БРЮКСЕЛ В ОГЛЕДАЛОТО НА ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА

Всеизвестен факт е, че Брюксел е столицата на обединена Европа. Там са съсредоточени основните институции на ЕС, където работят хиляди политици и експерти, наричани еврократи. В студиото за разговор е Чавдар Киселинчев. ЕС изживява труден период, свързан с бавния растеж, фригидния пазар на труда и най вече с бюджетните дефицити и огромния държавен далг на Гърция, Испания и Португалия. На този фон кои са силните и кои са слабите страни на ЕС и какви са хората в Брюксел, които управляват огромната машина на Евросъюза.
ЕС е една обективна реалност - най-голямата икономика и най-големият пазар в света. Но наред с това от създаването му до днес ЕС е европейска мечта, визия за бъдещето, вяра в напредъка на интеграцията и кауза преди всичко на екипа от еврократи. Ако погледнем задълбочено на проблемите на общността, трябва да констатираме, че еврократите са някак си далеч от конкретните проблеми на мнозинството европейски граждани. И в отговор на това гражданите на Европа гледат на Брюксел като нещо отдалечено и работещо за постигане на собствени цели.
Няма спор, че Евросъюзът е елитарен проект. Ако не беше така, през 2005 г. французите и холандците нямаше да отхвърлят на референдум проекта за евроконституция. Нещо повече, ако решенията на ЕС не се вземаха от еврократите, а се поставяха на допитване до европейските граждани, Германия нямаше да се откаже от солидната марка в полза на еврото, а французите щяха да възпрепятстват разширението на съюза на Изток. Шапката в Брюксел пледира за "повече Европа", което означава прехвърляне на още пълномощия от националните правителства към интитуциите на ЕС. В Брюксел повече или по-малко основателно се смята, че проблемът на ЕС е в национализма на повечето страни-членки.
Сега трябва да се подчертае, че ЕС направи невъзможни военните конфликти в общността, често продукт на популистки претенции към съседите от страна на националните правителства. По-нататък, Евросъюзът с неговите закони, регламенти и директиви не дава възможност на дадена страна-членка да възпрепятства свободната търговия и миграция от други страни-членки. Свободното движение през границите е голямо постижение на ЕС. Да не говорим, че без членството в Евросъюза бившите соцстрани от Източна Европа едва ли щяха в рамките на 10-15 години да извършат прехода към демокрация и пазарна икономика. Накрая, т.нар. кохезионен фонд спомага за постепенното изравняване на изостаналите райони и държави с напредналите, макар този процес по обективни причини ще трябва да продължи не едно десетилетие.
Не мисля, че е реалистично еврократите в Брюксел да променят своята политика и начин на действие. Първо, защото това са най-високо платените експерти в общността, много по-добре заплатени от националните политици. При това еврократите не са заплашени от загуба на работата си във време на излизане от тежка криза. От друга страна, еврократите са моторът, който придвижва ЕС към развитие и по-висока степен на интеграция. Големият проблем обаче е, че гражданите на Европа са скептични, за де не кажем негативни спямо еврократите и институциите в Брюксел. 
Нека сега се насочим към фундаменталния въпрос - какво всъщност представлява ЕС. Според общоприетото определение Евросъюзът е повече от съюз, но по-малко от федерална държава. И както сега вървят нещата, няма никакви изгледи ЕС да се превърне в наднационална суперсила. От друга страна, се твърди, че в управлението на ЕС липсва достатъчно демократичност и отчетност. Възниква въпросът - може ли при това положение ЕС да надмогне основните си недъзи, които отблъскват еврогражданите?
За съжаление трябва да се подчертае, че това е крайно съмнително. Първо, еврократите, които са високи професионалисти и отдадени на европейската кауза, не се избират чрез общи демократични избори, за разлика от техните еквивалентни политици в националните държави. Наистина Европейският парламент се избира чрез избори на национално ниво, но той се преценява като най-голямото разочарование в интеграцията на 27-те страни-членки. Защото Лисабонският договор му даде допълнителни пълномощия, но европарламентаристите защитават преди всичко интересите на своите държави. Лансирана бе идеята за трансгранични партийни избори, които биха били усмирителна риза за националистите. Но тази идея няма шансове по ред причини, най-вече защото съществува иначе съмнителното убеждение, че демокрацията е атрибут само на националните държави. Днес е повече от очевидно, че мнозинството страни-чланки не желае в никакъв случай да предава нови пълномощия на институциите в Брюксел. Британският премиер Камерън изрично подчерта, че всяка подобна инициатива ще бъде подложена на референдум във Великобритания, което означава, че ще бъде отхвърлена предвид британския евроскептицизъм и еврофобия.
Няма да е пресилено да се каже, че ЕС ще тъпче на място през следващите години и десетилетия. Еврократите са убедени, че най-големият враг на възходящата европейска интеграция е национализмът. Този национализъм ревниво охранява периметъра на националната държава. Особено предвид неоспоримия факт, че Германия и Франция в общия случай успяват да наложат своите виждания. Брюксел има власт легитимно да налага определени стандарти - например за размера на калиброваните зеленчуци, но не може да води обща външна политика. И то въпреки избора на Херман ван Ромпой за президент и на Катрин Аштън за външен министър. В заключение ще изкажа едно опасение - ако ЕС се застопори в своето движение напред, никак не е сигурно, че в съюза няма да се отключат ретроградни процеси. Във всеки случай сигурно е, че в такъв случай ЕС няма да заеме на световната сцена полагащото му се място на водеща сила, наред със САЩ и Китай.