Мнение
Една минута до 12 часа
На българското общество му липсва голям мобилизационен проект, подкрепен със съответната идеология
/ брой: 174
"Приключенците са винаги тези, които постигат велики неща."
Шарл Луи дьо Секонда Монтескьо (1689-1755), френски просветител, философ, социолог и историк
Като бъде взето предвид, че българските граждани реално участват в държавното управление само в деня на изборите, то всъщност през останалото време суверенът е зрител в един политически театър. Като му е оставено единствено правото да аплодира или освирква актьорите. Е, има все пак някои принципни разлики спрямо ситуацията при истинска театрална постановка. Първо, в храма на Мелпомена, ако зрителят прецени, че драматургията е слаба или че актьорите не са на необходимото професионално ниво, може не само да освирка представлението, но и да си грабне шапката и да се евакуира от провалената постановка.
Второ. При реалните театрални представления цената на входния билет е закована: плащаш и влизаш. Докато при политическите спектакли съвкупният зрител – суверен, никога не знае в началото на представлението, чиято премиера е непосредствено след изборите, какво ще му струва зрителската роля, която му е отредена през целия мандатен период.
Всъщност ситуацията е като
двете страни на една монета
съединени в едно цяло. Но реално не контактуващи помежду си. В междуизборните периоди управляващото малцинство (спрямо останалата част от суверена) взима решенията в областта на държавното управление в една капсулована сфера, в която могат само да влизат информационни сигнали от околната среда, но в никакъв случай не се допуска реално (а не имитационно!) външно участие при взимането на фундаменталните решения за обществено-политическата динамика на България.
В тези условия голяма относителна тежест при определянето на стратегиите и тактиките в партийните централи заема проблемът за завземането или запазването на властовите пълномощия, делегирани им чрез избори. Именно този привнесен компонент деформира естеството на взетите решения до степен те не само да са непригодни за удовлетворяване на интересите на суверена от материално и/или духовно естество, но и понякога дори да са изцяло враждебни спрямо тях, като причиняват осезаеми загуби на гражданите.
Крайният резултат от прилагането на подобен порочен модел на държавно управление е изцяло негативен. За какво конкретно става въпрос?
Както категорично доказва Историята, периодите на относително процъфтяване на едно общество се характеризират с наличието на един голям мобилизационен социален проект, подкрепен със съответната идеология. Такъв за българското общество липсва, след като бе неоспоримо установено, че т.нар. неолиберална представителна демокрация установява и поддържа ескалиращо социално неравенство в огромни размери. Липсва дори парадигма за решаването на неизбежно появяващите се (както при историческото развитие на всяка страна) пред България проблеми.
Необходимо ли е това?
Отговорът е категорично "да", понеже парадигмата представлява теория или модел за постановка на проблема, която е приета в качеството на образец за решаването на изследователската задача.
Понастоящем могат да бъдат отделени няколко доминиращи, в широкия смисъл – социокултурни, а в тесния – социополитически, стратегии:
– североамериканската – експанзия на интересите и ценностите на САЩ с помощта на военно, технологично, информационно, финансово доминиране;
– европейска – политическа и икономическа интеграция с помощта на създаване на органи на наднационално управление;
– японска – разчитане на авангардно технологично развитие в съчетание с традиционната национална трудова етика;
– китайска – вътрешна социално-икономическа производствена и пазарна мобилизация и глобална стокова и финансова експанзия;
– ислямска – глобална популяризация на религиозните ценности на исляма;
– руска – поддържане на статуса на велика държава, замяна на идеологическата стратегия с ресурсна;
– еврейско-израелска – глобална мобилизация на човешките и материалните ресурси в интерес на обществото и на държавата Израел.
Както се оказва, идеята за необходимостта на парадигма като централен структурен елемент на държавността е призната по паралели и меридиани. Но не и от интегралния нашенски политически (псевдо)елит, твърде зает да се самонаблюдава и да прави фразеологични ексерсизи на тема "Кой е пъпешът?". И пътем да троши народните пари, предназначени за заплати и финансиране на партиите посредством държавната субсидия.
За целия финансов ресурс, получен след 10 ноември 1989 г., партокрацията трябваше да е продуцирала фундаментална теория за обществено-политическото развитие на нашето Отечество. И то отдавна. Понятието "фундаментална теория" е дефинирано от видния немски физик Алберт Айнщайн (1879-1955), откривател на теорията на относителността и носител на Нобелова награда. Според него фундаменталната теория има за цел в едно просто твърдение да бъде уловена същността на реалността, която може да бъде различна от всекидневния опит.
Изцяло в хармония с гореизложените разсъждения е твърдението, че
привличането на широки народни маси
от населението към политическа дейност в държавата не само не е вредно, но е просто необходимо.
Още античните философи са разглеждали въпросите, свързани с правото на гражданите на дадена държава да участват в управлението на своята страна. Голямо място в своите трудове на социалните проблеми отделят Демокрит, Платон, Аристотел. Но едва през ХVIII век френските философи-просветители разработват темата за участието на народа в управлението на държавата толкова детайлно, че техните философски разсъждения и изводи са използвани при необходимостта да бъде аргументирано позитивното развитие на народовластието в съвременните държави. Между тях на първо място се откроява Шарл Луи дьо Секонда Монтескьо (1689-1755). Добилият световна известност негов трактат "Утопия" (в буквален превод от гръцки език "страната Никъде"), съдържа описание на идеалния строй, установен върху фантастичния остров Утопия. Тук Монтескьо първи описва общество, където е ликвидирана частната (и даже личната) собственост и е въведено не само равенство в потреблението (както в раннохристиянските общини), но и са обобществени производството и битът.
Политическият строй на Утопия се основава на изборността и на старшинството. Според Монтескьо правата да издава закони в държавата принадлежи на народа. Според него народът е длъжен сам да прави всичко, което е в състояние добре да изпълни, и едва останалата част от своята власт да прехвърли на своите упълномощени. Ето как представителната демокрация е провъзгласена за помощно средство, като метод за управление втора категория.
Още по-обосновано идеята за суверенното право на народа да ръководи държавните дела излага Жан-Жак Русо (1712-1778). Законът, според френския философ и просветител, не е нищо друго, освен изява на народната воля.
През ХХ век правото на народа да участва в управлението на държавните дела постепенно се превръща ако не в универсално и общопризнато, то несъмнено в трудно за оборване положение. Идеите на Жан-Жак Русо били подкрепяни от немския философ Йохан Готлиб Фихте (1762-1814), който подчертавал задължителността на върховенството на властта на народа в държавата. Към тази идея се присъединява в своите трудове и немският социолог и философ Макс Вебер (1864-1920).
Отличителен белег на публичното политическо управление се явява съчетанието на административно регулиране и формите на социално участие на населението. С други думи – неотменна съставна част на устройството на държавното управление става социалният капитал, който от своя страна може да има форма на публичен капитал, изразен във форма на информационен натиск, действия на обществени структури, убеждаващи комуникации и др.
Историческият опит сочи
че колкото една система за държавно управление е по-ексклузивна спрямо участието на гражданите в нея през междуизборните периоди, толкова за (псевдо)елитите е по-лесно да удовлетворяват своите материални и/или психологически аспирации, и то във вреда на суверена. Точно такъв е моделът за държавно управление в България.
Изводът за българските граждани се налага от само себе си. Той е ясен още през ХVI век, когато Бузурджмихр, везир на персийския цар Хосров Ануширван, заключава: "Търпението е наистина прекрасно качество, обаче животът е прекалено кратък, за да търпим дълго".
Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България