Трети март е венецът на мечтата, че ще я има България

ИВАЙЛО ХРИСТОВ е роден през 1970 г. в гр. Горна Оряховица. Завършва българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски" (1995). Започва научната си дейност като докторант в Института по литература към БАН. Избран е от ВАК за доцент по "История на журналистиката" и  "Народопсихология" в УНСС, а през 2014 г. става "доктор на науките". От 2018 г. е професор в УНСС. Автор е на научните трудове "Леда Милева", "Николай Хайтов. Духовна биография", "Тревожната съвест на Марко Семов", "Николай Хайтов и спорът за гроба на Васил Левски", "Българинът в глобалния свят", "Душевност и национална съдба", "Българският национален характер (19-20 век). Еволюция и трансформации", "Основи на българската народопсихология", "Публичният образ на Васил Левски", "Човекът, който доведе Господ на земята" (Литературна анкета с Никола Радев), "Васил Левски. Драмата на избора". Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и Съюза на учените в България.


- Г-н Христов, наскоро бе премиерата на новата книга "Васил Левски. Драмата на избора". Това не е Вашата първа творба, посветена на Апостола. Какво Ви мотивира да насочите отново поглед към личността му?
- Първата ми книга за Апостола - "Публичният образ на Васил Левски" (2017), е насочена към това как се формира представа за него в националното съзнание. Защо името му привлича като магнит множество български и чуждестранни историци, писатели, публицисти, художници, скулптори и пр. Откъде започва митът и по каква причина всички търсят "своя Левски" - тенденция, която не се наблюдава при нито една от другите значими фигури в националния исторически пантеон.
Стремежът ми във втората книга за Левски бе да хвърля светлина върху някои неизяснени или премълчавани истини. Например: трябва ли да бъде канонизиран, как се финансира Вътрешната революционна организация, защо се прибягва до "революционен терор" и до какви последици води той, има ли заговор срещу Левски, доколко апостолите на Априлското въстание следват идеите му.
- Какво ново можем да научим? Познат или непознат е Левски?
- Левски безспорно е най-известната личност между българите, но в същото време е и революционен, и политически деец, чиито жизнен път и дело крият и редица загадки. Например: бил ли е идеолог на тайната Вътрешна революционна организация или е само деятел-практик, положил нейните организационни основи? Кога и по какъв начин дейността му става известна на турската полиция? Защо толкова опитен революционер се връща в Ловеч на 24 декември 1872 г. (на път за Букурещ), след като е знаел, че там е в опасност? Предаден ли е той в Къкрина или сам е попаднал в клопката на заптиетата? Погребан ли е по християнски и ако е - къде е неговият гроб? И най-важното питане: вярвал ли е наистина Левски, че България ще се освободи преди всичко със силите на своя народ, при положение, че е имал доста причини да е резервиран към такава перспектива: наличието на огромната и силна армия на Османската империя, липсата на средства и оръжие в комитетите, отсъствието на международна подкрепа, пасивността на Русия към българското националноосвободително движение в този период и т.н.
- Какъв е Левски във Вашата представа?
- Без съмнение, най-интересният аспект във всички тези загадки е самата личност - човекът Васил Левски! Неговият характер и душевност. Защото Левски е интересен и с историята, която създава, но и с вътрешната си драма и страдание на велика личност. Той е надраснал своите съвременници, тъй като е осъзнал всичките им плюсове и минуси. Левски влиза в паметта на своя народ с примера за саможертва, човещина и безкористност.
В името на свободата на България Апостола се отказва от всички земни радости, с изключение на една - да се бори за политическа независимост на родината си. Повечето от неговия делник е преминавал в обикаляне на градове, села, махали и манастири, в тайни срещи и събрания, в пламенни проповеди, в писане на писма и в непрестанно надхитряне и надиграване с предателите и потерите. На кон или на крак, той не е бил нито за миг в безопасност, рядко е имал свободни мигове и въпреки това никой не го е чул да се оплаква. Повечето от съвременниците му са го запомнили с лъчезарна усмивка, с меденото му слово и с бунтовните песни, които в захлас е пял дори в студ и мраз - както пише за него Христо Ботев в едно писмо и го нарича "необикновен човек".  
- Какво искате да кажете на читателите с новата си книга?
- Без представата за живота на Апостола всяко българско поколение би живяло някакъв много по-непоследователен, в определена степен хаотичен и като правило неплодотворен живот. В образа на Левски българите въплъщават идеята за собствения си ръст.
Апостола обединява, а не разделя, създава националната ни спойка. От делата и документалното наследство на Левски ясно се вижда, че той е искал да превърне българския народ във фактор, решаващ собствената си съдба. Неслучайно народът го е назовал "Апостол на свободата". Това словосъчетание съдържа нещо повече от идеята за национално освобождение, а побира в себе си свободата във всичките й възможни измерения.
- Защо "драмата на избора"? Пред какъв драматичен избор е бил изправен Апостола?
- Те не са един или два. Пълни с драматизъм и тревога са например дните на Левски, протекли след залавянето му от турските власти край Къкрина на 27 декември 1872 г. призори. Ранен зад главата в ухото, физически омаломощен, душевно покрусен и потиснат, той е бил подложен на мъчително следствие, което трае 28 дни. Повечето от неговите бивши съратници, начело с Димитър Общи, издават "всичко и всички", за да отърват въжето. Да се овладееш при това положение, да останеш непреклонен, това е по силите на малко хора. И точно това прави Левски! Въпреки изобличаващите го очни ставки той отказва да съобщи всякакви имена и лица.
- Апостола е посветил живота си на борбата за свобода. Свободни ли сме днес? Щеше ли да бъде удовлетворен Левски от това, което вижда в България? Това ли е "чиста и свята република", за каквато той е мечтал?
- Левски днес стои зад гърба на овластените, но това означава ли, че идеалите на днешното общество са идеалите на Апостола?! Никак не би било грешка, ако се каже ясно и категорично: не - не са! Защо? Защото житейските и морални норми, от които се е ръководел Васил Левски, нямат нищо общо с утвърждаващите се днес ценности. За каква държава си мечтае Апостола? В неговото съзнание тя е "храм на Истинната и Правата Свобода", на "съгласието, братството и съвършеното равенство". Там човекът е "свободен с пълна свобода" и "има благословението от Бога да бъде господар с всичките си права".
Днес обаче потомците на Апостола в своето доминиращо мнозинство са унизени от цинизма на новите богати; те са смазани от мизерията, озлобени са, без вяра в собствената си държава. Формалното създаване на демократични институции (многопартийна система, свободни избори, правителство, което управлява на базата на парламентарно мнозинство и в рамките на мандати, и пр.) не доведоха до просперитет на България.
- В навечерието сме на Трети март. Един безспорен на пръв поглед, а всъщност оспорван от някои празник. Какво е за Вас Трети март?
- На Трети март България възкръсва на европейската политическа карта, а Санстефанският мирен договор легитимира българската държава в нейните етнически граници. Не кой да е, а Стефан Стамболов от страниците на в. "Нова България" приветства войната с пламенна статия, въплъщение на мечтите и надеждите на хиляди българи. Тя завършва с възгласа: "Да живее свободна България! Да живее велика и славна Русия, нашата освободителка!" Вярно, Берлинският конгрес носи покруса. И с нея започва новата история на България. Но именно тя акумулира и съсредоточава българската национална енергия в институционално съзидание и държавно строителство, подхранва вярата в освобождението на върнатите под чужда власт българи и в бъдещото национално-държавно обединение. С всичките военни и стопанско-търговски ограничения България вече е реален факт в европейската политика.
- Имаше опити да се смени Трети март като национален празник. Сега искат да се преименуват улици. Как може да отричаме Русия като наша освободителка?
- Това е безумие, което придобива клинични измерения. И което доказва за пореден път, че днес ние нямаме национален идеал. Ако през Възраждането това е Освобождението, в Царство България - Съединението и Обединението, то в момента отсъства национална доктрина. Абсолютна глупост е да се противопоставя Трети март на 24 май. По принцип националният празник е държавнотворен. Всяка модерна държава в съвременния свят, особено в европейския, празнува началото на своето съществуване: 14 юли във Франция, 4 юли в САЩ и пр. В този смисъл Трети март е венецът на мечтаната от книжовници, герои, четници, революционери, опълченци идея, че ще има държава, наречена България.
- Как си обяснявате грозната русофобия, която ни залива? Вие имате книги, свързани с народопсихологията на българина, с българския национален характер...
- България винаги е страдала от своя "сателитен синдром". В основата му стои реалният факт, че страната ни е буферна държава: между Азия и Европа, между ислямския Изток и християнския Запад; между света на бедността и света на богатството; между света на патриархалния морал и света на индивидуализма. На юг от България се намира силна държава във военно отношение - Турция, която разполага с мощни съюзници и своя "пета колона" в страната ни. Това поражда траен стремеж да се намери "противотежест". И така постепенно (особено след националните катастрофи) се ражда "сателитният синдром", който прераства във "васален". Практиката за оглеждането да се влезе под защитен чадър от велики сили, погледът "навън", търсенето на "покровител", на "големия брат" извън нашите граници. Този синдром е изразът на разбирането, че ние нямаме сили сами да си решим проблемите. Още Димитър Благоев отбелязва факта, че само 1/3 от процесите в България зависят от самата нея, останалите 2/3 са плод на външна намеса.  
- Всеки има свое разбиране какво означават думите на Левски в тефтерчето му: "Народе????" Какво е Вашето виждане?
- Има различни тълкувания какво е искал да каже Левски. Дали в този възклик е кондензирал цялата си непомерна и неизтощима любов към българския народ? Или е проявил състрадателно разбиране и приемане на кривиците и историческите обременености на българите? А може би там прозира възторжено, ликуващо предусещане за бляскавото му бъдеще? Тази фраза винаги е звучала, звучи и днес (и трябва винаги да звучи) като глас на камбана.
- В навечерието на Трети март - какво е Вашето послание и пожелание към читателите на в. ДУМА?
- Да имат поводи да се гордеят, че са българи!