Художникът на българския дух

На 25 май класикът на българската живопис проф. Дончо Вълчев трябваше да навърши 92 години. Не достигна тази възраст, защото си отиде от този свят преди 20 години.
Той завършва живопис в Художествената академия в София през 1958 г. при проф. Ненко Балкански. От 1961 г. участва във всички общи художествени изложби у нас, също и в чужбина - в републиките на бившия СССР, Унгария, Румъния, Полша, Япония, САЩ, Алжир. Носител е на орден "Кирил и Методий", има и много други награди. През 1968 г. специализира в Италия и Франция след спечелен национален конкурс. С първата си самостоятелна изложба през 1971 г.

той внася нов колорит

в тогавашната българска живопис. От 1989 г. е професор по живопис във ВИИИ "Николай Павлович".
Тази справка обаче не казва нищо за един емблематичен момент от биографията му. Роден през 1932 г. в бедно семейство от карнобатското село Драгово, той пристига в София без пари и е принуден да спи под един люляк в двора на Академията, за да дочака приемните изпити.
Творчеството му включва монументално исторически платна, фигуративни композиции, множество портрети, пейзажи и натюрморти в реалистичен стил.
Голямото му платно "Диспутът на св. Константин Кирил философ пред папа Адриан ІІ, 869 г." е завършено през 1974 г. след 4-годишна работа. Впрочем, преди да завърши картината, художникът е в първата от делегациите, посетила папата за 24 май. От 1975 г. и досега творбата е изложена в читалня номер 5 в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий". Известно е, че след диспута в Рим папа Адриан II признава българския език за равнопоставен на гръцкия и латинския. Дончо Вълчев представя двамата братя със сдържана озареност и духовно превъзходство. Самият папа е в гръб, който обаче издава състоянието му. Напрегнатата поза на тялото му в трона подсказва, че в него се бори и отстъпва сковаващата догма пред ясното и добре защитено изложение на опонентите му. Около него няколкото фигури от папското обкръжение излъчват непримиримост и готовност да скочат срещу тезата на гостите - с израженията на лицата, извивките на телата, положенията на ръцете, държащи "правилните" свети писания. Монахът най-вдясно на картината е автопортрет на художника.

Другата монументална творба

на Дончо Вълчев - "И нека тази земя се нарича България, 681 г.", е правена във връзка с 1300-годишнината на България. Размерите й също са големи - 3,40 на 2,60 метра. Композицията представя хан Аспарух, който провъзгласява държавата, вдигнал високо копието с конската опашка. Пред него византийците поднасят данъци и дарове, а на заден план е българската конница. Рисунъкът е по-експресивен, мазката на четката - по-свободна, живописта - по-модерна. Съдбата обаче на това монументално платно е тъжна. След като е била показана на тогавашна обща изложба, творбата загадъчно изчезва, за да бъде открита случайно след 20 години от почитатели на професора. Сега се съхранява на руло (което я уврежда) от сина на художника, в очакване благоволението на управляващите да я откупят и изложат.
В останалото си кавалетно творчество Дончо Вълчев е лиричен, сантиментален, леко натъжен или уязвим. Картините му се обагрят с нови цветове, които стоят органично с цялостната композиция. Рисунъкът е по-условен и ненатрапчив - минувачите или посетителите на уличните кафенета от френския му период само са загатнати и са като стилизирани фигурки, гледани през дъждовен прозорец. В тези платна има романтика и нещо от детското светоусещане, без да са наивистични. От женските портрети се вижда, че художникът е уловил естетическия типаж на българката - проста, ненатрапчива и сякаш свенлива хубост. И не крие влюбеността си в този типаж.
В серия автопортрети или негови портрети от колеги виждаме трети Дончо Вълчев - разбира се, пак артистичен, но и леко философски меланхоличен, затворен, който не обича показността и не парадира със своето "аз".
Българската публика очаква една голяма ретроспективна изложба на художника, придружена със сериозна публикация (каквато все още няма) и каталог.