Белетристика
Сутрин в неделя
/ брой: 168
Юлиана ЗЛАТКОВА е родена в София. Завършила е кинодраматургия във Всеруския институт по киноизкуство "Сергей Герасимов" (ВГИК), Москва, в класа на носителя на "Оскар" Валентин Черних ("Москва не вярва на сълзи").
Работила е като редактор в Студия за игрални филми "Бояна". Издавала е вестник за кино "Филм експрес". Сред създателите е на Нова телевизия. Била е сценарист, режисьор и водеща предавания в телевизия "Седем дни", работила е като редактор във Военния телевизионен канал.
Най-новата й драматургична изява е поредица от 20 кратки научнопопулярни филма за Боянската черква (2009). Автор е на първия сценарий за игрален филм за Ванга "Тя и великите времена", който предизвика интерес в Русия. По този повод руската телевизия НТВ направи документален филм. Нейни разкази, интервюта, есета, филмова критика са печатани в централни и специализирани издания. Автор е на сборника с разкази "Мъже за епизоди". Участва като редактор в издаването на документалната книга "Пророчицата Ванга" на Величка Христова-Ангелова.
Член е на Съюза на българските журналисти и Съюза на българските филмови дейци.
До заплата остават пет дена, а аз имам пет лева, взети назаем. Купила съм си кафе. Насипно, 100 грама за 75 стотинки, смляно за джезве, за да ми стигне за цяла седмица. Вървя пеша, макар магазинчето, откъдето го купувам толкова евтино, да е на две спирки с автобуса, за да не давам пари за билетче. Погледни на нещата откъм хубавата им страна, казвам си, иначе щеше ли да усетиш, че пролетта е връхлетяла изведнъж. Срещам градинка с пясъчник, суха и напрегната като мен, а в нея - две пейки. На едната спи баба с ярка шарена блуза и бяла пола. Сядам на другата и паля цигара.
- Мръсник! - извива зад някой от отворените прозорци женски глас - Не ти пука за мене! Гаден мръсник! Съсипа ме, бе, съсиииипа ме!
Ядно хлопване на врата заглушава хлипането, последвало думите. Това трябва да е мъжкият отговор.
Под прозорците са цъфнали нарциси. Радвам се, че съм при тях, от тази страна на нещата. Съчувствам на жената, която сега вероятно преглъща сълзите си. Все едно чух себе си отпреди да се разведа. Е, не ми стигат петте лева в джоба, но всяко нещо си има цена, свободата- също.
Бабата не помръдва. Поглеждам да не е умряла. Гърдите й се повдигат равномерно. Жива е. Смачквам фаса с крак, ставам и тръгвам.
В помощното помещение на трафопоста зад дългия блок явно живее някой. Отпред скучае стар хладилник, а върху него се проветрява мръсна възглавница. На идване вратата беше затворена, сега е свалена от пантите и опряна на стената, а дупката - прикрита със старо одеяло. В тревата отпред двама мъже, на възраст около четиридесетте, подреждат празни кашони. Клошари. Тези са свободни и от петте лева.
Нещо ми липсва. Нещо, което трябва да е в ръцете ми. Забравила съм си кафето на пейката, усещам се. И се връщам. Торбичката си е там, а бабата още спи. Като нарисувана е до раззеленения храст с бялата пола и черната блуза на сини и жълти цветя. На пръста й проблясва дебела венчална халка. Нещо ме жегва. Къде съм аз в тази неделя сутрин? Сама. Имам само петте лева, пардон, вече са четири и двайсет и пет стотинки, а и те скоро ще си отидат от мен. Самотна жена ...Самотна ли, разсърди ми се градинката, не обиждай пясъчника, нарцисите и мен! Не обиждай пролетта и слънцето, не обиждай и себе си и не се търси в другите.