Една от маловажните новини

От 19 до 21 октомври в Софийския университет се състоя международен конгрес по повод 50-годишнината от създаването на Катедра ибероамерикански проучвания. За конгреса пристигнаха университетски изследователи от Аржентина, Уругвай, Колумбия, Испания, Франция, Италия. Събраха се българските учени в тази област. Нямаше обаче от Куба, нямаше кой да плати един билет за представител на тази страна...
На фона на световните събития и изборите в България тази годишнина не изглежда новина за медиите. Но докато текат сензационните новини, работещите хора движат страната, създават стойности, придават смисъл на живота. Макар че през последните години медиите ни привикнаха да мислим, че основните фактори в обществото са банките и големите предприятия, представени като благодетели, чиято единствена цел е да създават работни места. Все пак, какво ли биха правили те без обикновения човек, който внася парите си в тях и им купува продуктите?
На 1 януари 1959 г. светът научи, че едни брадати бунтовници са изгонили диктатора Батиста и са взели властта. След тези събития, преди 50 години, през 1961 г., у нас се основава Катедрата "Испанска филология". Тогава в България имаше 5-6 души, който знаеха донякъде испански език - един бивш дипломат и 4-5 интербригадисти от гражданската война в Испания. Имаше и завърнали се от Аржентина български емигранти, но не от областта на културата.   
Всички бивши социалистически страни се заеха да установят всестранни отношения с Куба, но нямаше хора, знаещи испански. Тогава се взема  политическо решение да се създаде специалност испанска филология в СУ. Бе повикан проф. Тома Томов, основател на катедрата по френска филология, намериха се и двама българи с филологически наклонности, завърнали се от Аржентина, които знаеха испански. Но очевидно двама-трима души не са достатъчни, за да се основе една специалност. И най-вече тогава нямаше никакви книги, нито учебници на испански език. В този труден период Куба изпрати преподаватели и книги. Изложбите на книги се очакваха като манна небесна, защото идваха кубински издания. В руската книжарница се намираха няколко руски издания на испански, дълги години се ползваше испанско-руски речник. Куба със своите скромни възможности като начало даде стипендии на български студенти, които завършиха филология и архитектура в Куба. Някои от тях станаха преподаватели. Много други учители и преподаватели получиха кубински стипендии.
В онези години България знаеше малко, много малко, за Латинска Америка. Страната ни е имала по-развити отношения с Аржентина, с която установява дипломатически отношения през 1931 г., най-вече благодарение на българските емигранти. Но връзките с Латинска Америка и знанията за нея се засилват едва след 1945 г. и най-вече след победата на кубинската революция. В България чрез Куба влезе латиноамериканската литература, която тогава се намираше в невероятен подем с писатели от ранга на Габриел Гарсия Маркес, Алехо Карпентиер и т.н. Чрез Хаванския университет българите надникнаха в историята на континента, в света на латиноамериканските индиански цивилизации, в одисеята на африканските роби в Америка, и в самата Африка, пренесена в Америка чрез музиката, фолклора и религиите. От 60-те години хиляди български специалисти прекарваха дълги периоди в Куба, децата им учеха и следваха там, разви се интензивен научен обмен. Българите се запознаха с тропика, с мангото и ананаса, с палмите и кафето, с невижданите морски обитатели на Карибско море, с кубинската кухня.
Научихме се да съжителстваме с Другия, с други раси и с други виждания за живота. В нашите провинциални градове бабите и дядовците идваха да пипнат черните хора. Специалистите разбраха по-добре отношенията между метрополиите и третия свят, опознаха североамериканската политика спрямо Латинска Америка, т.е. спрямо по-слабите, чрез Куба дипломацията ни доби сведения за другите латиноамерикански страни и придоби опит за работа с тях. А в България знаещите испански и запознатите с латиноамериканската култура се множаха. Естествено интересът към Испания растеше, но тя тогава нехаеше за нас. В испанските паспорти имаше дълъг списък със забранените за посещение страни, сред които беше и България. Чак към края на 70-те години започна бавно отварянето на Испания към нас и започнаха нови отношения, за които вече беше създадена благоприятна почва. Катедрата по испанска филология беше подготвила доста випуски, хиляди хора бяха научили испански в Куба и интересът към испанската култура и история беше събуден. Колумбия също допринесе за създаване на университетски кадри чрез Института по литература и лингвистика "Каро и Куерво".
Ето как едно политическо решение бе с толкова добри последици в други области. Катедрата по ибероамерикански проучвания в Софийския университет е най-развитата на Балканите. В Турция такава съществува от 35 г., в Гърция има малко преподаватели, обикновено към френска филология. За 50 години испаноговорящият свят, навлязъл в България заедно с десетките си индиански цивилизации и африкански култури, промени виждането на българите за света, обогати културата ни в областта на музиката, литература, живопистта. Но зад този процес е непрестанната работа на Катедрата по ибероамерикански проучвания в Софийския университет, на нейните преподаватели и възпитаници, въпреки превратностите на политиката. И сега Софийският университет е център на испаноезичните култури у нас.
Дали пък тази 50-годишнина на катедрата не е по-важна новина от прибързаното изказване на някой политик или поредното престъпление в жълтата хроника?