Ефектът на бумеранга

На 20 март 2003 г. САЩ и Великобритания, водени от своята  ненаситна петролна алчност, нападнаха Република Ирак, нанасяйки й удари по въздух, суша и море. Агресията на двете империалистически държави бе подкрепена от Австралия, Дания, Полша и Испания. По-късно още 16 държави изпратиха в Ирак свои войници, за да се бият за петролните кладенци на Буш и Ко. За наш срам и България изпрати поисканото й пушечно месо - 400 военнослужещи. А за да получи трагедията своя комичен компонент, нашият небивало смел президент Г. Първанов навлече някакви маскировъчни военни дрехи и замина за Ирак, откъдето изпрати до Буш депешата, че ние, верни на вечната и свята дружба със САЩ , оставаме докрай на бойното поле.
Предтекстът за войната бе предположението, че Ирак разполага с опасно оръжие за масово поразяване. В подкрепа на предположението бе разигран и съответен театър. В Ирак бяха изпратени оръжейни инспектори на ООН, които трябваше да намерят на всяка цена опасното оръжие. Инспекторите

разровиха цял Ирак

но така и не намериха дори следа от въпросното оръжие. Още преди началото на войната ръководителят на инспекторите Ханс Бликс публично сподели убеждението си, че не вярва режимът на Саддам Хюсеин да е в състояние да произведе предполагаемото оръжие, а един от другите инспектори, Скот Ритър, заяви своята абсолютна убеденост, че Ирак наистина не разполага с оръжието, което търсят. Въпреки доказаните по несъмнен начин обстоятелства двамата военнопрестъпници президентът на САЩ Джордж Буш  и министър-председателят на Великобритания Тони Блеър разпоредиха да започнат военните действия срещу Ирак.
Така започна тази война - в разрез с  фактите и в грубо нарушение на Устава на ООН - Съветът за сигурност отказа да одобри всякакви военни действия срещу суверенната държава Ирак, член на ООН.
 
Самата война бе жестока

защото Буш и Блеър поискаха да е такава. За да всеят предварително смразяващ страх в противника, те я нарекоха "Шок и ужас", надявайки се по този начин да парализират неговото противодействие. Жертвите бяха изключително големи. Американските войници дават едва около 4 хиляди убити, но жертвите на иракския народ се изчисляват на стотици хиляди убити и ранени. Жертви дават и държавите, включили се в нечестивата война. Жертви дава и нашата нещастна България. От изпратените 400 военнослужещи загиват 13 души, което пропорционално на изпратените военнослужещи съставлява най-висок процент.
Но войната взе не само неоценими човешки жертви. Тя причини огромни разрушения на изключително ценни културно-исторически паметници. Бяха погазени всички международни конвенции за защита на културните ценности по време на война. Такива конвенции са Хагските конвенции от 1899 и 1907 г., Вашингтонският пакт от 1935 г. и Хагската конвенция от 1956 г. Воюващите държави са задължени да пазят културните ценности независимо от мястото, където се намират, да пресичат всякакви прояви на вандализъм, да не допускат в никаква форма тяхното присвояване. Но

съвременните варвари не признават

никакви конвенции, застанали по пътя на техните интереси. Те безогледно търсят с всички средства най-прекия път към петрола.
След формално обявения на 1 май 2003 г. от Дж. Буш край на войната започва всъщност нейната  втора фаза, в която "Шокът и ужасът" бяха повдигнати на степен.
Между отделните религиозни и етнически групи в страната се разпалва тежка гражданска война, в която загиват нови стотици хиляди граждани. Терорът става ежедневие. Най-реакционните сили в страната създават и крайно злокачественото държавно образувание - ИДИЛ - "Ислямска държава" в Ирак и Леванта, превърнала се в център и основен източник на тероризма в редица близки и далечни страни. Жертва на организирани от ИДИЛ терористични актове стават граждани на редица държави от Близкия изток и Европа. Истинска

гавра с истината

е заявеното от онзи нещастник Тони Блеър, че светът бил станал по-добро място без иракския диктатор Саддам Хюсеин. Със Саддам Хюсеин светът беше лош, но светът, създаден от Буш и Блеър, е несравнимо по-лош, той е направо зловещ. Това доказа и наистина зловещият атентат, извършен преди дни в Ница.
Неизбежно беше да се прояви ефектът на бумеранга. Истината се обърна и тръгна да търси виновниците за трагедията, сполетяла не само Ирак. Един от главните виновници за изживения от хората "Шок и ужас", същият този Тони Блеър, поднесе в една противно лигава форма своите извинения, стоварвайки обаче отговорността за войната в Ирак върху разузнавателните органи, предоставили неверни данни. Но отговорността за извършени международни престъпления се носи не от разузнавателните органи, а от съответни държавни органи - президенти, министър-председатели, министри. Те са, които приемат решенията. 
С войната срещу Ирак са извършени тежки  престъпления, подведомствени на Международния наказателен съд, учреден с Римския статут от 1998 г. Извършена е агресия, извършени са престъпления против човечеството, извършени са военни престъпления. За всички тези престъпления пред Международния наказателен съд трябва да бъдат изправени Джордж Уокър Буш, Тони Блеър и всички държавни и правителствени ръководители на държавите, участвали в престъпната война срещу Ирак. 
Трябва да се има предвид, че войната срещу Ирак съставлява изключително

тежък рецидив

Щатите и държавите от НАТО предприеха агресивни военни действия и срещу други суверенни държави. Какво бе войната срещу Югославия/Сърбия през 1999 г., ако не чиста агресия, завършила при това с  небивалия цинизъм да бъдат изправени пред един измислен наказателен трибунал не агресорите, а техните жертви. Човечеството очаква да се потърси отговорност и за войната срещу Либия - най-социалната държава може би в цяла Африка, която днес е подложена на всички ужаси на вътрешната гражданска война. Човечеството има право да очаква възмездие за извършените международни престъпления, за да се изключи възможността те да се извършат отново.
Съответна отговорност трябва естествено да понесат и българските държавни органи,  санкционирали участието на

България в престъпната война

срещу Ирак. Отговорно е правителството на Симеон Сакскобургготски, отговорен е и президентът Георги Първанов.
По-рано бях писал, че не харесвам президента Първанов, но все пак не се срамувам за него (както се срамувах за предишните двама). Сега откривам, че чувството ми и към него избива вече към срам. Първанов прояви недостойно за един президент васално поведение към Щатите. Спомням си, когато Дж. Буш през 2007 г. пристигна в България, между него и Първанов се установиха удивително мили отношения - и единият беше "Джордж", и другият беше "Джордж". Човек с чувството на самоуважение ще запази във всички случаи една респектираща дистанция. Не усещаше ли Първанов, че това "Джордж" е същото онова "Джордж", с което милиардерът, собственик на крупно предприятие, великодушно потупва по рамото някого от своите работници с фамилиарното "Как си, Джордж", а онзи, трогнат от вниманието, дни наред разправя за сполетялото го щастливо събитие. С това "Джордж" Първанов не се издигна до равнището на Буш, а напротив, слезе дълбоко под него. Мисля си, че един Орбан никога не би приел да стане "Джордж".
Така е, другарю Първанов! Да сте президент не означава да убиете една или друга коза, а да премете риска всекидневно да се борите за интересите, материални и духовни, на своя народ. Това понякога е наистина рисковано, но пък си струва. Във всички случаи не пътят, който следвате, ще ви отведе до мечтания от Вас трети президентски мандат. Понякога не е достатъчно да сте хитър, трябва да се и умен.