Чугунизация на съзнанието

Истината е като живо същество. Тя не може да бъде черно-бяла, тя е обагрена в толкова нюанси, колкото хора има. Тя е потресаващо уязвима и казват, че винаги е първата жертва на всеки по-голям обществен или междудържавен конфликт. Истината има и недостатъци и може би понякога не бива да бъде разкривана веднага. Но истината има едно впечатляващо, уникално свойство, заради което трябва да бъдем на нейна страна - колкото и дълго да бъде заривана с боклуци, тя непременно излиза на бял свят. И тогава боли. Някои тази болка ги отрезвява. Други губят разума си.

Дмитрий Медведев пред паметника на жертвите на тоталитаризма в Магадан

Кога да свърши гражданската война

На някои може и да им е тъжно, но днес, когато остават малко повече от шест години до стогодишния юбилей на Октомврийската революция в Руската империя, е повече от видно, че, грубо казано, белите победиха най-накрая червените и не само защото знамето, под коeто те се сражаваха, сега е държавният флаг на Русия. И ако постъпателното социално-икономическо развитие на днешната Руска федерация не бъде грубо нарушено от външен катаклизъм (а засега няма сериозни основания да се смята, че може да има вътрешен такъв), предимствата на демократичните ценности и пазарната икономика над тоталитарната система за управление и плановото стопанство към октомври 2017 г. ще добият още по-категорични очертания. Но подемът на икономиката и видимият ръст на благосъстоянието на народа на свой ред поставят пред руската държава нови, още по-мащабни и може да се каже дори съдбоносни задачи. И те се заключават в създаването на единно икономическо и военно-политическо пространство на по-голямата част от територията на бившия СССР. Ние не знаем какви точно ще бъдат формите на това единно пространство, чиито наченки вече виждаме - унитарна държава, федерация, конфедерация или нещо подобно на Европейския съюз, но няма съмнение, че това обединение ще се случи в обозрима перспектива и единствено от политиците (предимно в Русия, Украйна, Беларус и Казахстан) зависи скоростта на осъществяването му.

Паметникът на воина-освободител в Берлин. Това не е монумент на сталинизма, а на онези милиони войници и цивилни, които загинаха заради победата над "кафявата чума"

Няма също така съмнение, че Русия ще бъде естественият център на това бъдещо обединение. Това е логично по редица причини - исторически, културни, икономически, военни, демографски, географски. Но много важен момент от това лидерство на Русия не само на територията на бившия СССР, а и в Европа, и в света, е моралният.
И досега в страната и извън нея звучат гласове, многобройни гласове, че Русия не може да бъде истински демократична, свободна и икономически просперираща държава, а още повече - да бъде притегателен център за други страни и народи, ако не сложи веднъж завинаги точка, и при това точка без запетая, на тоталитираното минало от времето на СССР, ако не даде ясна, категорично осъдителна, с правни последици оценка на периода от своята история между 1917 и 1991 г.

Левашовското мемориално гробище край Санкт Петербург. Под тези дървета лежат останките на 24 100 души, разстреляни в периода 1937-1938 г. на възраст от 18 до 85 г. Вижда се, че надгробните паметници са поставяни стихийно

Трябва да се има предвид, че тези гласове са много различни. Сред тях има и обикновени русофоби, и антикомунисти, които са русофили, и демократи, които искат да трупат политически капитал чрез тази тема, и демократи, които действително смятат подобно действие за оправдано, без да си правят тънки сметки за извличане на дивиденти. Има и групи хора, които просто желаят жертвите на репресиите да получат морална реабилитация, а неизбежно има и такива, които явно търсят материалната компенсация за понесените от техните близки или от тях самите неправди. Картината е шарена, каквато и трябва да бъде. Но няма никакви основания целият този хор от гласове да бъде подвеждан под общ знаменател.
Както не могат да бъдат сложени в един кюп и противниците на тази идея. Сред тях има обикновени сталинисти, комунисти, които са русофили, хора, самообявили се за патриоти, които смятат да трупат политическо влияние, като се опълчват на тази инициатива. Има и действително милеещи за отечеството си общественици и политици, които смятат, че актът на признаване на престъпленията на комунистическия режим ще повлече след себе си тежки последици във вътрешен и външнополитически план за руския народ и Русия.
Ако се опитаме да обобщим, можем да кажем, че се поставя въпросът за края на Гражданската война от 1917 г. Война, която макар официално да е завършила през 1922 г., според радетелите на осъждането на престъпленията на тоталитарния режим е продължила в латентен вид през целия период на съществуването на СССР. Интересно е, че техните опоненти като контрааргумент изваждат тезата, че, както пише журналистът Алексей Пушков: "ще бъде изострена ситуацията на идейна гражданска война". Всъщност така обаче се признава, че такава приглушена "гражданска война" все пак има. Но щом има война, то рано или късно трябва да й бъде сложен край. Въпросът е кога и как?

За кожата на един преамбюл

На 1 февруари т.г. руският президент Дмитрий Медведев получи документ с дългото име Предложение за създаване на общонационална държавно-обществена програма "За увековечаване паметта на жертвите на тоталитарния режим и за национално помирение". 21-страничният документ е изготвен от работна група към Съвета по развитие на гражданското общество и правата на човека към президента на Руската федерация. Съветът, оглавяван от Михаил Федотов, включва в състава си около 40 души, но самата работна група е била от седем човека, пет от които произхождат от неправителствената организация "Мемориал", занимаваща се с правозащитна дейност и изучаваща периода на масовите репресии в СССР. Става дума за убедени антиболшевики, с крайни възгледи спрямо историята на Съветския съюз. Това неизбежно е придало едностранчиво и силно идеологизирано съдържание на предложения на президента Медведев проект за програма. И по-точно - това се отнася предимно за преамбюла на документа. В него е записано, че основна и първа цел на програмата е "модернизация на съзнанието на руското общество чрез признаване на трагедията на народа от времето на тоталитарния режим". Като акцент на програмата се поставя "почитане и увековечаване на паметта на жертвите на режима". Това се предвижда да се постигне чрез "поставяне на паметници на жертвите на тоталитаризма в градовете и местата на техните погребения", създаване на музейно-мемориални комплекси в Москва и Санкт Петербург, издирване на всички места, където са се провеждали масови разстрели (до момента са установени около 400) и привеждането им в достоен вид. Разсекретяване на архивите и облекчаване на достъпа до тях за изследователите, материална подкрепа на останалите живи лагерници и затворници. (Тук трябва да вметнем, че и в момента се изплащат символични суми на тези руски граждани. Според действащото законодателство те получават 75 рубли всеки месец, прекаран в лагера. Само за сравнение - в момента 100 рубли се равняват на близо 5 лева.)
В програмата се лансира и идеята за създаване на единна база данни за всички жертви на тоталитарния режим - Книга на паметта. Предлага се и приемането на Закон за топонимията, който да забрани използването на имената на лица, отговорни за престъпленията, при назоваването на населени места, улици, площади. Предлага се още и привличане на другите страни от бившия СССР към осъществяването на програмата с цел "укрепване на обединителните тенденции на територията на бившия СССР чрез осъзнаване на общото трагично минало".
В документа има и един текст, който може да бъде определен като лустрационен. Той звучи буквално така: "Да се приеме официално постановление за това, че публичните изказвания на държавни служители от какъвто и да е ранг, съдържащи отрицание или оправдаване на престъпленията на тоталитарния режим, са несъвместими с пребиваването на държавна служба." Това е точната формулировка на текста. И е добре да се знае, защото в броя на ДУМА от 15 април т.г. проф. Евгений Гиндев в статията си "Модернизация на съзнанието или..." го интерпретира по следния начин: "Забрана на държавните чиновници за изказвания под каквато и да е форма на положителни съждения за Съветския съюз под заплахата от незабавно уволнение".
Както биха казали в Одеса, това са две големи разлики, проф. Гиндев.

Да отделим зърното от плявата

Публикуването на документа предизвика взрив от емоции не само в Русия, а очаквано и извън нейните граници. Интересното е, че възникна много жива дискусия в медиите, което само по себе си е добър резултат. С лека ръка проектът за програма беше наречен "десталинизация", макар в самия документ изобщо да не се споменава този термин. Нещо повече, името на Сталин е употребено само веднъж. Вкарването от медиите обаче на термина "десталинизация" рязко отклони дискусията към обсъждане на личността на съветския ръководител, вместо към престъпленията, извършени по негово време, а и не само по негово. От течащите вече два месеца публични дебати по медиите в Русия се вижда, че благодарение на вкарването на подобни сензационни прийоми при определяне характера на програмата, фокусът на разговорите се измества от жертвите на режима към техните палачи. А това изкривява смисъла на програмата.
Дискусията показа не само съществуващите противоречия в руското общество, но и противоречията в самата работна група, изготвила програмата за увековечаване жертвите на тоталитарния режим. Оказа се, че има хора в състава на групата, като правозащитника Емил Паин и журналистката Светлана Сорокина, които не подкрепят общата част на документа, където се говори за "модернизация на съзнанието" и се апелира за подкрепа към "най-активната част от руското общество", а също така не споделят възгледа, че програмата може да служи за целите на националното помирение. В открито писмо Паин пише: "Не е необходимо да се доказва фактът, че десталинизацията не се явява днес предмет на общонационален консенсус в Русия... За резултатите от десталинизацията (в Украйна - б.а.) може да се съди по материалите на ново изследване на Research Branding Group, посветено на историческата памет. То показва, че гражданите на Украйна се отнасят по-позитивно към съветските герои (например Юрий Гагарин - 83%, маршал Жуков - 60%), отколкото към който и да е от националните герои на тази страна, изобразени върху паричните й знаци."
Паин не е срещу предложените мерки, а се обявява против налагането от страна на държавните институции на тази програма и поради това прави препратки към негативния опит на Украйна от времето на президента Виктор Юшченко. По този повод публицистът Максим Соколов пък прави сравнение между масовото поставяне на паметници в прослава на героите от Великата отечествена война по времето на Брежнев и намеренията на работната група. Според него това може да доведе до формирането на отношение на краен цинизъм към събитията от миналото. Молдовският политолог Виктор Жосу също смята, че от така формулираните цели на програмата повява на нещо съветско. Особено в частта за "модернизиране на съзнанието". В статия за агенция "Регнум" той коментира: "Само като си представих поредния "национален проект за подобряване на негодното обществено съзнание", веднага повя на нещо забравено, на нещо много съветско".
Нито един от тези автори, които трудно могат да бъдат заподозрени в недемократизъм или недостиг на либерално съзнание, не отрича нуждата от изпълнението на реалните, постижими цели на програмата - отварянето на архивите, човешките грижи за местата на масовите разстрели, увеличаването до достойни размери на социалната помощ за репресираните. Нещо повече.
Критикувайки програмата на групата, оглавявана от Михаил Федотов, за провокативните и неконструктивни идеологеми, общественици като Виктор Жосу например, я намират за важна по същество и изтъкват силен аргумент за това. Според молдовеца: "Фактът на появата в Русия на подобни "предложения", зад които се усеща опит за "разграничаване" от престъпленията на съветския тоталитарен режим - явно чуждо наследство, което вече двайсет години упорито се натяква на Русия от многобройните й недоброжелатели - та появата на този факт е важна и отдавна назряла. Не е тайна, че съвременната антируска пропаганда, особено в ОНД, а също така и в страните от Централна и Източна Европа, в голяма степен е построена именно на преднамереното отъждествяване на понятието "руски" с "комунистически" и "тоталитарен". На същото мнение е и професорът от Руския държавен хуманитарен университет Алексей Милер. Според него недоброжелателите на Русия таят надеждата, че страната "все така ще си остане в ролята на мазохистичен защитник на комунистическия режим, възлагайки на себе си отговорността за многобройните престъпления, и ще остане в ролята на удобна мишена за историческата политика на съседите".
Към тези здрави аргументи няма какво да се добави. Ние виждаме развитието на същата схема "Русия = комунизъм = тоталитаризъм = варварство" и у нас, в България, слушаме нашите десни, които вербализират тези мисловни конструкции. Те са абсурдни, неверни, плод на предубеденост или незнание, но ги има, и разпространението им представлява голяма заплаха преди всичко за българското общество и неговото отношение към великата източна страна, доколкото Русия продължава да бъде важен фактор за икономическото развитие на България, особено в светлината на буксуването на европейския проект.
Впрочем в програмата за увековечаване паметта на жертвите на тоталитарния режим се обръща сериозно внимание точно на този аспект. Авторите виждат в даването на политико-юридическа оценка, от страна на руската държава, на престъпленията на тоталитаризма именно този смисъл - "отсъствието й дава почва за отъждествяване на политическото ръководство на съвременна Русия с комунистическата диктатура, съществувала в Съветския съюз в течение на много десетилетия". Трудно е за здравомислещ човек да не приеме логиката на това предложение. Неговото реализиране няма да спре русофобите и обикновените глупаци да плещят глупости и мерзости по отношение на Русия, но ще избие от техния арсенал един важен инструмент за настройване на общественото мнение срещу нея.

Когато се лееше чугунът

Програмата на Михаил Федотов и компания явно има нужда от сериозна доработка в общата й част. От нея трябва да бъдат отстранени всички онези оценъчни съждения, които са лично мнение на съставителите й, а също така положенията, които намирисват на обикновена интелигентщина, като "модернизация на съзнанието" и "най-активната част от обществото" например. И това ще се случи, като се има предвид, че президентът Дмитрий Медведев е предал документа за доработка и окончателно оформяне на шефа на канцеларията си Сергей Наришкин. Забавно е, че същият този Наришкин оглавява създадената от Медведев "Комисия за противодействие на опитите за фалшификация на историята в ущърб на интересите на Русия". Комисията, между другото, е обвинявана (неоснователно) в опит за затвърждаване на сталинската версия на съветската история. Явно след като излезе от президентската канцелария документът ще добие по-балансиран политически вид, без да загуби нищо от конкретните мерки за отдаване на почит на жертвите на режима.
В статията целенасочено няма нито едно мнение на руски комунистически функционери или обикновени сталинисти. Това, което имаха да кажат, те го казаха през времето, в което бяха на власт. И не могат да кажат, че не са останали чути. Нямаше шанс да не бъдат чути.
Забележително по своята нелогичност е обаче мнението, което звучи, откакто бе огласена програмата, че "десталинизацията" щяла да означава край за Русия и руснаците, защото така щели да се изпълнят целите "на световното задкулисие", както пише проф. Гиндев в статията си в ДУМА "Модернизация на съзнанието или...". Според него "последните руски упражнения в политтехнологиите... могат да поставят кръст на вековната българска русофилия... Като политика слага край на дейността на българските русофилски организации".
Това твърдение на проф. Гиндев е обикновен маразъм. Как, г-н професоре, почитането на паметта на жертвите на сталинския терор и изобщо на болшевишкия терор в СССР може да навреди на българската русофилия, която вие наричате вековна? Щом е вековна, как така става зависима във вашата интерпретация от един нищожен във времево отношение, макар и важен, период в развитието на българо-руските отношения? Как така свеждате русофилството само до периода на болшевишкия режим в Русия? Кое ви дава право на това, освен собствените ви идеологически предпочитания? От думите ви излиза, че не може да има русофили в България, щом е отречен и осъден сталинизмът, щом болшевизмът претърпя пълен крах във всичките си проявления. Може ли това да се роди в разумна глава?
Що се отнася до тезата, че вече е безпредметно да се защитават паметниците на Съветската армия от посегателства, то това е груба манипулация. Тези паметници, каквито и да са мотивите за издигането им, не стоят в прослава на сталинския режим. И едва ли има здравомислещ човек, който да смята така. Те са символ на една армия и народ, който унищожи с цената на огромни жертви и усилия най-страшното зло, което е виждал европейският континент. И това разделение между сталинизма и великата победа над фашизма се прави много добре в съвременна Русия, но явно вие и десните български русофоби не го правите. Което не е учудващо, защото вие и те сте двете страни на един медал.
Българските сталинисти и болшевики не обичат Русия. Те са неспособни да надмогнат срасналите се с чугунизираното им съзнание идеологеми. Те ненавиждат съвременна Русия, която се опитва мъчително да се отърси от страшното наследство. Ненавиждат я, защото тя е свидетелство, че големи успехи могат да се постигат и без ритуалното кръвопускане под формата на масови разстрели.
В крайна сметка Русия ще успее. И вместо по-слаба това ще я направи по-силна. Кой тогава обаче ще ви обръща внимание, освен групичката ви по интереси, проф. Гиндев?