Григор Пърличев - охридският българин с лавров венец

Една от най-интересните личности сред българските възрожденци от втората половина на ХIХ век несъмнено е Григор Пърличев, четвърто дете и трети син в семейството на Ставри Пърличев и Мария Гьокова. Родителите ми, казва самият Григор след време, бяха доста бедни, но честни хора. Бащата умира рано, когато малкият Григор е на 6 месеца, и грижите за него поема дядо му, който още от 4-годишната му възраст започва да го учи на гръцки по един стар буквар. В училище Григор е най-добрият по гръцки език (по това време в охридските училища не се учи български). Даже дава частни уроци, прави преводи и преписи срещу заплащане, дори през 1848 г. е даскал в Тирана. По време на ученичеството в Охрид той имал за учител самия Димитър Миладинов, който на това отгоре живеел под наем у Пърличеви.
Но преди да изиграе своята ключова роля като водач на българското движение срещу гърцизма в Охрид, младежът става студент по медицина в Атинския университет. Днешната Академия по науката и изкуствата в Македония го нарече "най-голямото име на македонската литература през ХIХ век", но в творчеството си самият Григор Пърличев категорично се определя като българин. Съвременниците му от Гърция, Македония и Охрид го наричат "доблестен български патриот" с "огнен дар на словото", а речите му са текли "като огън и лава"...
През август 1849 г. Григор заминава за Атина и по съвет на своя съгражданин Ангел Групчев записва медицина в университета. Там бързо разбира, че тя няма да бъде смисълът на живота му. По черните дъски на университета все по-често се появяват негови стихове. На 25 март 1850 г. става свидетел на церемонията по награждаването на победителя от поетичния конкурс на Атинския университет и това разпалва въображението и жаждата му за творческа изява. През същата тази година обаче му се налага да се върне в Охрид поради липса на средства. В родния край учителства и е църковен певец в с. Белица, учител е и в Прилеп около 5-6 месеца. Тогава изведнъж получава покана от охридските първенци да стане градски учител в родния си град и в продължение на шест години се задържа в Охрид. Все пак през август 1859 г. с 5000 спестени от учителството грошове се завръща в гръцката столица и отново записва Медицинския факултет.
Още през следващата 1860 г. печели първа награда и лавров венец на ежегодния поетичен конкурс за поемата "О, Армаtwlos". На български това означава "Сердарят" или "Войводата", а впоследствие авторът превежда поемата си и на старобългарски. Тя е посветена на народния герой от Охридско Кузман капитан. Гръцката преса веднага гръмва за наградата на младия и неизвестен български студент. Освен паричния израз и лавровия венец, Пърличев получава и 60 лири от един от основателите на съвременните олимпийски игри Евангелис Запас, а крал Отон му отпуска 35 драхми месечна стипендия, която Григор джентълменски отказва... Обаче един от неуспелите участници в поетичното състезание и кандидат за славата професор Орфенидес го напада и обижда в пресата заради "ниския му племенен български произход", нарича го и проводник на руските интереси. Пърличев му отговаря с голям гняв, но и с национално самочувствие: "Да, българин съм, дори варварин, ако искаш. Но тоя варварин без труд те победи, тебе, стария поет. Сега перчи се, колкото си искаш, че си от Смирна, че си съотечественик на Омир..." Самата поема предизвиква фурор в Гърция. Авторът е сравняван с древния скулптор Фидий - с такова вълшебно длето е изваял своите строфи за Кузман капитан и то на изискан литературен гръцки...
За следващата 1861 г. е обявен нов конкурс, но след това е отменен. Григор и за него е подготвил новата си поема "Скендербей", която оставя на приятеля си Яким Сапунджиев да я представи от негово име. През 1862 г. умират внезапно в турски зандан братята Миладинови и Григор Пърличев заявява: "Връщам се в Охрид - или да гина, или да отмъстя за Миладинови!" В Охрид, без да губи минута време, той продължава упоритата борба на Димитър Миладинов против гръцкото духовенство и за въвеждането на законния български език в училищата и църквите. От 1862 г. вече официално е учител по гръцки език в Охрид и става един от инициаторите за "побългаряване" (по неговите думи!) на града и околните селища. Първото му слово на чист български език е за годишните изпити от 1866 г., а след това е отпечатано в цариградския вестник "Време". След две години за няколко месеца с Димитър Узунов са на специализация по български език, славянска култура и литература при известния учител интелектуалец Иван Найденов. След като се връща в Охрид през ноември 1868 г., подкрепян от всички охридчани, Григор Пърличев заменя гръцкия в училищата и църквите с български език.
Но облаците над младата глава на учителя с лавров венец се сгъстяват. Гръцкият владика Мелетий Преспански и Охридски на 27 ноември 1868 г. прави донос и Григор Пърличев е хвърлен от турските власти в Охридската тъмница, а след това - в затвора в Дебър. Освободен е през април 1869 г. В своята автобиография учителят поет пише: "Когато към средата на априлия върнах се в Охрид, майка не ме позна, бях станал много здрав и двойно по-пълен, отколкото прежде бях. Извъргнахме елинский език, когото бяха пак възцарили по време на мъките ни. Въведохме българский. Се появи ново мнение, ново стремление, нов живот. Антонаки умре от яда. Изгнахме Мелетия. Жнахме онова, что отдавна сеяно... От гонителите ни ни един не остана жив, сите погинаха почти същевеременно... Правдата възтържествова. Победата беше съвършена."
През 1871 г. Пърличев получава покана от списание "Читалище" да направи "първий" превод на Омировата "Илиада" на български. Първа и част от втора песен са публикувани в списанието в Цариград. Но по-късно през същата година Нешо Бончев пише убийствена критика към списанието и главния редактор Марко Балабанов, че са допуснали отпечатването на такъв превод. Пърличев е честолюбив и веднага изгаря своите ръкописи. Обидата отчасти е потвърдена от някои публикации на Любен Каравелов и Христо Ботев. Независимо от всичко, Григор намира сили в себе си и през 1889 г. се подписва под превода на "Химн на Калимата и Хомера": Гр. С. Пърличев, убитий българами. Но той е твърде значим за времето си, за да бъде убит от българи и да остане без защита. В негова подкрепа са писали Михаил Арнаудов, Константин Величков, Иван Вазов, критикът и дипломат Симеон Радев, историкът от Охрид Георги Баласчев и т.н. Самият автор на превода обяснява някои несъвършенства в него с влиянието на охридския диалект, с упоритото му използване на хекзаметъра, с това, че езикът му силно се доближава до югозападния български говор...
През 1870 г. Григор сяда над втория превод на Омировата поема, в който си служи с почти архаичен български, но прилага и увод, който е разговор между "критик и преводчик". Същевременно от 16 април 1884 до 1 май 1885 г. той пише своята известна "Автобиография", издадена една година след смъртта му през 1894 г. "Няма други мемоари у нас, в които с толкова бързо темпо, тъй сбито, тъй увлекателно е разказана съдбата на писателя апостол, който не знае компромиси в омразата си към гърцизма!" - така пише Михаил Арнаудов за Григор Пърличев. А също като учителя си Димитър Миладинов, Григор е майстор и на живото слово. Поет и учител, преводач и общественик, патриот до мозъка на костите си, Пърличев е сред българските възрожденци, които са вечен пример за нас, техните потомци. След някои недоразумения с охридските първенци той пребивава известно време и в майка България. През 1879 г. е назначен за учител в Априловската гимназия в Габрово, където държи прочувствено патриотично слово при откриването на учебната година.
Известно време след това е подначалник в Народната библиотека в София. Баща е на революционера Кирил Пърличев и прадядо на писателя Кирил Пърличев, на когото дължим голяма част от преводите и словата на учителя поет... Към края на живота си Пърличев преподава 6 години в Солунската българска мъжка гимназия, пенсиониран е през 1889-1890 г. и умира на 25 януари 1893 г. в родния си Охрид.