Театърът трябва да учи на естетика, морал, уважение

ЛЮБОМИР БЪЧВАРОВ е роден на 29 септември 1941 г. във Велико Търново. През 1967 г. завършва ВИТИЗ "Кр. Сарафов" със специалност "Актьорско майсторство" в класа на проф. Боян Дановски, след което две години работи в ДТ "Крум Кюлявков" в Кюстендил. До 1979 г., е част от трупата на ДТ "Боян Дановски" в Перник, а след това - на МДТ "Константин Кисимов" във Велико Търново, играл е на много театрални сцени в страната. От 1967 г. е член на САБ. Почетен член е на СБЖ. Снимал се е в множество филми и сериали, най-новите - "Ол инклузив" и "Войната на буквите". Има десетки роли на сцената и в телевизионния театър. Носител е на престижни награди.

- Господин Бъчваров, на 19 януари предстои да излезе по екраните новият филм на Иван Владимиров "Чума". По време на КОВИД пандемията сте преживял драматично болестта, стигайки дори до болнично заведение. Какви асоциации, емоции предизвика у Вас сюжетът на филма, пречупен през собствените Ви преживявания?
- Бях чел навремето този потресаващ разказ на Йордан Йовков - "През чумавото", и ми направи много силно впечатление. Дори не предполагах, че след години ще преживеем подобна участ. Но този факт е основата на филма, а иначе проф. Боян Биолчев е създал нови образи, които са много близки до Йовковите, и това прави сценария много интересен. Това е наистина голямо изпитание, народът е преминавал през много такива - чума, холера, земетресения, природни катаклизми. Оцелял е, но с цената на много загуба.
Преживях нещо подобно - в последния ден на снимките на "Ол инклузив" направих тест за КОВИД и той се оказа положителен, макар да нямах никакви симптоми. И така започна моята одисея, докато постепенно станах 15 кг по-слаб, не можех да се движа и се наложи да отида във Военна болница, където ме приеха, за щастие, защото тогава никъде нямаше места. Лежах 14 дни и излязох без КОВИД. Оттам започна битката ми за живота, крачка по крачка се опитвах да възвърна енергията, желанието за работа и може би едва след половин година нещата си дойдоха на мястото, но беше много трудно. Тогава ме сполетя неочаквана за мен радост - наградиха ме с "Икар", отидох на церемонията, което беше голямо изпитание за мен, но мина много добре. Това високо признание - че съм дал нещо за театъра, ми повдигна духа.
- При това - именувано "За чест и достойнство"...
- Това наистина много ме трогна, защото творчески постижения - да, но за да може човек да продължи да живее и да дарява радост на хората, самият той трябва да бъде честен и достоен.
- Какво според Вас е онова нещо във филма "Чума", което най-силно ще ни въздейства като зрители? И кои са непреходните стойности, ценности и човешки качества, без значение от епохата и времето?
- Най-важното в този филм е, че човек трябва да остави нещо след себе си, независимо на каква цена, и то да е добро. Може би дори да пожертва живота си за това. Има една гениална мисъл на големия военачалник Кракра, който отбранява Пернишката крепост. След като нанася две поражения на византийския император Василий Втори Българоубиец, който се опитва да превземе крепостта и да пороби България, а като воин е изпитвал голямо уважение към Кракра, на третия път, поради независещи от него обстоятелства, Кракра се съгласява за сложи оръжие, за да запази живота на населението. Тогава той призовава всички свои воини и челяд, която е останала, да се женят, да оставят потомство, поколения зад себе си. И наистина, благодарение на това България е оцеляла може би. Това е послание за достойнството и любовта, което ни е оставила още древността.
- Гледала съм много филми, в които играете, но не си спомням друга Ваша комедийна роля като тази на Чефо в "Ол инклузив". Като актьор обичате ли комедията?
- В театъра съм изиграл много комедийни роли, не съм комик в истинския смисъл на думата, но един актьор трябва да може да играе всичко - трагедия, драма, комедия. Страшно много обичам комедията. Комедията е мъдрост, някои казват, че е по-сложна от драмата, но човек трябва да има почтено отношение и към двете.
След толкова роли в киното и в театъра, никое друго нещо не ми е донесло такава популярност като този сериал. А работата ми с такива талантливи млади и не толкова млади хора и отношението от тяхна страна ми възвърнаха вярата, че връзката между поколенията актьори още е жива. Тъй като не можеш да вървиш напред, ако не си свързан с миналото, с традицията, с примера, който ти дават възрастните артисти. Много съм доволен от общуването си с тези талантливи и приятни колеги. Щастлив съм, че се докоснах до тях. А може би и те до мен...
- Преди няколко години режисьорът Никола Петков събра група "артисти със сребро в косите", в която бяхте и Вие. Изиграхте доста представления пред различна публика. Как бихте описал тази емоция?
- Обиколихме цяла България с един поетичен спектакъл, друг - с откъси от спектакли, и пиесата "Женитба" по Гогол. Емилия Радева, Гинка Станчева, Иван Несторов, Стефан Илиев, Вели Чаушев, Иван Налбантов... Събрахме се наистина много сериозни творци, с огромна любов към театъра, какво ли не преодолявахме, за да репетираме, както и да пътуваме из страната. Бях щастлив, че мога да присъствам в техния неподправен свят и любов към театъра, да "купя" нещо от тях. Съжалявам, че тези представления не продължиха, но годините напреднаха, някои си отидоха от този свят... Ние и сега се събираме всеки месец на определено число, говорим си за съвременния театър, за миналото на театъра, каним различни творци, политици. Благодарение на Кольо Петков и на самите нас продължаваме да живеем с това, на което сме посветели целия си живот.
- През 1975 г. изпълнихте водещата роля в един разтърсващ филм - "Следователят и гората" на Рангел Вълчанов, който на моменти е на границата на документалистиката.
- Много точно сте усетили, че е почти документален филм, но в този документ има нещо, което е много важно - човекът срещу теб. Извършено е жестоко убийство. Предишният следовател, който предава делото на младия неопитен колега, е установил, че всичко е решено по закон и момичето - убийцата, трябва да бъде изкупителната жертва. Обаче този млад човек - следователят, чиято роля изпълнявам, решава да проучи всичко отначало. Това бе първата ми актьорска задача в киното. Рангел Вълчанов, който беше написал сценария по истински случай, предпочете мен, неопитния млад актьор от Пернишкия театър, пред утвърдени актьори, които бяха влизали в подобни роли. Може би точно защото съм му звучал документално, а и самата Соня Божкова беше толкова естествена.
В сцената, когато ми я представят за първи път, виждам един слаб, примирен, дълбоко ранен човек, който е извършил убийството в момент на самозащита. И тя приема, че е виновна, а аз разбирам, че не може да бъде така. Вкарахме се в тази история, акцентирахме точно върху документа, а не върху емоцията и някакви следователски хватки. Това беше за мен първата голяма школа в киното. Помня всяка дума, която ми е казвал Рангел, всеки съвет, който ми е давал.
- Как се снима подобен филм, как се преживява?
- Това е истинска история, написана от следователя, който е гледал делото. След премиерата на филма в кино "Димитър Благоев", ми се обади жената, която е прототип на героинята на Соня, и е била на премиерата. Разказа ми, че е продължила живота си, има семейство, две деца, но много ми благодари, че сме представили нейната история по този начин. Което много ме топли като актьор.
- Повече от 30 години представяте моноспектакъла "Греховната любов на зографа Захарий".
- Когато дойде демокрацията, бяха много трудни времена за актьорите. Аз останах без театъра, не играх 1 година, защото режисьорите не ми даваха роли, и реших да изляза от театъра. Започнах да продавам вестници, ремонтирах автомобили, бях барман в ресторант - научих 40 коктейла... Поех по друг път, обаче винаги съм си мислил, че трябва да правя и театър. И в тези ветровити времена се сетих за един идеален текст на Павел Спасов, посветен на Спас Джонев. Жена ми го драматизира, започнахме да го работим и след няколко месеца направихме премиера, в памет на Спас Джонев. Той беше от онези романтични артисти, които вече ги няма на този свят, гениално беше изрецитирал този материал. Играя го с огромно удоволствие, той ми е като спасителен камък. Всяко представление е различно и виждам как след това хората си отиват по-богати И аз самият - също.
- Наскоро в Бургас се състоя премиерата на друг Ваш моноспектакъл - "Амок" по Стефан Цвайг.
- В Бургас отидох по покана на мои прекрасни приятели от една огромна театрална работилница за любители, които упорито работят много професионално - група "Талантино". Те ме поканиха да направя "Амок", започнах го с Йоана Буковска, но понеже тя беше много заета - много я обичам и се радвам за нейните успехи, реших да го играя сам. Адаптирах го за моноспектакъл с моя зет, който е режисьор, и жена ми, която е художник. Стана много хубав спектакъл, със силни послания.
- Сега, предполагам, че вниманието Ви е изцяло заето със "Старецът и морето" на Хемингуей, върху който отново работите заедно със съпругата си - известната театрална художничка Надежда Митева.
- "Старецът и морето" три години и половина го работим с жена ми - ние сме като тандем с нея и в живота, и в театъра. Това е нещо, което искам да направя много хубаво, гениална творба, която не искам да мине просто така, затова съм по-прецизен.
- Два пъти в кариерата си сте бил директор на театър - в Перник и във Велико Търново. Това какво предизвикателство е?
- Бях поканен от Пернишкия театър, в който дълги години съм бил актьор и познавам много добре миналото му. Заварих едно полуживо същество, имаше 8 артисти и никакъв дух, никаква енергия. А са много способни, можещи, обичащи театъра хора. И започнахме от нулата. Бях против той да стане общински театър, но тогавашният кмет беше много способен и талантлив човек, влюбен в работата си като кмет, уповавах се на него и се съгласих. След като мандатът му свърши, дойде друг кмет, който нямаше никакво отношение към театъра, но независимо от това направихме много сериозни постановки. Дори качих едно представление на крепостта "Кракра" - по текст на Цанко Живков. Спектакълът започваше в 22 ч., с конници, с кукери, с танцьори и всички артисти от театъра, на представление имаше по 2000-2500 души. Играехме го с невероятно удоволствие. Но дойдоха разни политически неща и аз реших, че не мога да продължа.
След това отидох в Търновския театър, който също беше доста занемарен. Благодарение на това, че министър на културата тогава беше Стефан Данаилов, с когото сме съвипускници, и ми помогна с финансиране, както и някои фирми и организации, успях да направя театъра такъв, какъвто няма на Балканския полуостров.
- Как рефлектират у Вас днешните проблеми на актьорската гилдия - колегите Ви протестират срещу ниското заплащане на техния труд...
- За да си актьор и да излезеш на сцената, трябва да си информиран, да си широко подготвен, да следиш световния театър, опера, оперета, да може да "купиш" нещо интересно и да можеш да направиш живота на самите колеги интересен. Не е въпросът само в парите, а в отношението на властимащите към актьорите, затова протестират моите колеги. И съм напълно съгласен с тях, те могат и с много, и с малко, но хубавото нещо става с пари. С кърпени работи не може да се върви напред. Не може да откриеш нещо велико, ако си се забутал в дребни сметки. Трябва да полетиш, да видиш светът какво прави и да се равняваш с него. Иначе изтляваш. Театърът трябва да учи на естетика, морал, уважение.
- Смятате ли, че държавата се отнася със загриженост и полага необходимите усилия за подкрепа и развитие на изкуствата и културата?
- Трябва много да си отговорен, за да си задаваш тези въпроси, а управляващите са вглъбени в политически ежби, надпреварвания, парламентът на какво прилича - еманация на нашето общество в момента. В гениалната си поема "Септември" Гео Милев говори за народ "с безглаголно търпение"... Но то не е безкрайно и трябва много внимателно да се работи, защото вече наистина е нетърпимо.
И защо трябва да рушиш?! Това е престъпление. Ние на сцената създаваме, художникът създава, работникът създава, затова е радостен. И като няма съответното отношение от тези, от които зависи - какво правим, докога? Този народ е толкова патил, изстрадал, толкова е мъдър, а в момента - толкова смачкан. Можещи хора, работещи хора - с мизерни заплати. Трябва да се уважава достойнството на човека, а не само да гледат какви скъпи часовници да носят нашите управляващи, какви коли, апартаменти, вили да си купуват... Като че ли ще живеят вечно.
- Какво Ви доставя радост извън сцената и екрана? Как поддържате форма сега? Всеизвестна е Вашата страст към плуването.
- Имам прекрасни внуци, прекрасни дъщери, прекрасна съпруга, с която добре се разбираме толкова години. Гледам последния ми внук - тази чистота, вяра, наивност, преданост към света, какво по-хубаво от това на едно чисто, невинно същество да му подаваш ръка, да го въвеждаш в живота. Имам 4 дъщери, които успяват, намерили са си мястото, едната е стилист, другата завърши философия и работи по свои проекти, а другите две се занимават с театър. Стават хора, почтени, честни, добри, внимателни, борещи се за живота - това е моят свят.
А плуването - там изчиствам всичко негативно, плуването е много съществено за мен, защото от малък го правя. Съжалявам, че не успях да осъществя мечтата си да преплувам Ламанша... КОВИД доста намали желанието и възможностите ми за плуване, сега имам определена програма, режим, който спазвам, за да мога да бъда добре.
- Миналата година Ви донесе поредното голямо признание - званието "Почетен гражданин на Велико Търново", родния Ви град.
- Това е за мен огромна чест, гордея се много. Защото познавам старото Търново, сегашното Търново и мечтая за онова Търново, което искам да видя след време - с хората, които си казват добър ден, ходят заедно на празници, обръщат внимание един на друг, умеят да се радват на красотата на този град, който е вечен, невероятен, със свой аромат, вкус, атмосфера.
- С какви творчески планове, очаквания, защо не и мечти, влизате в новата година?
- Мечтата винаги е била на първо място при мен, но вече повече очаквам и се стремя към това очакване. Тъй като при мен пясъчният часовник е обърнат и по-реално трябва да гледам на нещата.
Искам да пожелая на хората да бъдат здрави, защото, ако човек е здрав, има много, много надежда, да бъдат по-позитивни, да намират сили да забелязват доброто, да му се радват, лошото да отминават и да не са безкрайно търпеливи, да проявят характер. А и на себе си пожелавам това.