Ще се разпадне ли Либия?

Това е въпрос, който редица турски медии поставят директно в публикувани анализи. Либия не само е новата болка на Анкара след Северна Сирия, но и тема, която нашироко  се обсъжда от управляващите, опозицията и обществото в страната.  Обсъжда се и на ниво "външни връзки", което говори, че Анкара търси съюзници,  подкрепа или поне разбиране за своите интереси в Либия. В тази връзка е и проведеният преди дни телефонен разговор между президентите Реджеп Ердоган и Доналд Тръмп. Без да се пропускат  обсъжданията по въпроса с Москва, които по обясними причини се следят внимателно от всички световни медии. Външният министър Мевлют Чавушоглу редовно разговаря с руския му колега Сергей Лавров и то не само за Сирия. Под лупа се следят либийските уточнявания, защото възгледите на Москва и Анкара се разминават и за Либия. Западът очаква едва ли не сблъсък, който да се отрази върху тактическото сътрудничество Русия-Турция, най-вече в Сирия и върху общи енергийни проекти. Още повече, че призивите за прекратяване на военните действия в Либия, подплатени от проведената конференция в Берлин с "пътна карта от 55 точки", се оказват на практика без покритие. Развитието на обстановката показва, че 

дипломатическите ходове нямат гаранция за изпълнение. 

Либийският въпрос явно ще продължи да се обсъжда още дълго както на полето на геополитиката, така и в регионален план. Но трайно решение на хоризонта не само не се вижда. Напротив, продължава двувластието в страната. Това поражда и опасенията, че може да се стигне до разделяне на Либия. 

В тази връзка си струва припомнянето кои воюват в Либия и как са разположени геополитически и регионални сили в конфликта. От едната страна е правителство в Триполи с лидер Фейз Сарадж, което е  признато от Съвета за сигурност на ООН, САЩ, Турция, Катар, Италия и се приема за легитимно, но без каквито и да било възможности да "наложи властта си над цяла Либия", както се изразяват на Запад. Не е без значение, че то е подкрепяно на терен и от привърженици на "Мюсюлманските братя", включително и от дошли от Сирия радикални бойци. 

Срещу него е ген. Халифа Хафтар, командващ Либийска народна армия (ЛНА). Тя се подкрепя финансово, военно и политически от Египет, Франция, Саудитска Арабия, ОАЕ, с бойци от Судан, но и задкулисно от  Русия (чрез бойци от частна гвардия "Вагнер"), дори от САЩ заради 20-годишния престой на Хафтар там и огласените му вече връзки с ЦРУ. 

Обикновено се забравя за пустинните области на юг, заемани от племена на бедуини, които си имат свой живот. Ген Хафтар държи по-голямата част от Либия и особено важно е, че става дума за основните нефтени и газови находища на страната. Неговият говорител Мисмари тези дни заяви в социалните мрежи, че "либийският въпрос не може да се реши политически, а само по военен път", което е в пряко противоречие с решенията на конференцията от Берлин за прекратяване на огъня. Германският външен министър Хайко Маас вече предупреди, че ще се налагат санкции на тези, които продължават да снабдяват с оръжие воюващите страни. Страните обаче воюват и се оправдават с "предотвратяване  на операции на противника", както Мисмари нарича операция на армията на ген. Хафтар в района на Ебу Киреин, югоизточно от Мисрата. 

Не се обелва нито дума за организирането на конференция в Женева под егидата на ООН, която ще проведе заседание на принципа 5+5 - тоест военен комитет, съставен от по 5-ма представители от двете воюващи страни, за уточняване  конкретно на точките за намиране на решение за приключване на конфликта. 

За запазване целостта на страната не се говори на висок глас. 

Принципът е първо да се спре огънят. В същото време от Триполи в писмен вид  има информации, че "трябва да се преразгледа диалогът с Хафтар преди конференцията в Женева", защото "милициите на Хафтар извършват нападения с минохвъргачи и системи "Град" на летището "Митига" в столицата Триполи". Подчертава се, че това е нарушение на решенията от Берлин за прекратяване на огъня. 

На практика обаче остава без отговор въпросът кой, как и под каква форма ще прилага контрол върху решението за прекратяване на огъня. Има информации, че членките на Съвета за сигурност на ООН (САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания) са се разбрали за изпращане на цивилни наблюдатели като контрольори, но всичко е "на книга". На този фон обаче Турция изпрати военни сили и оборудване за Сарадж, а Атина заплаши, че и Гърция може да изпрати военни в Либия. Двете страни са членки на НАТО, но стоят на противоположни позиции за Либия, както и в "студена война" заради амбициите на Анкара да има роля в разпределянето на баницата от откритите газови находища на юг от Кипър. Тук е заровено и турското куче. Подписаното от Анкара със Сарадж споразумение за "разширяване на морската икономическа зона на 200  мили" и за военна помощ от Турция трябва да се запази на всяка цена при всички обстоятелства. Защото дава възможност за права в шелфа на Крит, за газа. 

Но и заплашва гръцки интереси. И не само. Атина плаши с вето  в ЕС, но в Брюксел позициите по либийския въпрос са разнопосочни, независимо от решения за спиране на огъня. Италия е зад Сарадж, а Франция - зад Хафтар. Турция се позовава на вековни исторически (Либия е била част от Османската империя), културни и верски връзки с Либия, за да "оправдае" намеса и заинтересованост. Но в позицията й силно мирише на газ и износ на напрежение от вътрешни проблеми. Щом Арабската лига има решение, че "изпращането на турски войски в Либия противоречи на международното право" и се изпращат писма с оплаквания до ООН, НАТО, ЕС, Организацията на Африканския съюз, то Ердоган отива в Алжир за среща с колегата Абдулмеджид  Тебун с "политически цели". Не е без значение, че под лидерството на Алжир заседаваха външните министри на Тунис, Египет, Судан, Чад и Нигерия, които заявиха, че са за съвместно политическо решение и за ненамеса на други държави в Либия. Регионалните сили явно се стремят да не допуснат нова интервенция от страна на геополитически играчи, защото тяхната сигурност и стабилност също  е поставена на карта. 

Случаят с Либия е красноречив. А фактът, че мигрантският поток от Африка не е спирал след смъртта на Кадафи е грижа най-вече на Европа. Ако Анкара има роля в следвоенна Либия, дори и разделена, тя отново ще има коз в ръкава си с мигрантски потоци. Някои мислят стратегически, други - ден за ден. Но как ще се получи, на този етап остава неясно. Страховете държат очите отворени, 

но трудно се стига до разумни и трайни решения. 

За полза на редовите граждани даже не си струва да се говори. Ето, и Калъчдароглу, лидерът на Народно-републиканската партия (НРП), основната опозиционна сила в Турция, направил изказване, че политиката на Турция към Русия е грешна заради 60% зависимост  от руската енергетика. Но и той до момента не може да предложи алтернатива за решение на либийския въпрос и на практика си остава само с критики за икономическите проблеми на Турция. Стара традиция. Всички при съседите застават зад национални интереси, когато става въпрос за външна политика. Другото е грижа на противниците и на тези, чиито интереси засяга политиката на Анкара. В случая, ако Либия се разпадне, Турция без съмнение ще си има своята печалба. Затова се говори без емоции за такъв вариант. 

Въпросът е пита ли някой какво искат либийците? Какво ще решат големите? Защото зачестяват коментари от рода на "не ядосвайте великите сили". Ами ако се нарушават родни интереси?  Историческата практика показва, че малките обикновено плащат висока цена за своите амбиции и защита на интереси. Трудно намират път за лавиране. Либийският въпрос е пример как, докато воюва за власт и нефт, страната им може наистина да се разпадне. Не че сега не е разкъсана. Кой печели? Едва ли самите либийци. В ерата на задаваща се нова студена война, нищо не е сигурно. Да му мислят малките, големите знаят как да се грижат за себе си. Може и да си разделят нефта, газа, военните бази на либийска територия или да се хванат и те за гушите. Надеждите са, че нямат сметка от подобно развитие на събитията. Поне не на този етап.