Глобалният демонтаж на социалната държава

След маргинализирането на ролята на държавата в икономиката в световен мащаб през последните 2 десетилетия неолибералните стратези замислят нейното елиминиране и от основни социални сфери - пенсионното осигуряване и здравеопазването. Важните социални функции, които тя изпълнява, се заменят с пазарни взаимоотношения, подчинени на коренно различна мотивация и движещи сили.
След повсеместното раздържавяване и свързаното с него повишение на цените в екзистенциално необходими за всеки човек стопански сектори като енерго- и водоснабдяването, идеолозите на неолиберализма подготвят удар и срещу едно от най-важните колективни начала на обществото - държавната пенсионна система, израз на социалната солидарност между поколенията. Тя представлява    

основният механизъм

който осигурява живота на възрастните хора, след като те по силата на непреодолими биологични закони отпаднат от активния трудов процес. Издръжката им тогава се поема от все още работещите, които заделят част от своя доход за тях. Целият този процес се регулира от държавата и когато по различни причини пенсионните фондове се изчерпат, държавата влиза в ролята си на гарант и ги субсидира от бюджета.
За първи път този модел на осигуряване се въвежда в края на ХIХ век от райхсканцлера на Германия Ото фон Бисмарк с цел да се намали ширещата се по това време екстремна бедност сред възрастното население. В зависимост от индивидуалното време на заетост и правените от всеки осигурителни вноски (от 6,2% от заплатата в САЩ, до 9,8% в Германия) държавата се ангажира пожизнено да изплаща на тези хора пенсия в размер на около 25-30% от индивидуалното им трудово възнаграждение в САЩ и до 65% в Германия.
Характерно за държавното социално осигуряване в пазарните икономики е, че то е задължително само за всички заети с месечен доход до 7500 долара в САЩ и до 3550 евро в Германия. В България тази граница на задължителното социално осигуряване е дори само за получаващите месечно под 2200 лв. А всички по-заможни, получаващи над тези суми, са изцяло освободени от задължението за вноски и обикновено не съфинансират държавната пенсионна и здравна система. Общият брой на тази част от населението за отделните държави като цифра не е висока и никъде не надхвърля 10% от жителите, но техните общи доходи възлизат на около 50% от тези на цялото общество. Което означава, че половината от приходите във всяка държава, и то на най-богатата част от населението, не допринася с нищо за социалната стабилност в съответната страна.
Вследствие на застаряване на населението, намалената раждаемост и на непрекъснатото съкращаване на работещи, което работодателите обикновено правят за сметка на обществото (уволняват под формата на преждевременно пенсиониране, товарят пенсионния фонд и закриват работни места), държавната осигурителна система все повече се обезкръвява. Броят на осигуряващите се намалява, а броят на получаващите пенсия - расте. Дисбалансът само за 1999 г. в Германия възлиза на 77 млрд. евро и държавата като гарант го покрива със субсидия, равна на 1/3 от бюджета. Реална е опасността при възможен

бъдещ срив на системата

възрастните хора да се превърнат в контингент на службите за социално подпомагане, което из основи би променило социалния им статус.
При това положение на задълбочаващата се криза вместо по солидарен за цялото общество начин, като например в кръга на задължително осигуряващите се привлекат и богатите граждани, управляващите правят "реформи", които прехвърлят тежестите изцяло на гърба на трудещите се. Предвижда се сериозно увеличение на осигурителните вноски, намаляване на пенсиите и повишаване на възрастта за пенсиониране до 68 години, а в Германия в медийното пространство неолибералните стратези дори неотдавна подхвърлиха пробно идеята за пенсиониране едва на 70.
Главният удар срещу държавната пенсионна мрежа се нанася обаче от въвеждането на нова задължителна, частна пенсионна система, изградена не на принципите на солидарността, а подчинена на законите на пазара. Това задължително второ осигуряване е известно в Съединените щати като "лична пенсионна сметка", а в Германия - като "Ристер"-пенсия. Чрез него работещата част от обществото се превръща в дребни собственици на ценни книжа, на които се внушава, че "реформата" е изцяло в техен интерес.

Истината е точно обратната

"Реформата" освобождава работодателите от задължението да правят вноски за своите служители. Но най-същественото в нея е, че тя в крайна сметка представлява акт на поредната приватизация, този път на системата за държавно осигуряване, в която се управляват огромни средства от билиони долари и евро на година, които могат да носят гигантски комисиони и печалби. Тази нейна особеност не остава незабелязана от могъщите финансови кръгове, които не пропускат да приватизират всичко доходоносно от икономиката на света.
Задължителният характер на паралелната система за частно осигуряване увеличава осигурителната тежест за заетите, но и отклонява средства от държавните пенсионни фондове, задълбочава кризата в тях и заплашва да редуцира гарантираните пенсии до минималното равнище на социални помощи. Като крайната цел на нейните създатели е в перспектива тя да замести изцяло държавните пенсии, както между другото е в Чили още от времето на неолибералния диктатор ген. Пиночет. А у нас напоследък все по-често се тиражира като много успешен точно този модел на пенсионна система. При това старателно се премълчава фактът, че в тази далечна латиноамериканска страна около 50% от възрастното население въобще не получава пенсия, именно поради изцяло частното пенсионно осигуряване, чиито високи вноски не са по силите на половината от населението.
Но и това не е всичко. Тази консервативна идея не преследва само користни пазарни изгоди. Тя е насочена също към

коренна промяна в съзнанието

превръщайки хората в изолирани един от друг, егоистично мислещи индивиди, обсебени единствено от съдбата на своите вложения в ценни книжа, които трябва да гарантират годините от есента на техния живот. Всичко, което смътно напомня на колективизъм и поражда чувство за социална солидарност между тях, трябва да бъде изтрито от съзнанието им. Главните аргументи, с които апологетите на пазарния фундаментализъм ги манипулират, са, че частните фондове ще правят по-доходоносни инвестиции на набраните средства на борсите, отколкото държавата. Но основното нещо, което старателно се премълчава от тях, е, че пазарът на ценни книжа никога не е бил еднопосочна улица за постигане на гарантирани печалби. Много често там се разменят жестоки удари под пояса. Вложените така средства често стават жертва на кризи или дори на предумишлени банкрути, както бе по време на голямата депресия през 30-те години на миналия век и както се случи при борсовия срив от 75% след 1999 г. и със зрелищните фалити на гигантските щатски компании "Уърд Ком", "Енрон", "Ксерокс" и др. В резултат на фалшифицирани отчети и източване те се сринаха, завличайки със себе си и стотици хиляди дребни вложители, които за миг се разделиха с надеждите си за осигурени старини.
Няма никакви гаранции, че и в бъдеще подобни събития няма да се повторят. Освен това дребните инвеститори са изложени и на постоянната опасност поради некомпетентност, непълна или дори умишлено предоставяна от финансовите издания подвеждаща информация да вземат погрешни или фатални за тях решения. А това изключително ясно си проличава днес, в условията на глобалната финансова катастрофа. По данни на финансово-аналитичната агенция Блумбърг само досега, вследствие на кризата от инвестиционните фондове, акциите и различните ценни книжа в глобален мащаб са се изпарили около 30 000 милиарда долара, което представлява

най-гигантското унищожение

на пари на вложителите от Голямата депресия след 1929 г. насам. И при целия този борсов крах зад високорисковото, частно пенсионно осигуряване вече не стои никакъв гарант, какъвто досега е била държавата.
В резултат на всичко това членовете на обществото рискуват да се превърнат в стресирани за своето бъдеще индивиди, които като хазартни играчи ще бъдат встрастени от играта на ценни книжа в борсовите казина, водени от трескавата надежда, че щастието все пак някога ще им се усмихне. Неоконсервативни теоретици от рода на Фридрих фон Хайек ще ги увещават, че всемогъщият пазар в крайна сметка ще оправи всичко. Не се казва обаче за чия сметка ще стане това. Каква ще е съдбата на загубилите, които неминуемо ще се превърнат в социални аутсайдери, съжалявани от всички и без помощ от никого.
Това са контурите на нелицеприятното бъдеще, което чертае приватизацията на пенсионното осигуряване. Тя ще демонтира гордостта на западната цивилизация - социалната пазарна държава.