Поезия
Стихотворения от Валентина Атанасова
/ брой: 146
ВАЛЕНТИНА АТАНАСОВА е родена в с. Николаево, област Плевенска. Живее в град Плевен. Завършила е Институт за подготовка на културно-просветни кадри във Варна, специалност "Театър". От 1979 г. публикува свои творби в местния и централния печат. Автор е на поетичните книги "Неотменима среща", "Натежали тайни", "Мълчанието на тревите", "Знамение", "Проклятието на музите", "Речно огледало", "Къща от ветрове", "Висоти и бездни" и др. Лауреат е на много национални и международни награди. Член е на Съюза на българските писатели и на Дружеството на плевенските писатели. Зам.-председател е на Международно творческо сдружение "Сцена на духовността" - гр. Плевен, и главен редактор на алманах "Светопис". Почетен член на Съюза на руските писатели към ЛИТО "Радуга" - отделение на Съюза в Русия.
Аз гледам във очите на вечността
Щом притъмнее вън и падне мрак,
аз гледам във очите вечността.
Просторът щом напълно замълчи
и във душата ми повее хлад,
аз гледам във очите Вечността.
И моля се - да продължи света
да съществува в тази красота,
Земята ни, която му предлага:
гори зелени, кипнали нивя,
засипани от макове червени,
реки, от златно слънце осветени,
дечица с чудни, блеснали лица...
Защо ми е да обитавам Марс
сред пустота и страшна безнадеждност?...
Аз гледам във очите Вечността
и моля се за повече човечност,
за мирни дни и нови чудеса...
***
Земята ни е днес огромна рана -
от ветрове и бури разлюляна,
със разбушували се океани,
с реколта - похабена, необрана;
със слънце, на копрали извисено,
разжарено по цялата вселена,
изпепеляващо със огън всичко -
дървета, хора и цветя, и птички.
Крещят по градовете изгладнели
ята от гларуси освирепели.
И зверове, и хищници препускат
по улиците - търсят си закуска.
Управниците всеки ден се карат -
за власт и за изгода, за прослава.
Какво ли ще оставим на децата? -
неясно бъдеще, мечти от вятър...
От дъждове и бури разлюляна,
земята ни се гърчи изтерзана...
По пътя на заветната мечта
Вторачени в пътя,
не поглеждахме даже за миг
настрани -
там ни чакаха близки, роднини -
с болка, тревожност и тиха тъга.
Там ни чакаше топло огнище,
китни поляни и плодни нивя,
мама - с непрестанната нежност
на своята вярна душа.
Но, вторачени в пътя,
без чувства вървяхме,
там, във края му, чакаше
нашата цел и заветна мечта.
А когато се върнахме -
победители смели -
беше рухнала родната къща
и умираше мама,
и не виждахме смисъл
от постигането ни на целта.
Пътят бе свършил.
Вторачени в мрака,
над празната маса наведени,
ронехме сълзи горчиви
за младостта...
Порталът на времето
През портала на времето всичко тече -
даже нашите чувства там се изливат,
там тъгата фиорди изкусни тъче,
даже болката там се побира.
Всичко в лагуната светла се влива
и потъва дълбоко в морето,
после чайки разнасят го призивно
на простора в лазурните кръгове.
Вечността всичко в своята книга записва,
в тази своя невидима книга,
а след време ненадейно то стига
до душите на нашите внуци...
През портала на Времето всичко тече.
Вечността нашите думи записва...