Мнение
В търсене на абракадабра
У нас е установена "диктатура на изборите"
/ брой: 153
"Именно начинът, по който употребяваме думата "демокрация" и "демократично управление", е причина за най-големите недоразумения. Ако съдържанието на тези думи не бъде изяснено пределно ясно и ако не се установи съгласие относно определенията, животът на хората ще минава под знака на объркани идеи, а от това ще се възползват тираните и демагозите."
Алексис дьо Токвил (1805-1859), френски публицист, политически деец, историк
На Хипократ (460-377 г. пр.н.е.), старогръцки лекар и основоположник на античната медицина, принадлежи сентенцията: "Ние сме трима: аз, ти и болестта. Ако ти си с нея, то аз съм безсилен".
Тази житейска мъдрост описва ситуацията по отношение на шансовете за разрешаване на даден проблем, но не само когато той е здравословен. Без съдействието на човека, когото този проблем засяга, за администратора (в случая на заболяване това е лекарят) не е възможно да бъде постигнат благоприятен изход.
Но, както е добре известно, пътя към прозрението всеки изминава сам. Пък и мъдростта е нещо, което, като го дадеш другиму, става знание, а знанието не е мъдрост. Това обаче съвсем не е достатъчно, за да подпечата индулгенцията на българската политическа прослойка за липсата на капацитет да управлява държавата. Нашата, а не някоя друга върху опакото на географския глобус. Именно такова беше категоричното заключение и на нидерландска депутатка след краткото ѝ пребиваване у нас още през 90-те години на миналия век. Всъщност това беше обобщението, поставено на второ място. А първото заключение беше: "В България видях неприлично голям брой млади хора, които управляваха скъпи коли". Причинно-следствената връзка между двете наблюдения на нидерландската депутатка беше очевидна, но не в смисъл, че второто ѝ наблюдение е следствие от първото, а точно обратно. Доказано по неоспорим начин некомпетентното, в отсъствие на здрав морал, държавно управление неминуемо раздава благоприятни предпоставки за извънзаконови обогатявания, които резултират в т.нар. показно потребление.
Не само сред младото поколение цари атмосфера на конкуренция като единственото мерило на социалната значимост на индивида - марковата бижутерия, марковите облекла, марковата парфюмерия, марковите аксесоари, марковите коли, марковите биохрани, марковите питиета и тютюневи изделия; реномираните дестинации на воаяжите, реномираните хотели за отсядане, реномираните породи домашни любимци, реномираните спа центрове, реномираните масажисти и масажистки с неограничен репертоар, реномираните коафьори и - на ухо! - реномираните наркотици...
На фона на
големия брой българи, живеещи сега в мизерия
този стереотип на поведение е директно поставен върху теорията на Хърбърт Спенсър за социалдарвинизма. Бедните и обречените според него са слабаците. Именно Спенсър, а не Чарлз Дарвин, е този, който дава на света безсмъртната фраза "естествен подбор". Той по-нататък настоява, че нищо не бива да спира или да затруднява този процес. Като краен публичен израз на социалдарвинизма е изказването през 1936 г. на члена на Икономическия мозъчен тръст на Републиканската партия, учения Томас Никсън Карвър от Харвард, че е необходимо да бъдат стерилизирани всички бедняци в САЩ, така че да не могат да се размножават и да продължават рода си. За "бедняк" Карвър определял всеки с годишни доходи под 1800 долара, а тази категория тогава е обхващала около половината от семействата в страната.
Когато се разглежда "очебиещото потребление", е видно, че то обикновено произлиза и в психологически, а и в строго икономически, аспект от "рационализирани" технологии за натрупване на богатства. Технологии, чийто неотменен компонент в българските условия - и не само в тях - са корупционните практики.
Е, за някои индивиди ръководно кредо в действията им е, че е неморално да позволиш на баламите да запазят парите си. Особено когато те - "небаламите" -
имат корупционни шансове да източват
държавния бюджет чрез манипулирани процедури за обществени поръчки. С много нули след първата цифра.
Всъщност, какъв е генезисът на хаотичната политическа действителност, в която понастоящем се намира България?
Верният отговор на този въпрос може да бъде получен по новаторски и оригинален метод - като бъде разгледана областта, в която съществува единодушен консенсус между госпожиците, госпожите и господата, заседавали или заседаващи понастоящем в Народното събрание през годините на целия т.нар. преход. Областите, по които сред партокрацията от целия политически спектър съществува неафиширан публично консенсус, са две. Първо, с желязна ръка, без изобщо да е обвита в кадифена ръкавица, в междуизборните периоди гражданството у нас беше изтласкано извън властприлагането. Началото на този процес бе сложено още на 13 юли 1991 г., откогато е в сила настоящата българска Конституция.
На практика се оказа, че тоталитарната държава, функционираща до 10 ноември 1989 г. под ръководството на Българската комунистическа партия, не е заменена с демократично държавно устройство, а е подменена с политическа система, която де факто представлява "диктатура на изборите".
Ето, че понятията "избори" и "демокрация" се възприемат вече почти от всички като синоними. Изцяло сме обзети от идеята, че единственият начин за получаване на представителство е чрез гласоподаване. Това е посочено и във Всеобщата декларация за правата на човека на Организацията на обединените нации от 1948 г.: "Волята на народа ще бъде в основата на властта на правителството; тази воля ще бъде изразявана в периодични и честни избори".
Политическата реалност, такава, каквато е в България, доказва недостатъчния потенциал на гореизложения принцип в реализирането на народната воля. Избрал веднъж своите представители, българският суверен не разполага с какъвто и да е механизъм, за да контролира
дали ще бъдат изпълнявани предизборните обещания
заради които той е отдал своя глас. Макар и да не съществува държава, в която да са концентрирани всички известни понастоящем различни механизми за осъществяване на контрол от страна на гражданите върху индивидите, на които те са делегирали (временно!) властови пълномощия, факт е, че у нас не е имплементиран нито един от тях.
Не е възможно да бъдат отзовавани лицата, заемащи изборни длъжности, преди изтичането на съответния мандат, така, както това е възможно например в 18 от щатите под 50-звездния флаг. Такова право гражданите притежават и в редица други държави, включително и в "недемократичната" - според неолибералите - Венецуела.
Българските граждани не притежават и право да се отнесат до Конституционния съд за произнасяне дали някой закон, под чието действие те попадат, е конституционносъобразен.
Чрез своето участие в изборите българските граждани правят не нещо друго, а де факто избират
кому да са васали
през следващия мандатен период. Понеже изборите са превърнати в "Ad populum phaleras", както са казвали древните римляни, т.е. в "Залъгалки за народа".
За да бъде променена ситуацията, не е необходимо да се търси амулет за направа на магия. Стефан Хесел (1917-2013), френски дипломат и герой от Съпротивата срещу немската окупация през Втората световна война, чийто памфлет "Indignez - vous!" ("Възмутете се!") дава името на лявото политическо движение "Indignados" ("Възмутените") в Испания, винаги е подчертавал, че без реална ангажираност възмущението и гневът са нещо недостатъчно и че всъщност трябва да се направи опит за действително влияние върху правителствата: "Човек не трябва да се ангажира в периферията, а в сърцето на властта".
* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България