Днешните уроци на Стилиян Чилингиров

Доц. Стефан Иванов

От биографията му се знае, че е завършил педагогическо училище, бил е няколко години начален учител. По-късно завършва специалност педагогика. Специализира история на литературата в Германия, учителства в София, работи като библиограф, зам.-директор и директор на Народната библиотека, народен представител, съосновател на Съюза на българските писатели. Автор на повече от 30 книги с художествени произведения - стихотворения, разкази, повести, романи, драми, пътеписи и още на толкова книги и многобройни статии и изследвания върху българската история, култура, образование и обществен живот, национална проблематика. През 20-те и 30-те години на ХХ век съставя читанки за началното училище. В множество публикации ревностно защитава българското училище и българските учители.
Уви! Съвременните 2-3 поколения (с изключение може би на специалистите литератори)

едва ли знаят името му

Много скоро след уволнението му като учител за участие в селските бунтове (1899-1901) Чилингиров постъпва на работа в детското сп. "Звездица", излизало от 1892 до 1914 г. Това списание, както е известно, е най-значимото от гледна точка на тогавашните училищни нужди. То се редактира и издава от изтъкнатия дългогодишен учител, участник в Априлското въстание - Никола Беловеждов. Нагаждането на списанието единствено съобразно потребностите на училището може би не допада на Стилиян Чилингиров. Затова, още твърде млад, в обширната си статия "Детската литература" с псевдонима С. Спартански той косвено засяга изключително значимата й връзка с образователните и възпитателните задачи на училището. Но той гледа на тази връзка с широта, която няма нищо общо с дидактизма. По-късно в негови рецензии за някои детско-юношески периодични издания също така се откриват твърде съществени виждания за връзката между творчеството за деца и юноши и училището. Така например в своя рецензия за сп. "Веселушка" (1908) той защитава убедително своето становище за недостъпността на пословиците до децата в ранна възраст, за тяхната непригодност във възпитателната работа.
Особено ярко се изразяват неговите възгледи чрез произведенията му за деца и юноши, публикувани в многобройни детско-юношески периодични издания (сътрудничил е в повече от 50 издания) и по-специално в сп. "Детски свят" (1921-1943), в чието редактиране той участва непосредствено. В подборката на материалите, в тяхното разположение на страниците на списанието, в езика на творбите той се ръководи от основния педагогически принцип за постепенност. Затова нагажда съдържанието на списанието така, че то да води детето

от по-простия към по-сложния свят

който го заобикаля, да му разкрива новите знания върху основата на натрупания от детето житейски и учебен опит.
Специално внимание изисква, от гледна точка на проблема, който ни интересува, книгата му "Против чуждите училища в България". Защото тя в голяма степен не е изгубила своята значимост и в наши дни.
Мотивацията за написването на тази книга, за полемичния й характер, стил и език, са някои криво разбирани и криворазбрани постулати на българските държавници и на част от българската интелигенция по въпросите на образованието и училището. Само за себе си говори мотото, което използва Чилингиров: "Народ, който мисли за своето бъдеще, може да се ползува от чуждото образование, но не бива да се подчинява на него". Един исторически поглед върху схващанията на българските възрожденци за необходимостта от

 родни училища и против чуждеенето

въвежда в проблемите чрез позовавания на делата на покръстителя на българския народ княз Борис І, на Черноризец Храбър, на по-сетнешните радетели на българщината - Константин Фотинов, Неофит Рилски, Георги Раковски, Васил Априлов и др. Следва гореща защита преди всичко на родния език и настойчиво изискване за неговото повсеместно широко и дълбоко изучаване. Авторът подчертава дебело още в началото на своето изложение, че вратата на чуждото училище винаги е врата на чуждата пропаганда. Във връзка с това той отделя значително място на католическата и протестантската пропаганда у нас и на нейните проводници - българи. Просветата в тези училища се схваща от Чилингиров като мощен лост за въздействие срещу българския дух, бит и нрави. Чилингиров дава десетки примери в това отношение от изследвания на крупни български учени: проф. Марин Дринов, проф. Л. Милетич, Йордан Иванов, Ив.Д. Шишманов и др. По-нататък неговото внимание се съсредоточава върху влиянието на чуждестранната - главно балканската, пропаганда върху българското национално съзнание. Той достига до изключително важното заключение, че влиянието на тази пропаганда върху градското население е многократно по-силно, отколкото върху селското. Затова то - селското население, се оказва пазител на българската народност.
Чилингиров особено подчертава незабележимо настъпателния характер на чуждите влияния с точни цифри и факти от различни градски населени места. И достига до извода, че родното, а не чуждото училище е майка на образованието. В същото време той категорично доказва прогресивния характер на веротърпимостта в българските училища след Освобождението.
Предмет на специална интерпретация в книгата е законодателната уредба на България и Източна Румелия след Освобождението и Съединението и особеностите на

законите за училищата

от 1885, 1891 и 1908 г. Чилингиров остро протестира, че чрез някои от тези нормативни уредби се запазват много и различни по характер чужди училища, и срещу системата на образованието в многобройните частни училища. Дава много примери как този въпрос е решен по-рационално от гледна точка на запазване на националните интереси в нашите съседни страни - Гърция, Сърбия, Румъния, Албания.
Дълбоко убеждение на Чилингиров е, че "правото на възпитание и образование е най-свещено право на човека, толкова свещено, колкото е и продължението на рода". Той отправя упрек към градското население, което отваря вратите на чуждите училища и пренебрегва родното. В резултат на това вижда постепенно разрушаване на общественото и държавното единство. Чилингиров изхожда от разбирането, че "образованието не е личен, а държавно-политически и народно-културен въпрос".

Спекулативните насоки на чуждите влияния

той вижда в стремежа да се гарантират права на чужди църкви и учения, на образователни системи и пр. за сметка на "раздрусването на националното единство". Но трябва дебело да се подчертае, че той изтъква това, без в никакъв случай да подценява изучаването на чуждите езици. Напротив, позовава се на Ян Коменски и Ж.Ж. Русо ("Колкото езика знаеш, толкова пъти си човек"). Обаче нуждата от овладяването на чужди езици според него не е достатъчно основание за масовото и повсеместно откриване на чужди училища в градовете. Със силна болка Чилингиров говори за подценяването на възможностите на родното училище да възпитава и обучава пред възможностите на чуждото училище. И сочи пример с една манифестация на 24 май в София, когато чуждите училища носят знамената на техните страни, а не българското. Със силна болка той говори и за еуфорната възхвала в преса и речи на чуждото и за нихилистичното отношение към нашето. Безапелационно той констатира, че истинските българи-патриоти - възрожденците, са се учили най-напред в български училища, па били те и килийни. Сочи многобройни примери от пресата за чуждеенето и за невъзможността чуждите училища да създават българи-патриоти. Чилингиров опровергава насажданото убеждение, че чуждите училища обучават по-добре. Но той не вини за това чуждите училища, а предявява все по-високи изисквания към българските. Съзира користни намерения и подбуди и "особени държавни съображения" на другите държави, които създават несравними с нашите условия материална и учебна база за своите училища у нас, осигуряват многократно по-големи възнаграждения за учителите си (подбирани специално), отколкото са възнагражденията на нашите учители.
Особено е разтревожен Чилингиров за даваната

протекция на завършилите чужди училища

Те биват назначавани на важни длъжности, в което той вижда умело използвано от чуждите държави средство за проникване и пряко участие (намеса) в държавното, стопанското и културното строителство на страната съобразно техните - на чуждите държави, интереси.
Единствената професия, членовете на която засега стоят най-далече от личната корист и мисълта за ежедневната прехрана - това е учителската професия, пише Чилингиров. "Учителят, сравнително с всички други, всякога открито и най-доблестно е отстоявал истината и правдата, без ни най-малко да се опасява, че това може да му струва даже длъжността, която заема."
И още: "Да уважаваме и почитаме чуждото, както бихме желали и чужденците да почитат нашето, е разумно и културно, но да ставаме поклонници на чуждото и да го предпочитаме пред своето е престъпление. Да научиш това, което има на Запад и го няма у нас, е похвално и препоръчително. Но да допуснеш чужденци да те учат в твоя дом на това, което знаеш или можеш сам да научиш, това е все едно сам да си подпишеш акт не само за некадърност, но и за некултурност, което никой нормален човек не би сторил."
Едва ли днес би могло да бъде добавено нещо повече към тези позиции.