Един български тореро в Латинска Америка

Беше есента на 1956 година. В зала "България" се провеждаше градският етап за индивидуални изпълнители на първия Републикански фестивал на художествената самодейност. Един след друг пред журито се представяха много музикално надарени певци и инструменталисти, чийто възрастов диапазон се простираше между 13-14 и 50-60 години. В един момент се появи 16-17-годишен акордеонист, ученик в училището с изучаване на руски език, т.нар. руско училище. Звуковата вълна, която се понесе от сцената при неговото изпълнение на Токата и фуга в ре минор от Йохан Себастиан Бax, сякаш не беше акордеонова, а истински "органова". В паузата потърсих младежа. Оказа се, че произхожда от учителско семейство - баща му Антон Манолов бил училищен инспектор със специалност физика, а майка му Велислава Милчева - начална учителка със сериозни музикални и артистични пристрастия. Споделих с родителите му силното впечатление, което ми направи представянето на сина им и ги помолих сериозно да помислят за реализацията на неговата  музикална дарба. Ние сме далеч от музикалната среда и сме на кръстопът относно неговото бъдеще - споделиха те. Ако желаете, готов съм да ви помогна - заявих веднага.
Понеже в дома на Манолови нямаше пиано, уроците се провеждаха в моето тогавашно жилище на ул. "Раковски" 153, вход "Б". Бързината, с която Митко усвояваше преподавания му материал, позволяваше да провеждаме не по два, а по три урока седмично.
Препоръчах го и за акордеонист на камерния вокален ансамбъл "Момина песен" с ръководителка състудентката ми Лилия Гюлева, за да получи необходимото музикално обиграване. Отведнъж той "пасна" на състава и бързо се превърна в неотделим компонент от него. Лилия Гюлева беше много доволна и Митко стана неин реален помощник в художествената й работа. Струва ми се, че това е времето, когато у него се зароди желанието да стане диригент. Тъй като вече имах пълна представа за музикалния потенциал на Митко, изразих становището си пред родителите му, че трябва да подкрепят неговото желание да стане студент в Музикалната академия и да се изучи за диригент. Набраната висока скорост при усвояването на новите знания и сръчности Митко запази и в академията. Това му позволи първите две години да вземе за една, което утвърди името му сред най-добрите нейни възпитаници.
1962 година бележи друг важен момент в развитието на бъдещия диригент - той стана студент в Московската консерватория, където продължи диригентското си обучение при прочутия маестро Генадий Рождественски. "Московският период" в живота на Митко продължи четири години. Скоро станал една от забележителностите в консерваторията, наложил се с яркото си артистично присъствие и ерудиция. Казват, че бил един от любимците на Рождественски.
През 1966 г. Митко Манолов се завърна в България и беше назначен за диригент в русенската  опера. Почти четири години прекара в крайдунавския град, но дейността му като че ли оставаше "в сянка", въпреки неговите отлични спектакли на "Отело" от Верди, "Сватбата на Фигаро" от Моцарт, "Луд гидия" от Парашкев Хаджиев, "Тоска" от Пучини.
Преминаването му през 1969 г. като диригент на Държавния симфоничен оркестър в Плевен е началото на "излизането от сянката". Трите години, прекарани в Плевен, бележат важен етап в развитието и издигането на професионализма му, тъй като умееше да "подпалва оркестъра отвътре и да го прави искрящ". В Плевен той попадна на точното място и в точното време, реализира редица отлични артистични изяви, които постепенно популяризираха изкуството му. Диригентът Димитър Манолов непрестанно развиваше своите изпълнителски умения и закономерно през 1972 г. - след внезапното напускане на Софийската филхармония от Константин Илиев и Добрин Петков - той бе назначен за диригент на филхармонията. Приет е в нея като "спасител", защото първата ни филхармонична институция е била в договорни отношения за гастрол във Великобритания! За минимално кратък срок от време 32-годишният диригент успява да се сработи с оркестъра и да довърши подготовката на концертните програми за турнето. За обща радост, то преминало с подчертан успех и английската преса отбелязала: "Диригентът и оркестърът очароваха публиката", "Рядко сме виждали чуждестранен оркестър да получава такива овации", "В лицето на  младия Манолов Софийската филхармония има превъзходен диригент"!
Във филхармонията, на длъжност главен диригент, остава 9 сезона. Той впечатлява и оркестрантите, и публиката със забележителните си музикантски качества - абсолютен слух, невероятна музикална памет, непринуден маниер на музициране, с търсене на нетрадиционото, нестандартното, необичайна мануална техника. В репертоарно отношение негов приоритет са реализациите на неизпълнявани или рядко изпълнявани у нас произведения от български и чуждестранни композитори. Паметни остават в летописа на филхармонията неговите изпълнения на "Пролетно тайнство" от Стравински, "Вариации върху тема от Пърсел" от Бритън, "Прометей" от Скрябин, сюитата "Лейтенант Киже" и кантата "Александър Невски" от Прокофиев, "Пасифик 231" от Онегер, Симфония 3 от Шнитке, Симфония от Цезар Франк, "Нощна музика" от Симеон Пиронков и др. Под неговото ръководство филхармонията осъществява и редица успешни задгранични изяви. Тъй като усещането за спецификата на съвременната музика беше заложено в кръвта на Димитър Манолов, той намери творческо единомислие с музикантите от перкусионния ансамбъл "Полиритмия" и заедно осъществиха много концерти у нас и в чужбина.
Но функциите на главен диригент не се изчерпват само със сценичните изяви. Те обхващат и редица други - нерядко нелицеприятни - административно-управленски действия, към които диригентът Димитър Манолов няма афинитет. Допълнени с някои прояви на непоследователност, неорганизираност, разпиляност и компромисна дисциплина, охлаждат отношенията му с оркестрантите. През 1981 г. той напусна Филхармонията, приел покана от Колумбия да оглави Боготанската филхармония. "Посрещнаха ме като нещо средно между Тосканини и Христос" - споделя той. В  продължение на четири години развил много активна дейност за издигане на артистичното равнище на симфоничното дело в страната и почти станал национален герой - дори младежите носели фланелки с неговия образ! Не били рядко и случаите, когато след концерт благодарните слушатели го носели на ръце! Превърнал филхармонията във водещ симфоничен апарат в страната, Димитър Манолов реализирал и серия нейни гастроли в Куба, Еквадор, Коста Рика, Мексико, Аржентина и Бразилия.
В Колумбия Димитър Манолов получил истинско признание за изкуството си, но носталгията била по-силна и през 1984 г. се   завърна в България. Три години бе главен диригент на Софийската опера и седем години - преподавател в Софийската музикална академия. Въпреки изявлението му, че: "Най-щастливите ми години са били с оркестъра на Софийската опера, с който най-вече се чувствам идентифициран, защото е най-гъвкавият, най-еластичният български оркестър", през 1987 г. - малко след смъртта на Добрин Петков - оглавил Пловдивската филхармония. В Пловдив се вълнувал "дали ще мога да продължа феномена, който създаде Добрин Петков с пловдивския оркестър?", но след това признава: "С пловдивския оркестър тръгнахме в хубава насока, но не ни стигна времето, да се получи окончателно единомислие".
Въпреки тези изявления, през 1991 г. Димитър Манолов отново замина за Колумбия, но вече като главен диригент на Националната филхармония. Това е времето на неговия диригентски и личностен триумф, когато става водещата фигура в културния живот в страната и в цяла Латинска Америка. Показателен факт е, че в признанието и популярността му широката общественост го сравнявала с "тореро"!   
Какво мотивира тези негови преходи в различни светове и географски ширини? Може би задоволителен - в известна степен - отговор намираме в неговите думи: "Забелязах, че у българина отново се насажда някакъв комплекс за малоценност: че е роден тук, че живее тук и че е точно такъв, какъвто е. Това пак е манипулация - отново се върви в обратна посока и предизвиква желание за бягство от реалността". "Резонансът от моите концерти в Колумбия надхвърли всичките ми очаквания. Аплодират ме като някакъв небесен пратеник; стигна се до осемкратни бисове! Аз обичам емоционалната, спонтанна публика с достатъчно интелигентен капацитет, която не само да чувства, но и да мисли. Понятието "ерата на Манолов" отдавна се е утвърдило в устата на всички".
Единствено климатът на Богота не е бил благосклонен към маестро Манолов. Постепенно здравословното му състояние се влошавало и, едва 58-годишен, се понесъл към небитието... Потвърдиха се думите на Генадий Рождественски: "Това е най-блестящият ученик, който съм имал! Вашата страна е щастлива, че има талант като Димитър Манолов. Него само смъртта може да го раздели от музиката!"
Ето и няколко интересни негови мисли:
- В личността на музиканта трябва да живеят две личности - едната, неговата собствена житейска личност, и другата - професионалната. Когато те се съединят в една, тогава стават хубавите неща.
- Всичко, което трябва да излъчва диригентът, трябва да бъде във вид на духовна материя.
- Изкуството трябва да бъде друг свят, не огледало на същия, в който живеем.
- В утрините, когато почти сам крача за репетиция, изгревът е останал зад гърба ми, пред мен бяга сянката ми. Не мога да я надскоча (и не искам), но трябва да я следвам!
- Винаги е имало нации-производители на артисти, и нации-консуматори, като Англия и САЩ, които всичко си купуват от Европа. Хубавото е, че в България винаги се раждат способни поколения.
- Много илюзии не бива да си правим и май че Царството, което е тяхно (на Нисшите духом), е... земното. И какво остава за нас, Докторживаговците?...