Душата и сърцето на БСП

Тези дни с лек ужас (остарявам, остарявам) изчислих, че от 2002 година не съм пропуснал нито една Бузлуджа. Миналата година не отидох поради лични причини, но през цялото време се чувствах виновен като човек, който предава най-съществената част от себе си.
Историята на БСП може да бъде разказана с емоцията, която всеки един от тези празници носи след себе си. Аз лично обичам да си спомням за могъщата енергия, която беше възпламенила върха през 2005 година. Тогава БСП беше спечелила изборите, но първият мандат бе провален от всякакви тънки парламентарни сметчици. Първият вариант на Сергей Станишев за кабинет не мина. Партиите седнаха на дълги и мъчителни преговори, които се проточиха над месец. Тогава обаче хората на върха подпечатаха премиерския мандат на Станишев. БСП даде енергията и доверието на ръководството да продължи докрай в битката за нормално управление на страната. Седмици по-късно беше създадена Тройната коалиция. Върху нея се изсипа много медийна жлъч и бяс, но съм убеден, че един ден, когато пушилката слегне управлението й ще бъде оценявано по съвсем друг начин.
Спомням си и мрачната Бузлуджа през 2007 година. Тогава отбелязахме празника чак през септември, защото в средата на лятото край върха бушуваха огромни пожари. И какви романтични времена са били - на 12-тия час руснаците ни пратиха самолет, за да гаси огъня.
Тогава България влезе в Европейския съюз и все още много хора живееха с надеждата, че това е истинското ново начало за страната. Че е въпрос на време всичко радикално да се промени. Управлението на Тройната коалиция все още не беше направило политическото харакири с плоския данък и на върха социалистите, въпреки отлагането, бяха изпълнени с енергия и очакване за по-добри времена. Това е върховната политическа емоция. Която е толкова дефицитна днес...
Припомням всичко това обаче не с носталгия. Защото и двата пъти, за които говоря и в които видях толкова енергия, левицата на върха беше обединена. И проблемът на БСП е, че някъде по пътя в мъглата на вечния политически хаос забрави този безценен урок. В лявото пространство истински работят обединенията, а не безкрайните битки, пукотевици и безсмислени лични войни.
Това е голямата задача пред Бузлуджа днес. Казвам Бузлуджа, защото това е възможно най-яркият, широк и безценен символ на лявото в България. Там е началото на мечтата за различна България и трябва постоянно да си припомняме, че когато БСП е пета политическа сила, тя предава най-вече онези в чието има съществува.
Знам, виждам, чувам колко опити има за ранно счупване на гръбнака на това ляво обединение.
Много хора са посветили цялото си политическо съществуване на това и не мога да разбера какъв е източникът на тази разрушителна и демонична енергия.
Да, големият смисъл на обединението е не схематично да се събират лидери и партии, а всички леви хора да видят, че на фона на всеобщия разпад на политически стойности, левицата върви към консолидация. И тя не е самоцелна.
Левите избиратели заслужават не само да бъдат представени политически, а да видят осъществена истинска лява политика. Това може да стане само с добро представяне на изборите. А за целта е необходимо виновното минало да бъде преодоляно и да се търси хоризонт към една светла надежда за друга възможна държава.
Наскоро чух някой да говори за "душата на БСП" и как било трудно тази душа да бъде покорена. Проблемът е, че БСП в последните година остана без душа. Политическата мъгла задуши амбициите за истински ляв проект за управление и левицата се сви до серия от елементарни политически инстинкти. Душата е онова мистично място, където се раждат идеите, вълненията, образите, които правят цивилизации и осъществяват прогрес. Точно връщането на душата в БСП е опитът за ляво обединение. Защото една партия има дух, когато побеждава. Има дух, когато събира хора. Има душа, когато знае как да мечтае за бъдещето.
Изключително знаково е, че Бузлуджа отново е мястото, където БСП и цялото ляво пространство отново се сдобиват със здрав разум и амбиции. Убеден съм, това ще е поредната история за историческия връх, когато един ден някой ще разказва с емоция и възторг.
И това не е малко.
Никак не е малко.