Един поглед в миналото на "Пардон"

Вестник "Пардон" е едно от най-великите явления на прехода. Започнало като сатирична притурка на ДУМА, изданието се утвърди като светъл лъч на пазара за медии. Сред авторите там виждаме имената на Рашко Стойков, Васил Сотиров, Чавдар Шинов и много други. Именно в "Пардон" Валери Петров и Христо Ганев създадоха образа на Син Дядо и го превърнаха в любим персонаж. В серия от текстове (писма на Син Дядо до тогавашния кмет на София Александър Каракачанов) те развиха своята сатира, която се заиграва с политическите страсти от началото на прехода. Синият Дядо е като противовес на митичната фигура на червената бабичка, изобретена от ранното СДС, и разкрива всички онези черти, които оцеляха и до днес в средите на градската десница. Започнала като инцидентен текст, поредицата от фейлетони продължи над три години, а през 1992 година тя бе издадена като отделна книга. Хуморът се родее с този на Ярослав Хашек и до днес е изключително забавен и интересен. Което е знак, че добрата литература надскача историческия контекст, защото улавя в себе си непреходни черти на времето и българския национален характер. Точно заради това днес ви представяме част от тези текстове, за да си припомним за великата история на вестник "Пардон", както и за двама титани на хумора и литературата.
Приятно четене!

Искам си пейката, г-н кмете

До г-н Каракачанов,
кмет на София

Г-н кмете,
Сега, когато общ е повикът "Искаме свобода, искаме демокрация", аз пък Ви казвам: искам си пейката!
Става дума за нещо, което би трябвало да бъде близо до сърцето на един изявен борец за среда - екологично чиста и удобна за живеене. Защото за какъв Път към Европа можем да говорим, ако няма къде човек да поседне, па да си отдъхне, па да си спомни откъде е тръгнал и накъде отива! Но да не се отклонявам - думата ми е за пейките на площад "Славейков", които са превърнати в павилиони, будки за вестници и сергии за всякаква кинкалерия. (Вие, като млад човек, може би не познавате тази дума, произлизаща от френското quincaillerie, което означава "всякакви дреболии". Казано en passant, аз съм завършил административно право в Лозана и бих могъл да Ви бъда полезен с някой и друг съвет, ако се затрудните в борбата със столичната номенклатура.) Но, връщам се на темата за пейките. Разбирам, вестниците са наши - заглавията им "Корона", "Хайлайф", сами говорят, но нали човекът е над всичко? А пък аз, като чакам пред Алианса внучето, и то по три пъти на ден, защото то учи френски, английски и местния канадски, тъй като нашият Фели трябва да е готов, защото, както казах, нали сме тръгнали... Само дето entre nous (фр. - между нас) с него си имам една грижа. Тоя тутманик, зет ми, да вземе да го запише Феликс. На мен ми вика, че уж го записал "Феникс", а простаците в съвета - не Вашия, тогавашния! - го записали "Феликс". Не му вярвам, но и така да е, върви сега обяснявай на Енчо Мутафов, че не е Едмундович. А той, Енчо, не прощава...
Та, господин кмете, разчитам на доброто Ви сърце - Вие няма да оставите един стар поборник за идеята да стърчи и да чака като каракачанин, подпрян на гегата си. Та мисля, че съм ясен: дайте си ми пейката! Знам голямата Ви заетост, но ако сините вени на белите ми кльощави нозе не Ви разчувстват, то нека поне синята кръв, която тече в тях, не Ви остави безучастен към моя проблем. Защото, позволи ми, млади момко, да ти кажа, че моят род не е кой да е и в миналото може да се похвали с една дама в антуража (меко казано) на първия български княз. И хвала на новата власт в опозиция, загдето нарече на него централния столичен площад. Така името "Княз Бакембард" ще остане непокътнато в благородната памет на поколенията.
И да не забравя. Може би претенцията ми за цяла пейка ще Ви се види прекалена, но знайте, че макар определена за мен, пейката ще бъде достъпна за всяка сродна душа. Казвам "сродна", понеже на нея нивга, ама нивга няма да седне червена бабичка!

С уважение,
Ваш Син Дядо

П.П. Не пиша името си, защото въпросът не е личен, макар да чувствувам, че псевдонимът ми е малко игрив (frivole, биха казали французите). И простете възможните печатни грешки - мозъкът ми зацикля на някои срички.

За пейката, г-н кмете!

До Г-н Каракачанов, кмет на София

ГОСПОДИН КМЕТЕ,

Извинете, че за втори път Ви riniuai, недочакал отговора Ви. Правя го не от припряност, а тъй като се боя, че първото ми писмо се е загубило някъде. (Бих казал, че в канцеларията Ви са го „потурчи-ли", но етническата тема днес е така деликатна...) Става дума, значи, за пейката ми на площад „Славейков". Заявявам Ви отново: „Тя трябва да бъде освободена - от продавачите на вестници и кинкалерия, които са я заели напоследък!" Наистина, повечето от тях са симпатизанти на опозицията, какъвто е и долуподписаният, но вие, г-н Каракачанов, сте отскоро кмет и може би не знаете, че за кореняците софиянци този площад е нещо като храм. Затова казвам: „Търговците (макар и от СДС) вън от храма! Не е редно човек, който чака внучето си пред Алианса, да седи на циментовите цветарници или „кашпи" (от френското „cache-pot") - и неудобно, и студено! И въпросът не е личен, а обществен. Да бях само аз, как да е, но сме много от моето поколение, при все че някои не искат да си го признаят. Завчера, например, седи до мен един доста взел-дал, а пък като минават край нас младите, току им подвиква: - Само така! Хич да не ви пука! - Те го гледат стреснати, а той пак: - Вие сте върхът! - Направих му учтива забележка в смисъл, че те са друга генерация, да ги остави на мира, а той ми казва: - Тая няма да стане! - и размахва пръст наляво - надясно. Като видях тоя пръст, мислено се плеснах по челото. Ами да! Петко от телевизията... Е, кажете ми сега, г-н кмете, бива ли един Бочаров да седи и той на цимента? А това, че се младее - негова си работа, такъв му е имиджът на човека!
Така че дайте си ми пейката! И ако Ви възпира опасението, че по този начин ще удължите дните на някоя червена бабичка, която би могла да използва свободното място, бъдете уверен, че аз ще размахам по Бочаровски пръст пред носа й: Jamais (т. е. никога!), както казват във Френска Швейцария, където съм завършил административно право. Защото аз вече Ви писах за това - червените бабички от сто километра ги разпознавам. Макар че стават и грешки. Този месец, като посрещахме Нейно Височество, гледам край „Шератон" една дама пред мен се мъчи да надникне над главите на другите привърженици на Короната. Казвам й развълнуван: „Голям ден, нали госпожо?" и рекох да я повдигна, а тя като ме изгледа с един поглед: - Дърт козел! - вика и още малко да ме зашлеви! Как да й обясня, че съм й докоснал ханша само от идейна близост! И после каква ти идейност, г-н кмете! Взирам се в нея и ужас, дръпвам се като опарен: Няма съмнение! Червена бабичка!!! И републиканка, естествено, дошла да провокира!!! Целият ми празник се почерни. Едва се добрах до площад „Славейков" и седнал-неседнал на цветарника съм задрямал. И в съня ми се явява Н. В. и аз й казвам: „Ваше Височество, добре дошла, но защо като туристка?" А тя, представете си, г-н Каракачанов, нищо не ми казва, само ми намига! Изобщо луд сън. А като се върнах вкъщи, започнах, както често ми се случва, да зациклям при писането на някои срички. И всичко това от червената бабичка. Макар че, знам ли, може да е и от цимента - друго щеше да бъде, ако си бях полегнал удобно на пейката. Така че, дайте си ми я, г-н кмете!

С уважение: Ваш Син Дядо.

П. П. И още един последен аргумент. Опасявам се, че някой ден, както си спя на цимента сред цветята, току-виж нашите активисти ме взели за паметник от времето на социалистическия реализъм и, нали разбирате, не е приятно да ти лиснат кофа синя боя, та да станеш за смях на всички червени бабички (ах, омразните!) от столицата...
Същият