Подводните камъни на външното оценяване

Ирина Манушева*

От преди дни вездесъщата класация "Топ 10 на училищата в София" (според минималния бал за прием след 7 клас) отново зарива медиите, социалните мрежи и боя се, съзнанието на много хора - родители, учители, директори, чиновници... А аз отново не мога да повярвам, че ни е толкова трудно да прозрем за какво недоразумение иде реч.
Това, че в нея се сравняват несравними балове, е най-малкият проблем. При едни оценките по български и математика са удвоени, при други единият от двата изпита е утроен, едни са с квоти, други без квоти, при някои участват и допълнителни изпити като природни науки, изобразително изкуство и др. Както казах, това е крайно несъществено на фона на всичко останало, но е добре да се знае.
Много по-същественото е, че всяка година

разговорът за важните проблеми в образованието

катастрофира в подобни класации. Всяка година системата сама си пише „слаб“ на собствените си изпити върху собствения си учебен материал, опитва се да замаже положението с нелепи коментари, но и това е ден до пладне, защото всички погледи след седмица се вперват в класациите.
Тази година беше още по-силна: получихме (за пореден път) много ясен и категоричен „слаб“ и в едно от най-авторитетните и всеобхватни международни изследвания - PISA, последван от звучния шамар на единствения сериозен национален анализ за актуалното състояние на образователната ни система - този на Сметната палата.
Всички те потвърждават онова, което говорим от много, много години. Разширяването на ножицата между училищата е пагубно. Жизненоважно е да работим за повишаване на качеството навсякъде. Да, може да има шепа училища в страната за децата с най-изявени интереси и способности в дадена област. Но ВСИЧКИ останали училища трябва да осигуряват възможност децата да покриват определен минимум И да развиват интересите си. Трябва да осигурим смислено образование, водено от смислени цели и осъществявано със смислени средства.

Само че ние не правим нищо от това

Къде по-лесно е всяка година да организираме по 4х2 изпита, за които (особено тези в 7, но също и в 12, а все по-често и в 4 клас) децата похабяват цяла година в тясно насочена подготовка и отчаяни опити да компенсират недостатъците на училищното обучение. Влагаме чудовищен държавен и личен ресурс в тези т. нар. "външни оценявания", с които не знаем какво оценяваме. Освен че ясно ни показват, че вече 15+ години огромната, ама наистина огромната част от децата не минават обичайната по света качествена граница от 50%.
Усреднените резултати за страната са покъртителни, но не са особено информативни. Затова преди 2 години разгледах внимателно статистиките на различните РУО в страната от НВО в 10 клас. Само в София почти (!) 48% имаха над 50 точки по математика. В още 3 области – между 30 и 40%. Във всички останали процентът на децата, които не успяват да прескочат 50% по математика, беше над 70%.
Тази година направих същото упражнение с НВО за 7 клас. София е единствената област, в която цели 54% от децата покриват над 50% от материала (предполагам, сещате се с цената на колко частни уроци и школи). В 14 области 75% и повече не достигат 50 точки, а в 9 области (т.е. 1/3 от страната) 50% и повече от децата не покриват собствения ни безумно нисък праг от 30 от 100 точки!
На този фон чиновниците за пореден път ни обясняват, че „резултатите са малко по-високи от предишни години“ – нищо че става въпрос за изпит, в който времето за първи модул беше удължено с 25% (и това дори не беше единствената промяна във формата).

Неминуемо възниква страшният въпрос:

с какво право губим времето на учениците в училище, ако практически всичко, което ще им бъде от полза да знаят, така или иначе ще го научат извън него? Да държиш децата насила в училище 12+ години по 8 часа на ден, без да им дадеш нищо смислено, е чисто и просто престъпление. А да го правиш поколение след поколение, е ритуално самоубийство за цялата държава.
Ако се върнем на класацията - страшно е също, че не осъзнаваме как дори в най-елитните училища проблемите на образователната система си стоят. Стои си безумният учебен материал, стои си абсурдното учене и преподаване заради тестовете, оценките и документацията, стоят си куп учители, които не разбират, че са там заради децата, а не обратното. Стои си пълната липса на визия за развиване на преносими компетентности, социални, емоционални и личностни умения, на творческо и критично мислене.
Неслучайно макар да водим с цяла обиколка всички държави по брой "елитни" училища на глава от населението, пак имаме изключително нисък дял на учениците с високи постижения. Шепа олимпийци не могат да компенсират, разбирате това.
И вместо да решаваме проблемите си, ние ги задълбочаваме: веднъж с НВО, което вместо да служи като инструмент за идентифициране на проблеми и проследяване на ефекта от мерките и реформите, способства единствено за разширяването на ножицата между училищата и престъпно задълбочаване на образователните неравенства, и втори път с принудителното „кандидатстване“, без никой да те пита искаш ли.
Много от децата в края на 7 клас

нямат ясно изразен интерес в определена област

При много други пък той се променя. А повечето дори не си дават сметка, че към момента на кандидатстване дори не се знае какви възможности ще имат за трети и четвърти профил след 10 клас. Ранното профилиране е общопризнато вредно, а при нас на всичкото отгоре изборът за него е не само ограничаващ, но и силно ограничен. Много профили – от физика и история през редките езици до изкуствата – се изучават в едноцифрен брой паралелки в цялата страна. И повечето деца не учат това, което искат, а това, което им се предлага или до което се доберат с резултатите от НВО. Накрая дори да знаеш какво искаш да учиш и да успееш да влезеш точно в такава паралелка, пак откриваш безброй подводни камъни. Нищо чудно, че има-няма една десета от децата, влезли в желани паралелки след 7 клас, в края на 11 и 12 клас се чувстват удовлетворени от обучението си.
Всичко това си го говорим не знам вече откога. И през последните години хората, които говорят, стават все повече. Все по-често се настоява за смяна на цялата парадигма, за преосмисляне на философията на образованието. Не мога да си обясня защо не настъпва революция. Може би поради същата причина, по която стигнахме до това положение. У нас училището не е право, а повинност. Ругаеш, докато те засяга лично, после гледаш да забравиш.
Само че ефектът се трупа. И колкото и да се самоспасяваме, независимо дали с школи, с "елитни" училища или като гледаме изобщо да стоим далеч от системата, ако караме по същия начин, лавината ще погълне всички ни.

*Ирина Манушева е преводач, автор на петиция за преразглеждане на НВО в настоящия им вид и задължителното кандидатстване след 7 клас. Заглавията са на редакцията.

Фейсбук