АСЕН МАСЛАРСКИ: Приятелството е важното!

Асен Масларски е роден на 8 януари 1959 г. в село Студена, област Перник. Средното си образование е завършил в 7 гимназия "Георги Димитров", София, а висшето в Шуменския университет "Константин Преславски". На 10-годишна възраст започва да свири на китара. През 1973-1976 г., като ученик, написва първите си авторски песни. През 1976-1980 г., като студент, прави първите си записи в БНР и Радио Шумен. През 1978 г. записва песента "Оттук започва България", определена 30 години по-късно за Химн на град Шумен. Между 1980 и 1982 година осъществява концертна дейност с Михаил Белчев. През 1986 г. издава дългосвиреща плоча в "Балкантон" - "Място за огнище", заедно със Стефан Златев.

През 1987-1991 г. започва активната му самостоятелна концертна дейност. Издава два солови албума, а от 2000 г. започва да твори в тандем с Милица Божинова от Тоника СВ. През 2009 година издава юбилейната си песносбирка в комплект с два диска, наречен "Вън вали". Масларски продължава да композира, да пее и да пише песни.

Във вторник Асен навъртя 60 лазарника. ДУМА му пожелава здраве, нови записи и концерти и повече усмивки!

"Предпочитам на 60 градуса, а не на 60 години"

- Какви мисли ти идват, когато си на 60?

- Честно да си кажа, когато си дадох сметка, че вече минавам в друга възрастова група, в първия момент се стреснах. Спомних си за времето (а това беше само допреди няколко години), когато се замислях дълбоко на колко точно години съм всъщност. Не обръщах внимание. Имах по-важни проблеми и въпроси, които ме вълнуваха от тези за собственото ми летоброене.

Но преди месец-два се наложи да контактувам с една финансова институция, където едно лъчезарно и усмихнато момиче ми заяви, че след като ставам на една определена възраст, бих могъл да се възползвам от някакви преференции. Такива като за възрастни хора! Леле-е-е! В първия момент не можах даже въздух да си поема. След това въздъхнах, а накрая си казах: Бай Асене! Ами това е положението!

Сега се опитвам да разсъждавам трезво, макар трудно да ми се удава. Привиквам с мисълта, че повечето е зад гърба ми, а по-малкото - пред мен. Макар да се осланям на граовския си инат, който изключва словосъчетания от сорта "Каквото беше - беше!"

- Каква е разликата между 30-ия и сегашния рожден ден? В начина на мислене, начина на живот...

- Цифрата шест от числото 60 ме притеснява. Както и да я погледнеш, сериозна е. 

- Смятайте, че 60 е два пъти по 30.

- Е, няма проблем, но предпочитам да съм не на шейсет години, а на шейсет градуса, примерно (смее се)...

- Но пък много нежни създания предпочитат  шейсетгодишните мъже пред трийсетгодишните.

- О, това не ме интересува. Вече намерих това, което търсех. По житейския си път срещнах най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи. С това се изчерпва целият ми личен живот.

- Кога избуя музикалният ви талант? В рода ви има ли музиканти?

- Професионални музиканти не е имало, но всички в моето семейство пееха - и баща ми, и майка ми, и брат ми, и аз. Но само аз и брат ми свирехме на китара. Мама бе начална учителка. Преподаваше на децата и пеене, и музика. И много често ходеше на курсове, ръководени от известен музикант. Водеше ме със себе си, когато бях съвсем малък. Един от курсовете беше в Рилския манастир. Там бяха събрани много учителки. Курсът водеше проф. Николай Кауфман. Бях много впечатлен от това, което той правеше с тези жени: караше ги да пеят, наставляваше ги какво и как да пеят. Там разбрах колко сериозно нещо е музиката. 

- А писането на хубави текстове от кого наследихте?

- Като малък бях вечно болен. Докъм четвърти-пети клас бях нещо като частен ученик, защото присъствието ми в училище беше много по-малко, отколкото отсъствията. Запълвах времето си с книгите. Тогава нямаше интернет, нямаше и телевизия като хората. Единственото нещо, с което можех да уплътявам времето си, бе да чета.

- На десет години започвате да свирите на китара. Някой ви я купи и се захванахте с нея, или сам поискахте този подарък?

- Брат ми, който бе по-голям от мен, донесе китарата отнякъде и веднага у мен покълна завистта: как може той да свири, а аз - не?! Каквото успях, научих от него, след това започнах сам да откривам някои неща. Появиха се самоучители и други пособия. Така започна всичко. Удаваше ми се да свиря, удаваше ми се да пея, впоследствие ми се удаваше и да си измислям мелодии, които превръщах в песни. Всичко това ми изигра много лоша услуга: не обърнах сериозно внимание на музиката. Аз съм song writer - човек, който пише песни. Това са хора, които създават музика, пишат песни. Но не са композитори, които са учили професионално музика, макар и да се занимават професионално с нея. 

- Превърнали сте хобито в професия?

- Да, но точно това усещане, че можеш, те кара да си мислиш: е, за какво ми е да уча музика. Сега вече съжалявам, че не направих това, защото понякога си личи кой е изучавал музика и кой просто се занимава с нея като хоби. През всичките години, когато съм се занимавал с музика, непрекъснато съм се учил от мои колеги - професионални музиканти. Те много ми помогнаха, взел съм от тях много, учих се в движение. А в дипломата ми за висше образование пише "българска филология".

- Още като ученик започвате да пишете авторски песни. Какви бяха те?

- Любовни, какви други песни бих могъл да пиша в девети клас?! Докато учих в софийската 7-ма гимназия, с един приятел започнахме да пишем песни и лека полека ги прехвърлихме на касета. Прослушахме я и се оказа, че е 90-минутна. Напълнихме я с наши парчета. Наскоро възстанових тези песни и ги записах.

- Като студент записвате песента "Оттук започва България", която след трийсет години е обявена за химн на Шумен. За вас къде започва България?

- България започва от всеки един от нас - от мястото, където си се родил, или където живееш. България започва оттам, където са се родили децата ни и където живеят в момента. България започва оттам, където сме се родили ние и хората, които обичаме.

- Какво си пожелахте за Новата 2019 година?

- По Нова година контрирах всички стандартни пожелания от сорта "Жив и здрав!" с една моя редакция. Искам да съм жив! Дали съм здрав вече не е толкова важно, пък и много неща се лекуват! А и както казва моят прекрасен приятел Васко Сотиров: Да сме живи, че много здрави си отидоха!

Не искам да внасям горчив привкус в този наш разговор, но истината е, че през последните 4 години смъртта е непрекъснато около мен. Сполетя ме най-голямото зло на света - отиде си малкият ми син. След това брат ми. След него и внучето ми... Сега изпълнявам синовния си дълг и се грижа за майка ми, която е на преклонна възраст и може да разчита единствено на мен. Живея живота, който ми се налага, а не онзи който искам. Но избор нямам. Много неща се наложи да променя. Стискам зъби и живея!

В стила ми на живот също всичко коренно се промени. Сега по цели нощи разговарям с хора, които ги няма. По цели нощи слушам звукът на тишината, защото отговори няма. Не дни и седмици, а месеци не излизам никъде, не се срещам с никого. Откривам, че понякога съм изричал не повече от две или три думи на ден. Гърлото ми залепва от мълчание.

Междувременно пера, готвя, мия чинии и тенджери, чистя, гладя...

- А кога твориш? Пишеш ли музика?

- Нощем. Понякога се будя с някаква музикална идея в главата. Ставам, свиря, записвам в 3 часа посред нощ. Нали уж за това съм роден?! А и дори да не е така - поне никому не преча.

Слава Богу, че тялото и умът ми алармират, когато съм стигнал до ръба, когато изпушат всичките ми бушони. Тогава разбирам, че трябва да си отделя 24 или 48 (максимум) часа. Паля колата и тръгвам - без никаква ясна цел и посока. Пак съм сам, пак си говоря с хората, които отдавна не могат да ми отговорят, но... се движа, което ми дава усещането, че съм жив. Както казва Бернщайн: "Движението е всичко, крайната цел - нищо!"

Пътят (в зависимост от това къде съм се оказал) ми подсказва, че тук или там имам някой приятел, когото бих могъл да видя. От някои се отказвам и ги подминавам в последния момент. При други се отбивам. Говорим, тъжим, черпим се, смеем се, клюкарстваме дори... На сутринта продължавам нанякъде. Утрото нали е по-мъдро от вечерта! Но... разумното отсъствие от задълженията ми се простира в рамките на 2 дни и 1 нощ. След това - обратно към дома. Не мога повече да си позволя.  

Слава Богу, че България е много малка и за този срок мога да обиколя доста места и хора. Все приятели, с които мога да си помълча. Нищо, че не сме се виждали от месеци и години. Духовното общуване, приятелството, съчувствието... това е важното.

- Това презареждане ли е?

- Вероятно мнозина биха си казали, че за 24, 36 или 48 часа си си отвзел! Глупости! 

Първо: не можеш нищо да се отвземеш или наваксаш за толкова кратко време. 

Второ: за мен отдавна това не е най-важното и най-ценното. 

Не че съм се "повредил", но аз съм наясно със себе си, с хората, с Бог, с целия свят около мен. Не причинявам това, което не бих искал да ми причинят! Стига ми това, което имам или искам да имам. 

Дори спокойно заявявам, че мога да се закълна в паметта на най-скъпото ми - няма човек, който да може да се похвали, че ме е видял или вкарал в някакво "непристойно" положение.

Казвам го с ясното съзнание, че в момента хиляди мъже ще кажат: "Глупак!" Но аз съм чист пред себе си и пред хората, които обичам! Всичко друго е без значение.

- Как отбелязвате юбилея?

- На 60 години!... Бе, не искам да свиквам с тази шестица! В началото на август обаче си казах: - Добре, де, как ще отбележиш този вероятно последен юбилей? Защо не запишеш твоите мъжки песни, които си направил през годините? Всичко преди беше адресирано и подчинено на дуетните песни. А останалите?

Обърнах се към някои мои приятели, които взеха, че откликнаха! И тук ще кажа нещо, което вероятно няма да публикувате, защото знам, че има някакви ограничения за реклама. Макар, че каква реклама - това са хора, които не искат да се рекламират, а просто помагат! Първи откликна моят стар приятел Никола Зайчев от винарната "Тера Тангра" в Харманли. След това друг голям приятел и ценител - Николай Ибушев ("Арсенал" Казанлък). После Николай Филипов, Ася Николова и Катя Иванова от "Ротари клуб" - Шумен. Накрая (последен по хронология, но първи по щедрост) -  Фикрет Индже от "Алкомет" - Шумен. 

И знаете ли - изреждам ги поименно, защото всеки, който е получавал помощ в България, знае, че обикновено помощта бива съпътствана от разни претенции... Ту "ще имаме фирмен празник", "еди-кога си имам рожден ден", после жена ми, тъщата, та тогава..., "ама нали на  някакви преференциални цени, ама някакви сериозни отстъпки, а защо не и съвсем без пари"... За честта на тези хора, съм длъжен да кажа - всекиго попитах как мога да се отблагодаря. Никой не поиска нищо! Само Фикрет Индже, който е помагал и помага на много деца, инвалиди, болни хора, художници, музиканти, бедни студенти и талантливи ученици, имаше "претенция": "Пиши и пей песните си, с които да радваш хората!".

- Нещо към нашите читатели?

- Благодаря, хора! Благодаря и на онези, които обещаха, че ще помогнат да реализирам докрай проекта си през моята юбилейна 2019 година!

И да вдигнем един 60-градусов купон на Гергьовден! Например!