Световните политици забравиха поуките от кризата

ПИ
    Известни са различията между консервативните и регулативните школи в икономическата теория и основаната на тях стопанска политика. Популярното съвременно название на консервативните школи е пазарен фундаментализъм, а на регулативните - пазарен регулативизъм.

Пазарен фундаментализъм и пазарен регулативизъм

    Без да навлизъм в подробностите на десетилетните дискусии между тези школи, ще напомня резултатите от тяхното прилагане. Доминацията на пазарния фундаментализъм е известна с постоянното повторение на цикличните кризи в развитите страни - като се почне от най-големите - през 30-те години на миналия век и последната световна криза, и десетки други между тях с по-ограничени мащаби. Тази доминация беше характерна и с по-ниски темпове на растежа, по-висока безработица, стагнация на реалните доходи за голямото мнозинство от населението, нарастваща бедност и социална поляризация.
През десетилетията на втората половина на ХХ и началото на ХХI в., когато е доминирал пазарният регулативизъм, са постигнати по-добри резултати в растежа, заетостта и доходите: САЩ, Западна Европа и Япония - през десетилетията след Втората световна война; страните от Югоизточна и Южна Азия (Корея, Тайван, Сингапур, Тайланд, Виетнам, Индия и особено Китай) - през втората половина на ХХ и началото на ХХI в.; Латинска Америка - през последните десетилетия на ХХ и началото на ХХI в.
Тези школи се различават и по подхода за излизане от кризите. Пазарните фундаменталисти смятат, че за целта не са необходими антикризисни програми, защото пазарният автоматизъм ще реши проблемите без управленска намеса. Според тях такава намеса е вредна. И най-лошото пазарно решение било по-добро от най-доброто управленско решение. Доколкото се налага управленска намеса, тя се свежда до силно рестриктивна политика, изразяваща се в поголовно съкращаване на държавните разходи. Неблагоприятното съотношение "публичен дълг/БВП" според тях ще се нормализира главно чрез намаление на бюджетните разходи (т.е. на числителя). Това означава ограничаване на вътрешното потребление. Така се намалява числителят, но още повече се свива знаменателят - БВП, поради неизбежното потискане на растежа при намаление на личното, държавното и инвестиционното потребление, и се забавя решаването на дълговия проблем.
Класически пример за това е Гърция. При сегашната жестоко рестриктивна политика, налагана й от Европейската комисия и МВФ, ще последват години на спад и стагнация на производството, на заетостта, на доходите и на данъчните постъпления, а на икономическия хоризонт не се очертава решение на проблема с огромния дълг. През следващите години предстои дори увеличение на дълга, придружено с хронична икономическа и социална нестабилност. Ще се изпари доверието на световната финансова общност, че Гърция може да изплати дълга си.
    Пазарните регулативисти смятат, че дълговият проблем може да се реши по-лесно и по-бързо чрез активна стимулираща политика за увеличение на вътрешното потребление (семейно, държавно и инвестиционно), което допринася за възстановяване на растежа на БВП. Тази политика предвижда само намаление на непроизводителни държавни разходи - издръжка на раздута администрация, изграждане на престижни административни и други сгради, покупка на служебни автомобили, служебни командировки в екзотична чужбина, разходи за военни цели и други подобни. Производителни държавни разходи (за здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, екология, жизненоважни социални програми) не трябва да се съкращават. В самото начало вътрешното потребление може да расте по-бързо от БВП, но така се подготвят условия за висок и траен растеж. БВП (знаменателят) ще изпреварва все повече растежа на вътрешното потребление (числителя) и дълговият проблем ще се решава по-бързо и на по-ниска цена.
    Този извод следва и от световната практика през последните години. Страните, които прилагат такъв подход (Китай, Индия, Бразилия, Корея, Виетнам, Турция и др.), постигнаха през втората половина на 2009-а, през 2010-а и 2011 г. по-високи темпове на растеж на БВП, на заетостта и доходите, по-нисък бюджетен дефицит, по-бързо решение на дълговите си проблеми. Страните, които прилагат препоръчваната от пазарния фундаментализъм драстична рестриктивна политика и я налагат на зависимите от тях други страни с голям държавен дълг (Гърция, Ирландия, Португалия, Испания, Италия, Унгария и др.), не само че не решават дълговите си проблеми, но още повече ги усложняват поради потискане на растежа на БВП, на заетостта, доходите, данъчните постъпления и изострят социалната поляризация. България е може би най-очевидният пример за такава фанатична политика, при която в името на добри номинални макрофинансови показатели налагат мизерно съществувание на милиони хора и застрашават здравето и живота на стотици хиляди. И се гордеят с това.
    Във всичките си публикации през последните 15-20 години препоръчвах подхода на пазарния регулативизъм. Това се вижда в моя сайт на адрес  www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm. Доволен съм, че същото правят и нобелови лауреати като Джоузеф Стиглиц, Майкъл Спенс, Пол Кругман и много други световно известни учени като Лоуренс Самърс, Нуриел Рубини и др.
В статия от 6 юли 2011 г. в Project Syndicate, озаглавена

"Идеологическата криза на западния капитализъм"

Дж. Стиглиц пише: "Само преди няколко години мощната идеология - вярата в свободните от регулации пазари, доведе света до прага на пропастта. Даже в своя разцвет от началото на 1980-те до 2007 г. американският модел на дерегулирания капитализъм осигури по-голямо материално благоденствие само на най-богатите в най-богатата страна в света. По времето на 30-годишното господство на тази идеология повечето американци преживяха намаление или стагнация на своите доходи. Растежът на производството в Америка не беше стабилен. С такъв голям дял на националния доход, присвояван от едно малцинство, растежът можеше да продължи само чрез потребление, финансирано от нарастващ дълг.
    Имаше големи надежди, че финансовата криза ще подскаже на американците (и на други) необходимостта от смекчаване на неравенството, засилване на регулацията, подобряване на баланса между пазар и държава. Уви, това не се случи! Обратното, съживяване на дясна икономическа политика, тласкана от идеология и користни интереси, отново заплашва световната икономика, и по-специално икономиките на Европа и Америка, където тези идеи процъвтяват и сега.
    В Америка това дясно възраждане, чиито привърженици се стремят да отменят основните закони на математиката и икономическата теория, заплашва с прекратяване обслужването на държавния дълг. Ако Конгресът утвърди бюджетни разходи, превишаващи приходите, ще има дефицит, който трябва да се финансира. Вместо да се балансират внимателно ползите от държавните разходни програми с повишаването на данъците за тяхното финансиране десницата иска да използва съкрушителен удар - като не позволи повишение на държавния дълг.
    Това оставя открит въпроса - на кои разходи да се даде приоритет и ако лихвите по държавния дълг не са такъв, прекратяването на неговото обслужване е неизбежно. Нещо повече да се намаляват държавните разходи по време на криза, наложена от идеологията на свободния пазар, ще удължи спада на икономиката. Безотговорното намаление на данъците, разходите за войните, голямата рецесия, набъбналите разходи по здравеопазване... бързо трансформираха огромния излишек (по времето на президента Клинтън - б.а.) в рекорден мирновременен дефицит (по времето на президента Буш - б.а.).
    Лекуването на американския дефицит произтича от неговата диагноза: да се върне Америка обратно на работа; да се прекратят безумните войни; да се ограничат военните и лекарствените разходи; да се повишат данъците, поне за най-богатите. Но десницата не желае тези неща и настоява дори за още повече намаления на данъците за корпорациите и за богатите, и съкращаване на държавните разходи за инвестиции и социално подпомагане, което поставя в опасност бъдещето на американската икономика и останалото малко късче от социална справедливост. Междувременно американският финансов сектор лобира упорито за освобождаване от регулациите, така че да се върне към предишните си безотговорни разрушителни действия в името на финансовите иновации.
    Нещата са малко по-добре в Европа. След като Гърция и другите са изправени пред кризи, лекарството на деня е изтърканият пакет от рестрикции и приватизация, което ще ги превърне в още по-бедни и по уязвими. Това лекарство се провали в Източна Азия, Латинска Америка и на други места. Ще се провали сега и в Европа. То вече се провали в Ирландия, Латвия и Гърция.
    Тази политика обаче има алтернатива: стратегия за икономически растеж, подкрепена от ЕС и МВФ. Растежът ще възстанови доверието, че Гърция ще изплати дълговете си. Това ще доведе до намаление на лихвите и ще остави по-голямо фискално пространство за повече инвестиции, ориентирани към растеж. Растежът, от своя страна, ще увеличи данъчните приходи и ще намали нуждите за социални разходи като например компенсациите за безработни. Доверието, породено от тази обстановка, ще води към още по-интензивен растеж.
    За съжаление финансовите пазари и десните икономисти правят обратното: те смятат, че рестрикцията поражда доверие, което ще създаде условия за растеж. Известно е обаче, че всяка рестрикция потиска растежа, което влошава допълнително състоянието на държавните финанси. Така доверието е подкопано и се засилва спираловидното потъване на икономиката.
    Нима е необходим нов скъп експеримент с идеи, които вече многократно се провалиха? Не би трябвало, но все повече личи, че въпреки всичко ще изтърпим още един такъв експеримент. Провалът на Европа или на Америка да се върнат към висок растеж ще бъде много лош за световната икономика. Провалът и на двете - ще бъде катастрофален, дори ако най-големите нови пазарни икономики постигнат висок растеж. За съжаление светът вече се е насочил в тази посока, освен ако не вземат превес мъдрите глави."

Заключение

    В моята последна книга "Световната икономическа криза и България" превеждам многобройни радикални изказвания на американски, европейски и други политици през 2008-2009 г. за тяхната решимост да увеличат ролята на държавата в управлението на своите икономики и да извлекат поуки от кризата. Сегашните им действия показват, че не е останало нищо от радикалните им намерения. Те забравиха бързо поуките от кризата. Това е съдбоносна грешка, която ще ускори новото потъване на техните икономики.