Личности
Съкровище на българската медицина
Професор Петър Червеняков навършва 99 години
/ брой: 121
Навярно стотици са българите, за които има Господ на земята, върнал ги за нов живот, и той се казва проф. Петър Червеняков.
За него ми е трудно да кажа дали човещината е второто му Аз, или медицината е в кръвта му. И сега да вдигнете телефона и да му кажете от какво се оплаквате, ще ви постави точна диагноза.
"Лекарят трябва да се учи всеки ден!"
е убеждението на професора. До преди няколко години по 15-20 души чакаха пред кабинета му. И оперираше. На пръстите на едната ръка се броят хирурзите по света, които оперират на такава възраст, а у нас той е най-дълго опериралият български хирург.
На 29 юни има не само имен ден, но и става на 99 г. Винаги звучи бодро и винаги е усмихнат. Но не е просто усмивка на устните, а в очите и идва от сърцето. А ръцете не треперят! Тези ръце са направили над 30 хил. операции за повече от 70 години в 54 болници и не само в България, но и в Либия, в Русия, в Македония.
Сухата статистика
Отдаден изцяло на медицината, приносът му в науката и практиката трудно се измерва със статистическите данни. Две негови изобретения получават световно признание и са въведени в практиката. Автор е и на 12 рационализации, над 45 оперативни метода, извършени за пръв път в България, някои от които са без аналог в света.
Има над 310 публикации, автор и съавтор е на 3 монографии.
35 години е републикански консултант по обща и гръдна хирургия, 12 години е главен хирург на Либия.
Един от основателите е на Европейската асоциация по гръдна хирургия.
Дисертацията си по гръдна хирургия защитава в СССР, а медицина завършва у нас през 1952 г. и взема специалност по хирургия в Чехословакия, където специализира и гръдна хирургия.
Носител е на орден "Стара планина" - първа степен, за постижения в областта на гръдната и сърдечносъдовата хирургия, на орден "Св. Св. Кирил и Методий" и много други. Но зад всяко отличие професорът вижда единствено спасени човешки животи. За него това и само статистика, числа. При многократните ни разговори винаги е повтарял, че за него
човекът е важен
За повече от 70 години работа едва ли му се събират 10 да е обядвал вкъщи. Понякога се прибирал от тежка операция, тъкмо сядал и се замислял: "Защо се прибрах? Трябва да съм при болния..." и се връщал в болницата. Иначе, всеки ден, преди края на работното си време, визитирал пациентите, които на следния ден ще оперира. Убеждението му е, че лекарят няма почивен ден, защото и болестта няма почивен ден. "Хората идваха от село, от други градове, за да ги преглеждам. Как да си ходя вкъщи, след като те трябва да бъдат прегледани, защото после гонят автобус, за да се приберат...".
Вниманието към човека, към болния, навярно професорът е наследил от героичните си предци и всеотдайните си родители. Макар да завършва с отличие прогимназия, шансовете на юношата за гимназия били почти обречени - били необходими 1500 лв., за да се запише, но семейството било толкова бедно, че обучението на момчето изглеждало невъзможно. Благодарение на неуморния труд на баща му "чудото" се случило през септември 1941 г. и момчето се записало в Ломската мъжка образцова гимназия, но на цената на още по-голяма мизерия и нищета на семейството.
Свободолюбивият юноша не се примирявал с несправедливостите. Желанието за свобода го отвежда в ареста два пъти. Арестантите често били без храна и вода. За два месеца го пребиват до безсъзнание 14 пъти! Дори полицаите не можели да повярват, че още е жив.
За най-трудните моменти от живота си говори с чувство за хумор. "На живота трябва да му намигнеш",каза ми веднъж.
9 септември 1944 г. го заварва изключен от всички царски училища в България за антидържавна дейност.
Като новобранец в 35-и пехотен полк във Враца получава поредния шамар от живота: по време на първия профилактичен преглед на се установява, че е болен от белодробна туберкулоза. Подписва декларация, че иска да продължи военната си служба, а през декември е пратен да учи в картечната рота в Школата за запасни офицери в София. Младежът започва да се храни редовно, изпълнява съвестно задълженията си и се зарича, че
ще победи туберкулозата
"Гимназиалната" му мечта е била да стане строителен инженер, защото слабостта му била математиката. Харесвал и биологията, защото давала знания за човешкия организъм. Но, завършвайки ШЗО, най-близките му другари се насочили към медицината и, за да не се разделят, младежите кандидатствали медицина.
Какво загуби строителното инженерство и какво спечели медицината?
За загубите днес можем да гадаем, но за "печалбите" говорят пациентите на проф. Петър Червеняков. Пациентите на Лекаря!
Емоционални и вдъхновяващи студентски години с респектиращи преподаватели - колоси в медицинската наука и клиницисти.
Комични (но от дистанцията на времето!) ситуации не липсват. Младежът здраво чете за изпита по физиология и добре подготвен се явява при един от най-строгите и взискателни екзаминатори. Студентът отговаря на въпросите, но професорът казва: "Махайте се!" и младежът без да провери оценката си в деканата, решава, че е скъсан, заляга още по-здраво над учебниците през цялото лято. Отива пак на изпит през есента, но става ясно, че на пролетната сесия има "Отличен 4,5" (тогава най-високата оценка е отличен 5, по-късно става 6-б.а.). Професорът, уважил усилията на студента, пак го изпитва и му казва: "Вече съм ти писал "отличен 4,5" сега няма да ходя в деканата да я поправя на "отличен 5,00". Свободен си!"
В студентската аудитория среща и красивата Младенка. "Нейният чаровен образ на жена, на чудесен другар, на високо ерудиран специалист, на общественик бе в основата на моя ентусиазъм във връзка с всичко, като тогава правех. Тя бе за мен и мечта за по-сериозно бъдещо обвързване", спомня си професорът, за когото тя остава най-нежната, най-умната, най-трудолюбивата, любяща и всеотдайна жена. Въпреки че Младенка Захариева завършва с пълно отличие медицина, се поставя в услуга на научната кариера на съпруга си и се отдава на възпитанието на двамата им сина. За нея казват, че била блестящ педиатър, внимателен човек, всеотдаен лекар.
Богатството на проф. Червеняков
Випуск '52 на тогавашния Висш медицински институт е един от най-силните, с най-много отличници и е наречен CURCIS OPTIMUS. Мнозина от състудентите на Петър Червеняков полагат основите на модерната медицина в България и я нареждат сред водещите в Европа и дори в света, вдъхновение са за поколения български медици.
За хирургията казва, че е "вдъхновение - прави те човек и те кара да обичаш човека".
Когато се дипломира като лекар, баща му му заръчва никога да не взема пари от болен човек! И за миг не забравя бащината заръка, но днес има несметна съкровищница от благодарствени писма, картички, телефонни обаждания и не само по празниците. Много от оздравелите преди десетилетия пациенти и семействата им се обаждат "Ей така, професоре, да Ви чуя как сте!" По-голямо богатство от това едва ли има!
"Семейството ми е моят капитал!"
казва професорът.
С "вятъра на промяната" идва демокрацията и проф. Червеняков на бърза ръка е пенсиониран. С 94 лева пенсия! Канят го в Либия, където работи години наред, а когато се връща в родината, продължава да консултира и да оперира. До преди няколко години.
Все още не може да се примири, че болниците са търговски дружества, лекарите - еднолични търговци. "Медицината не е професия, тя е призвание. Не може да бъде приравнена към търговията. Не може един професор да преподава в 2 или 3 университета и да не познава болните си. Медицинската наука е обезценена", казва професорът и си спомня своите учители и състудентите си, с които са положили основите на модерната българска медицина и съвременното здравеопазване. Възмущава се, че в наши дни профилактиката на практика е ликвидирана, а хиляди подрастващи не ходят на училище. "Ако човек не е образован, той не се грижи и за здравето си. Само здрав човек може да твори", категоричен е проф. Червеняков.