В живота няма гумичка
Матрицата на отговорността е необходимо да разпростре своето действие върху всеки, а пандемията на безотговорността да бъде овладяна безвъзвратно
/ брой: 245
"Ние отговаряме не само за това, което вършим, но и за това, което не вършим."
Жан Батист Молиер, френски писател
Годината е 1834-а. Лондон. Йеремия Бентам издава двата тома на своя труд "Деонтология, или наука за морала" ("Deontology or the science of morality"). По-късно понятието "деонтология" се превръща в раздел от етиката, в който се разглеждат проблемите на дълга и задълженията.
Две хиляди години по-рано понятието за дълг в римската армия се е свеждало и до процедурата "децимация". Когато някой от легионите отстъпел без заповед на главнокомандващия, спрямо войниците от този легион била изпълнявана децимация: по жребий всеки десети легионер бил екзекутиран. По-късно наказателната мярка била използвана и в други страни като метод за санкциониране - чрез теглене на жребий - на всеки десети от възможните виновници за дадено престъпление, когато конкретният извършител оставал неоткрит.
През цялата история на древен Рим отстъпленията от бойното поле на римски легиони - в паническо бягство - са били единици, но всички те са били наказвани с децимация. Ето го първия компонент, който осмисля санкцията при неизпълнение на вменено задължение - неговата неотменност. Наистина методиката на репресията - чрез жребий - нарушавала по-късно въведения принцип в правото за "бърз и честен съдебен процес", но
защитавала обществения интерес
Понеже един от основните стълбове за съществуването на римската държава била строгата дисциплина в армията й.
Хилядолетия преди да бъде дефинирана семантично като философско-социологическо понятие, отразяващо обективния, исторически конкретен характер на взаимоотношенията между личността и колектива, обществото, от гледна точка на съзнателното осъществяване на предявяваните към тях взаимни изисквания, отговорността реално е съществувала като морален императив и социална практика.
И ако в Европа от много отдавна християнството е освободило субекта от грижата да се самоосъжда, то както през цялото Средновековие, така и по-късно, пълното самонаказание в Япония придава на военните им нрави цялата неуморима тежест на безпощадното самообвинение. Докато в същото време манипулираната от добрите отци йезуити казуистика на помирението приспива западната аристокрация и омекотява твърдостта на духа й. Именно като нейно антагонистично поведение в нравствен аспект за целия спектър от мотивации за обредното самоубийство сепуко сред самураите, най-често срещаната и най-многозначителната през тези времена на нравствен порядък в Япония е била внушената вина от чувството за отговорност, което в своето гранично състояние на отчаяние е достигнало до самонаказание. Това самопринудително изкормване, наречено цумебара, е протичало като цяла церемония с педантично съблюдаване на формата. Действено е било опасението, че без една така бързодействаща и категорична санкция съвкупността от поети и наложени задължения ще отхлаби хватката си. И тази сурова дисциплинираност се е вписала в законите и е била валидна дори в обширната област между наказуемата простъпка и невинната заблуда - полето на небрежността. Нали самураят е залагал честта си не само в служенето, не единствено в изпълнението на своите задължения, но също така и в самонаблюдението, самоовладяването, носенето на отговорност дори за всички негови жестове. Ето защо проявата на немърливост била смятана за унизяваща, изживявали са я като петно, което трябва непременно да бъде изчистено. Тази сурова взискателност е била прилагана чрез наказателната уредба и над хората от народа: например в случай на произшествие със смъртен изход един указ от 1742 г. предвиждал обезглавяването на човека, който не е съумял да управлява добре превозното си средство.
Но, както убедително доказва съвременната практика, тук, в България, дисперсията на отговорността, тоест нейното разпръскване върху много субекти и, най-често, прехвърлянето й върху институцията, в чийто административен апарат е конкретният безотговорен служител на републиканско или на местно ниво, лишава отговорността от нормативния потенциал на санкцията върху конкретния й носител, при нейното неизпълнение, който придава завършен смисъл на съществуването й. В нейните различни форми: правна, морална и пр. И още: индивидуална, групова, колективна и т.н. У отделния индивид отговорността се оформя като резултат от тези външни изисквания, които предявява към него обществото или даден колектив. Ако бъдат възприети от индивида, те се превръщат във вътрешна основа на мотивацията на неговото отговорно поведение, регулатор на което служи неговата съвест. Положителната социална личност предполага наличие на възпитано у нея чувство за отговорност, която става нейно неотменно качество.
Поведението на средностатистическия държавен служител у нас е - уви! - на светлинни години в обратна посока от гореописаната розова идилия. И тогава съвсем логично изниква въпросът: Необходима ли е промяна чрез целенасочено вменяване и
задълбочаване на чувството за отговорност
паралелно с въвеждането на санкции при отбягването й, и то не само при държавните служители? Какви биха били последиците за едно общество, където безотговорността придобива качество на нормално поведение? И доколко процесът е обратим?
Още Сенека в своите "Писма" е прозрял, че "няма лекарство там, където това, което е било считано за порок, стане обичай". Факт е, че отговорността не е качество на социалната действителност, което е в периферията по значимост на самото общество. Понеже точно отговорността е мотивационният мотор, който задължава - или не, ако е повреден - изпълнението на всички видове контракти. Включително и на обществения договор между суверена и субектите, които в даден момент разполагат и осъществяват делегираната власт. Договорите са инструментите за институционализация на междуорганизационните и междуличностните отношения в държавното управление. Освен това договорните отношения са много важна институционална форма за регулиране на взаимодействието на органите на държавното управление със стопанските и нестопанските организации. Като от позициите на новия институционализъм под договорни отношения се подразбират не само юридически правомерните съглашения, но и неформалните договорености между страните-участнички.
Държавността в каквато и да е историческа форма - монархия, диктатура или демокрация, би изпаднала в активен процес на дестабилизация, когато отговорността, като норматив на поведение, мине под една критична статистическа стойност.
Безотговорният поведенчески стереотип
утвърден като липса на персонификация на отговорността, на различни нива в управленския апарат, деструктира механизмите на държавния мениджмънт.
Ето защо е необходимо час по-скоро да започне поетапното въвеждане на персоналната икономическа отговорност на служителите на републиканско и местно ниво. При имуществени претенции спрямо различни публични институции на републиканско и местно ниво, и то не само по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, е целесъобразно да бъде въведена без изключение практиката на регресивните искове спрямо конкретните извършители на деянията.
Със сигурност, например, делата срещу Прокуратурата на Република България постепенно ще демонстрират намаляване на броя им в ситуация, когато не институцията изобщо, а конкретно участвалите в дадено досъдебно производство магистрати, ощетили интересите на даден гражданин или група граждани, изплатят присъденото обезщетение.
Също и в случай, че някъде, в някое българско селище пълнолетен човек или невръстно дете е нахапано (дано поне пострадалото лице да е останало живо!), и хоп! - при заведено дело за обезщетение, след произнесена осъдителна присъда, съответната община го изплаща. От чии пари? От парите на данъкоплатците, и то при наличие на конкретно отговорни лица. Откъде-накъде?!
При евентуалното
въвеждане на личната финансова отговорност
на първо място по важност е не ефектът за спестяване на средства от бюджетите на съответните институции. А психологическият коректив върху служебното поведение на всеки субект, получил, благодарение на заетото от него едно или друго институционално положение, възможността да упражнява власт, да извършва административни или социални услуги.
Матрицата на отговорността е необходимо да разпростре своето действие върху всеки, а пандемията на безотговорността да бъде овладяна безвъзвратно. И така ще бъде редуцирано нивото на неопределеността при поведението на индивидите при изпълнението на служебните им задължения. Оттук - и възможностите за корупционни практики.
Ето как би бил монтиран един съществен елемент в конструкцията на правовата държава.
*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България