Отиде си Повелителят на думите Антон Дончев

Член-кор. проф. д-р Иван Гранитски

Отиде си Антон Дончев - последният от фалангата големи български писатели. Той беше същински жрец на българското слово, духовен будител, всестранно надарена личност. След великите романи на Иван Вазов, Димитър Талев и Димитър Димов именно романът-поема на Антон Дончев "Време разделно" още приживе на автора стана част от високата българска класика. След отпътуването на повелителя на думите Антон Дончев към света на отвъдните сенки не само българската литература, но и цялото ни общество, губи една от духовните си опори.
Тепърва изследователите ще анализират огромното творчество на акад. Антон Дончев, тепърва ще се издават и преиздават не само "Време разделно", но и другите знакови негови творби - "Сказание за времето на Самуила", "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес", "Странният рицар на Свещената книга" и др.
Позволявам си да предложа на ДУМА кратко есе за този велик творец, което може да бъде възприето само като въведение в неговия духовен свят.

Има в историята на българската литература творби, които взривяват общественото спокойствие и неудържимо магнетично привличат интереса на публиката. Не само с естетико-художествените си достойнства, но и с концентрацията на идеите, с удивителната способност да експонират мащабното и загадъчно движение на историческите процеси, да улавят невидимите пулсации на времето. След романа на Иван Вазов "Под игото" такива са романите на Димитър Талев и Димитър Димов. След великата четирилогия на Димитър Талев - "Железният светилник", "Илинден", "Преспанските камбани", "Гласовете ви чувам", най-близко до безсмъртната Вазова творба стои романът-поема на Антон Дончев "Време разделно". Двете произведения се родеят от вътрешния родолюбив огън, който ги озарява, от неистовата любов към Отечеството, разбирано не само като географска територия, но и като духовна вселена.
За да разберем

феноменалния успех на романа "Време разделно" и у нас, и в чужбина

(само в България над 30 издания в тираж надхвърлящ 1 000 000 екземпляра, а в чужбина - преводи на повече от 25 езика в тираж над 3 млн. екземпляра), от една страна, трябва да се потопим в духа на времето, когато се ражда творбата. А от друга, трябва да навлезем в странния, причудлив и магически вътрешен свят на писателя Антон Дончев.
В началото на 60-те години на ХХ век вече са литературен факт големите романи на Димитър Талев, които са апотеоз на националноосвободителните борби на българите. Изминал е достатъчен период от време, за да може да се избистри философията на отечественото възкресение. Българското общество започва да изпитва все по-силна жажда за история. Очевидна е обществената необходимост от създаване на епически платна, които художествено да превъплътят перипетиите на странстващия и вечно възраждащ се български дух, оцелял в жестоките превратности на историята.
Голямата тема винаги намира своя подходящ автор. В случая това е младият белетрист Антон Дончев, който пристига в Родопите в един невероятен майски ден на 1962 г. Всичко е много странно. Слънцето вае невидими образи, причудливи сенки и отблясъци играят в кристалния въздух, цветовете са ярки и същевременно меки и нежни. Криволичещите пътеки, заоблените хълмове, здрачните урви, всичко е някак нереално, уж релефно очертано и същевременно призрачно замъглено. Вечерта водят младия писател да нощува в стара къща. Посреща го чуднокрасива девица в дълга бяла роба и руси коси, разпилени до кръста. Тя безмълвно носи запалена свещ и сякаш не върви, а бавно се рее, отвеждайки Дончев в отредената му стая. Сетне внезапно изчезва. Рано на другия ден вижда симпатична бабичка в двора пред къщата.
- Бабо, къде е момичето, което снощи ме посрещна? - пита той.
- Какво момиче? - отвръща учудено бабата. - Няма никакво момиче.
Това е действителен случай, разказан от самия Антон Дончев. Ето как се ражда възвишеният и сияещ образ на Елица. Може би нейният дух прелита през няколко столетия и се материализира пред писателя, за да заплени и взриви неговото вдъхновение. След тази почти фантастична случка един от великите романи в новата българска литература - "Време разделно", е написан за малко повече от месец.

Неслучайно тъкмо Антон Дончев е автор на редица емблематични за новата българска литература романи

"Пробуждане", "Сказание за времето на Самуила", "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес", "Странният рицар на Свещената книга". Този автор притежава епично съзнание, въображението му сътворява магическо-реалната действителност на възникването на българската държава. Той има таланта да фокусира своя поглед върху преломни периоди и епохи в родната история. Бихме могли да направим в по-голяма скоба своеобразен паралел между фундаменталния труд на Арнълд Тойнби "Изследване на историята" и романите на Антон Дончев, особено романа "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес". Тойнби изследва възхода, развитието и залеза на велики цивилизации, дава отговор на най-трудните въпроси, свързани с философията на историческото развитие. Нашият автор в своята гигантска 4-томна сага, която обхваща повече от 1500 страници, ни предлага художествена интерпретация на философията на създаването на българската държава.
Писателят Антон Дончев

има чудната способност да се превъплъщава в душите на различни хронисти

Един път това е поп Алигорко, друг път - Венецианеца, трети път - слепият хронист, разказващ сказанието за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес, четвърти път - очевидецът, свидетелстващ за сетните мигове на богомилите, катарите, албигойците, чиито лица са трагично озарени от отблясъците на хилядите клади... И винаги ни поразяват страшните очи на превъплътения - тъмни, но светят. Онези, които могат да виждат, знаят, че това е светлината на търсещия дух. Ако в българската литература днес има повече такива търсещи духове, може би не всичко е загубено и творческият огън на високата традиция, която тръгва от Иван Вазов и Алеко Константинов, Йордан Йовков и Елин Пелин, Димитър Талев и Димитър Димов, ще бъде пренесен и съхранен през ХХI век.

Антон Дончев - съвременната реинкарнация на духа на Патриарха Иван Вазов - обича да цитира Давидовия псалом: "Господи, колко чудно е устроен човекът!" И наистина невероятни, фантастични, непостижими за човешкия разум са богатството и хармонията на всяко единично човешко същество. Ние мислехме, че след "Време разделно" е невъзможно да бъде създадена по-поетична, по-романтична, по-трагико-героична поема. Слава Богу, лъгали сме се. Доказателство е другото епично платно на писателя - "Трите живота на Кракра".
Романът ни връща към една величава епоха, епоха на трагизъм и героика. Нищо нямаше да остане от нас като държава, нация и етнос, ако Провидението не ни беше изпратило онези величави фигури. Кракра е не само историческа личност за нас, българите, той е митологически образ. Това е нашият Одисей, това е нашият Аякс, това е нашият Ахил! Антон Дончев говори с езика на великите сенки, те му се явяват като възвишени и драматични нощни процесии, те са нощната стража на съдбата, българската трагическа съдба.
Жив е духът на романистите Иван Вазов, Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев! Нещо повече, нашият автор тласка напред развитието на българския роман. Обогатява го с нови идеи, инвенции, пластически нововъведения и формалистични пробиви.

Редакцията на ДУМА изказва своите искрени съболезнования на близките на акад. Антон Дончев.
Поклон пред светлата му памет!

Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК   --> ТУК <--

Споделяйте нашите публикации.