С вглъбен поглед в "Бездната живот"

Поводът да напиша тези редове за "Дух над водите" - книга с есета на поетесата Надя Попова, е конкретен. Това, което тя споделя, ми е близко! Есетата й, пълни с екзистенциални тревоги, стъпват на земята, корените им са в биографията на авторката. Сетивно плътни, отгоре на всичко увлекателни, те представляват любопитна смес между уменията на разказвача и мисълта на взискателния ценител.
Есетата на Н. Попова се отличават от общата литературна продукция с още едно свое качество, не толкова характерно за българския изказ в есеистиката. Тя не просто разсъждава и преживява, не просто чува сърцето на разума, но и непрекъснато разширява значенията на случките, темите или проблемите, преминава естествено от едно културно пространство в друго,

хвърля мостове между понятия

които в живота са раздалечени, за ги стопли и интимизира, поставяйки над тях усещането си за естетическа мяра. А естетическата мяра е инструмент главно на интелекта, и в по-малка степен на чувството. Такъв подход при други есеисти би изглеждал като привнесен и изкуствено сглобен, докато при Надя П. тече като "поток на съзнанието". Вместо емоционални екзалтации и крайни вътрешни равносметки, Попова постига уравновесяване на мотивите вътре в текста, успява да "контролира" въображението и спонтанните изблици, да дава превес на интелекта си. Не прави ли същото, или почти същото, и в лириката си?
Тези характерни черти на нейната есеистика, освен природна даденост, са резултат на богати културни натрупвания и системно образование. Вижда се, че тя свободно се движи в различни пояси на духовната история на човека. Дългогодишното й живеене в Русия от крехка възраст за нея е означавало отлично запознаване с литературната история, с руската класика, с руския характер и дух, влюбване в руското всекидневие и в руските хора, в загадъчните московски домове, в дворците на руската аристокрация, в паметниците на великите руски писатели, в безделушките, шаловете и чайниците, изложени на сергиите, в руските песни и стихотворения.
Будапещенският ми професор по световна литература Дьорд Алберт правеше разграничение между модерна и традиционна литература и въз основа на вида сравнения, използвани от писателя. Традиционният писател, според него, сравнява съвременните явления с признаци на природата или селския бит. Модерният писател прави обратното: той сравнява явленията с образи от градската среда, с резултати не на природното, а на човешкото творчество. Ако приемем тази категоризация, Надя Попова би трябвало да спада към модерния тип есеисти. Материалът за сравнения при нея почти изцяло е с урбанистичен произход, продукт на човешкото съзидание, още по-стеснено: на литературния развой през столетията. А литературните препратки, "цитати" усложняват още повече ситуацията с модерното и традицията. Само че тя, както проличава, не се плаши да въздиша по отишлите си времена, да възражда сенките на своя живот, издухани от бурните промени в края на ХХ в. и на прага на ХХI в.
Струва ми се, че названието на книгата - "Дух над водите", не е съвсем на мястото си. Духът на водите, поне в библейския му смисъл, е метафора на началото, на надеждата, на раждане на светлината от тъмнината, на "ден първи". Докато Надя Попова споделя предимно носталгични чувства, говори за загуби, които се трупат край нея и в нея, за изпотрошени илюзии, за настъпление на мрачни времена и на варварски нрави през така наречения демократичен преход. Тук героинята не избира, тя отстоява без поза норми на порядъчност и на смутена вяра в далечната цел. Завладява ни с тъжните нотки в признанията, с

оголената болка

с тихото примирение, което всъщност е протестна енергия, която би могла всеки миг да избухне.
Есето-пътепис "Разходка по Арбат" е пример в това отношение. Личният, съкровеният Арбат, вече го няма, изчезнал е "артистизмът му", станал е "моята потънала Атлантида". В конфекцията на съвременното обичайно право, според есеистката, е потънал даже Арбат на 80-те, който е бил  "атракция за чужди туристи": с музиканти "на живо", "с фаянс от Гжел, пръстени емайл "финифт", ръчно рисувани подноси, кутийки и фигурки от Хохлома...". Всичко това в  очите на Надя П. сега е изместено от още по-претенциозни "обекти": "интернационален кич, главно от китайски и турски произход... Прилежно реставрираните и често надстроени старинни сгради в стил "ампир", наричани по руски "особняки", са приютили банки със смесен капитал, бляскави казина, закусвални "Макдоналдс" и скъпи ресторанти, магазини  за златна бижутерия и антиквариат... От "Ах, Арбат", който някога Булат Окуджава беше нарекъл "мое отечество" и "моя религия", днес лъха комерсиалност."
В "Четири истории" намираме подобен копнеж по миналото, олицетворено в детските години, подобно разочарование от покварата и нравствения погром през последните десетилетия, подобно настроение, придружило изчезването на хора, таили светлина, подобно влюбено отношение, този път към мъж - "хомо балканикус", изчезнал зад брода на взаимната реалност, но жив в толкова неподправеното чувство. Абзац от есето: "Любов ли беше поривът ми към оня човек или прищявка, екзалтация, топлинен удар? А дали е толкова важно? Той е вграден в паметта ми като в онази красива и страшна легенда от общия ни балкански фолклор. Там е - като в единична килия - непостигнат, недоизслушан, неамнистиран. Там е, макар да се разхожда по широкия свят, да зида неуморно своите нови вавилонски кули".
Чудесно е есето импресия "Балканската сюита". С антивоенния дух, с прозрението колко безсмислени са войните между съседите българи и сърби, с възприемането на народите като близки и с възможности да живеят в мир и съгласие. Но и с емблематичното напомняне за варварските бомбардировки на натовски самолети над Ниш и Белград през 1999 г. С изписания върху мемориала на загиналите надпис: "Чекамо васкресенье мртвих, живот будучег века. На Видовден 2000 г."
Ще обърна специално внимание на есето "Бележки върху теорията за ефекта на пеперудата". Според тази теория "дори най-слабите молекулярни въздействия водят до пагубни последици, в световен мащаб дори и незначителните събития могат да имат огромно въздействие върху света". Това е текст, аналитичен, но и афористичен, за начина, по които ни затварят

безпомощни и самотни

за "великата формула "изборът на имаш и да бъдеш"; за наложената "оскърбителна бедност" днес; за интелектуалеца, който казва: "тази кауза е справедлива и затова е моя; а интелигентът казва: тази кауза е моя и затова е справедлива..."; за есенцията в краткото стихотворение на руския поет Валдемар Вебер: "Лопатата е оръдие на Бога./Гроб или зеленчукова леха - на земята й е все едно".
Ако трябва да се спра върху литературните портрети и портретните скици на Надя Попова за чужди и български поети, ще отделя като ценно и даровито постижение есето за руската поетеса Марина Цветаева - "Аз поет и в предсмъртния стон ще остана". Останалите портрети и портретни зарисовки за нейни български колеги поети, макар и писани с интелигентен почерк, с артистично вникване в поетичния им свят, нерядко съзнателно са обеднени откъм критичност, приличат на букет цветя, който човек подарява на близките си за рожден или имен ден. Но това е слабост не единствено на Попова, а и на много други наши поети, когато поискат да оценят направеното от техни пишещи братя. И все пак ще отбележа, че искреността, усетът за истина, изисканият вкус на есеиста (поетът Нино Николов обичаше да се самоцитира, че вкусът е последното достояние на всяка победила класа!) проличават в сътвореното за поетите Първан Стефанов, Калина Ковачева, Владимир Башев, Георги Рупчев или Любомир Николов.
Съвсем друг е случаят с Марина Цветаева. Тук авторката, наред с вдъхновената почит пред величието на твореца, подлага на сбит и респектиращ анализ "магията" в стиховете, за да ги види как са разположени в безкрайното пространство на руската култура, за да прозре в личност "с дух на мъж и душа на жена" (Евг. Винокуров). За да се опияни от  творчество, близко до "учестеното" и "нестихващо" дишане, творчество, което "нарушава реда на нещата". Но и за да се слее с типичното за Цветаева боготворене на родината. Цветаева: "Има такава страна - Бог, и Русия граничи с нея" - това го е казал Рилке. Със

страната, наречена Бог

Русия граничи и до днес. Това е природна граница, която не може да бъде променена от никакви политици, защото тя не е маркирана от църкви. Не само сега, след станалото там (тогава Цветаева е в емиграция - б.м.), а изобщо Русия за всичко, което е не-Русия, винаги е била друг свят - все едно дали с бели мечки или с болшевики, но нещо друго, отвъдно. Някаква заплаха за спасение на душите чрез гибелта на телата."  
Есетата на Попова трябва да се прочетат внимателно, за да се стигне до смисъла им. И за да се разбере, че Всевишния някак си "поравно" е разпределил в душата й лиричните и есеистичните пориви. Въпреки че Попова създава есетата си без прекомерни амбиции, те се оказват жалон в творческия й път, вглъбен поглед в "бездната живот".

Надя Попова е родена в София през 1952 г. Завършила е московския Литературен институт "Максим Горки". Работи дълги години в редакция "Култура" на програма "Христо Ботев" на БНР. Понастоящем е главен редактор на в. "Словото днес", издание на Съюза на българските писатели.
Автор на стихосбирките "Линия на живота", "Новолуние", "Къща за събаряне", "Безславни празници", "Рисунки по памет", "Мними притежания". Изтъкнат преводач на руска класическа и съвременна поезия, проза, драматургия, философия. За творчеството си е удостоена с награди на името на Владимир Башев, Георги Джагаров, Александър Вутимски, със Сребърен кръст на Съюза на руските писатели, със "Златен витяз" на Международния литературен форум в Русия, с наградата на Съюза на преводачите в България, с отличието "Золотая муза" и др.