма и във взаимно доброжелателен дух. Такова двустранно задължение изисква от партиите и правителствата на двете страни да вземат ефикасни и системни мерки да не се допуска под каквато и да е форма насаждане и развихряне на национална вражда и национална нетърпимост спрямо другата страна, партия и народ. Нужно е да се уважава правото на всеки народ да чества светли исторически събития от своето минало, като се избягват взаимни нападки".

ДА на МВнР, оп. 28, п. 93, а.е. 2134, л. 65-66