Съжителство или робство?

    Една дума, думата "съжителство", възбуди духовете в България. Мнозина видяха в тази дума, намерила място в някои наши учебници по история, опит да се избяга от думата "робство". Не е имало турско робство, имало е кротко мирно съжителство между българи и турци, искат сякаш да ни кажат по този начин някои историци. Всъщност имало е както жестоко робство, така и мирно съжителство.
Османската държава е упражнявала жестока власт върху немюсюлманското население. Всяко непокорство на раята се е наказвало с масово обезглавяване. Клани са арменците, клани са българите, клани са и продължават да бъдат клани кюрдите. Деца християнчета са били отнемани от своите родители, за да бъдат превърнати в бойци от еничарския корпус - най-страшната султанска армия в Османската империя.
Днес в Турция загиват хиляди турски граждани, които отказват да се подчинят на профашистката правителствена политика. Когато преди 24 години посетих лагерите на кюрдските въстаници, водени от Йоджалан, видях при тях и множество млади турци (турци, не кюрди!), които бяха тръгнали с оръжие в ръка да се борят срещу противонародната турска държавна власт. Те биваха избивани, както биваха избивани и самите кюрди.
    Турските поробители са били без съмнение жестоки, но нима по-малко жестоки, питам се, бяха българските власти спрямо собствените си непокорни граждани в годините след Освобождението? Да си припомним Дуранкулашките събития през лятото на 1900 г., когато стотици  селяни бяха избити само защото въстанаха срещу непосилния за тях данък "десятък". А какво да кажем за кървавата разправа с трудовия ни народ след Деветоюнския преврат, за зверското убийство на законния министър-председател Ал. Стамболийски и множеството негови съмишленици, за масовото клане на българите след Юнското и Септемврийското въстание, за страшните априлски нощи на 1925 г., когато шпицкомандите избиваха хората без съд и присъда. Антон Страшимиров, чийто брат Тодор Страшимиров също бе убит в ония години, се провиква с цялата натрупала се в него болка: "Клаха народа, както и турчин не го е клал". По време на Втората световна война официалната българска власт изби хиляди български патриоти-антифашисти, включително и деца. Спомнете си шестте дечица от Ястребино.
    Необходимо е следователно да правим разлика между официалната турска държавна власт и обикновените турци, с които нашите българи по силата на обстоятелствата е трябвало години наред да живеят едни до други, т.е. да съжителстват. Самият аз съм живял в Провадия - град, в който и в околията му имаше (и още има) значителен брой турци. Не ми е известно между турци и българи да е имало конфликти на верска или етническа основа. Като изключим провокативното тук и там поведение на ДПС, българи и турци са живели и продължават да живеят наистина като добри съседи. В това няма нищо изненадващо. Като народ турците са честни, трудолюбиви, добронамерени. 
Тези дни Николай Спасов, синът на големия наш учен проф. Борис Спасов (моят учител по конституционно право) ми подари малката, но пълна с мъдрост книжка "Морна памет" - спомени на самия проф. Спасов. В нея проф. Спасов разказва за дядо Петър, бащата на неговата майка. Дядо Петър бил учител в Белоградчик. Замесен в опасни комитетски работи, решил да замине за известно време в родния си град Силистра. Имал обаче няколко  спестени алтъни, които не искал да носи по дългия път до Силистра - пътищата не били сигурни. Решил да ги остави на съхранение у някои от своите съседи. Имал добри приятели, учители, но не бил сигурен дали те ще останат още дълго в Белоградчик. Тогава се обърнал към своя съсед - турчин. "Моля те, комшу ефенди, да прибереш кесията ми, пък един ден, дай боже, живот и здраве, ще дойда да си я взема". "Бива, даскале", казал турчинът, взел кесията с парите, вдигнал капака на един кован сандък и я поставил в него.
След година-две дошло Освобождението и дядо Петър решил да се върне в Белоградчик. Отишъл на гости при турчина. Турчинът го приел любезно, почерпил го, поговорили, след което станал, вдигнал капака на кования сандък, извадил кесията на дядо Петър и му я подал с думите: "Даскал ефенди, неброени ми ги даде, неброени ти ги връщам". Дядо Петър често си спомнял тази история и като клател побелялата си глава, повтарял: "Неброени ми ги даде, неброени ти ги връщам!" Не зная колко наши българи при подобни обстоятелства биха върнали алтъните с тези думи на изключителна гражданска почтеност: Неброени ми ги даде, неброени ти ги връщам!
Нека припомня, че Петко войвода, вече в трудните за него години след Освобождението, е намерил братско съчувствие най-вече при един турчин - кафеджията, който и сега стои в сърцето ми с цялата своя доброта.
Турците, трудовите български граждани с турско етническо самосъзнание, взеха активно участие и в антифашистката съпротива по време на Втората световна война. Мнозина от тях паднаха в борбата срещу общия враг - българския фашизъм. Те бяха изключително предани ятаци. Никой от тях не предаде другарите, с които бе свързан.
    Искам следователно да подчертая, че има турци и турци. С едните ще водим упорита борба, с другите ще живеем като добри съседи. Но няма ли да кажем същото и за българите? Има българи и българи. Има българи, които в името на собствения си интерес са готови да продадат България, но има и българи, които за същата тази България са готови и да умрат. С едните българи ще воюваме един срещу друг, с другите българи ще воюваме един до друг.
Искам да подчертая, че не вярвам на ония, които неистово крещят колко много обичат България, но които същевременно издават неистова омраза срещу представители на другите народи. Твърдо съм убеден, че не може да обича истински българския народ онзи, които изпитва ненавист към другите народи. Преди да бъде българин, всеки от нас трябва преди всичко да бъде човек. Необходимо е да се проникнем от простото прозрение на великия Смирненски, че всички сме деца на майката земя и всеки от нас трябва да бъде допуснат до нейната кърмяща гръд. 
    Накрая ще се позова и на написаната от Левски "Нареда на работниците за освобождението на българския народ", която с основание може да се смята за основа на конституционното устройство на бъдещата българска държава. В българската държава Левски иска "да се издигне "храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и  съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение - било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласието от всички народности ще се избере."
    По-голям националист от Левски не познавам. Но колко малко е общото между национализма на Левски и национализма на някои днешни политици. При Левски национализмът е религия, при днешните наши политици национализмът е бизнес. Да ни пази бог от този техен национализъм!