Нова книга
България има право да помни истината...
Издание описва Тодор Живков - какъвто е бил в конкретни събития и изяви
/ брой: 170
Доц. д-р Иван Гаврилов
Всяка книга, посветена на държавен глава на България, основателно предизвиква голям интерес, особено когато става дума за Тодор Живков, който е бил държавен глава на страната в продължение на 33 години.
Написаното за него е и малко, и много. Малко, главно след 10.ХI.1989 г., отнасящо се до обективната истина за неговите идеи, отношението му към родината и народа, за делата и реално направеното през периода на неговото управление за добруването на българския народ. Защото, подчертавам това, каквото и да се пише и колкото и в негативна украска да се представя то, мнозинството от живелите тогава в страната безусловно твърдят, че тогава техният живот е бил по-сигурен, по-добър в сравнение с днешния "демократичен ден" на България. И няма да отрека, писано е много повече за него преди смятаната за начална дата на прехода. Знае се защо.
Още с първото си докосване до тази новоизлязла книга, посветена на Живков, усетих различен подход на автора - той пише за конкретни срещи с Т. Живков и по този начин тези негови преживявания, срещи, спомени дават отговор на въпроса за качествата на този човек, за мисленето, отношението му към родината и хората. И в заглавието авторът Христо В. Христов е съумял да вплете усещането за реалността на написаното. Наименованието на книгата е "Тодор Живков, другарите и времето, както ги видях аз". Авторът е съгражданин на Т. Живков, не е професионален писател. По професия е лесовъд и е работил дълги години в системата на горите и МВР. Но съществено предимство на Х. Христов е, че в продължение на две десетилетия многократно се е срещал с Живков.
Книгата няма описано съдържание, както обикновено, а отделните срещи-спомени са номерирани от 1 до 35. Отделни конкретни срещи по един или друг повод: на лов, разходка, честване, срещи за решаване на някакъв проблем, в които той е жив свидетел. Естествено би било авторът да дава своята гледна точка за случилото се. Но то не е натрапено, а следва логично от онова, което е станало във всеки отделен случай. Така книгата дава възможност на всеки читател да узнае как е разсъждавал, как се е държал и как е действал Т. Живков в качеството си на държавен ръководител.
На всеки непредубеден читател непременно ще му стане ясно и, мисля, ще направи обобщения извод, че Живков е имал нужните качества и дейността му като държавен и партиен, както и като правителствен ръководител е била плодотворна, съграждаща. През този период страната ни е постигнала впечатляващи успехи в икономиката, науката, образованието, културата, в своя международен авторитет и главно в жизненото равнище на народа. Това далеч не означава, че не е имало недостатъци. Но това не може и не трябва да бъде основание (както го приемат новоизлюпени политици и държавници) да се отричат постиженията и да се внушава на младите хора, че в т.нар. тоталитарен период в България всичко е било и е само лошо, неприемливо.
Впечатляват разбиранията, подходът и отношението, което Живков е имал към представителите на интелигенцията. Ще си позволя една скоба от личните ми впечатления, които имам за срещите му със студентите по случай техния празник 8 декември. Спомням си (присъствал съм на десетки такива срещи), че интересът към тях беше много голям и заедно със студентите там присъстваха само част от преподавателите, поканени от студентите в знак на уважение. На тези срещи обикновено Живков произнасяше слово, с което успяваше да привлече вниманието на младите хора; понякога в шеговит стил казваше някои неща, предизвикващи всеобщо одобрение и веселие. Изобщо, Т. Живков имаше силно изразено чувство за хумор и умееше да създава ведра обстановка на провежданите с него срещи, допълваща респекта, който имаше към установените правила в държавата, строгата дисциплина, която беше налице.
Този щрих, заедно с онова, което намираме в книгата, очертават един положителен образ на Т. Живков и показват неговите качества като ръководител и човек. В този ред на мисли авторът заслужава похвални слова за това, че е съумял реалистично и точно да представи преживяното в срещите с Т. Живков.
В книгата има редица примери за делата на други дейци като Станко Тодоров, Александър Лилов, Пенчо Кубадински, Димитър Станишев, Стоян Михайлов и др., авторът е доловил и техни присъщи им качества. Според мен книгата на Хр. Христов-референта е постигнала важна за България цел: да се пише и знае обективната истина за личността на Тодор Живков и неговите заслуги за развитието на България и добруването на нейния народ. Изреченото от самия Т. Живков: "Аз, Тодор Живков, използвах цялата власт, която имах, за добруването на своя народ", изцяло и напълно отразява истината. Нека се знае и помни!