Уютът в собствените скривалища

"Моите спомени са винаги по-интересни от спомените на ближния" - твърди с неповторимото си парадоксално остроумие Хашеков герой храбрият войник Швейк. Защо пък да го коригираме! Просто да се огледаме наоколо: на всяка среща или празник някой разпалено споделя собствените си преживявания. Разбира се - другите не са длъжни да го слушат, макар и да го побутват от време на време. Те или се вглъбяват в екранчето на мобилния си телефон, или "изчисляват" наум: с какво говорещият би могъл да им бъде полезен. Та как инак ще си губят времето. Някои наричат такъв вид общуване "разговор" или "размяна на мнения". Но колкото и да е богат нашият речников фонд, трудно би се намерил точен термин за подобна "комуникация". Често си спомням едно горчиво откровение, което преди години Никита Михалков сподели с мен: "Когато някой любезно те попита как си, не чакай отговор... докато откликнеш, той вече е на другия ъгъл; изобщо не се интересува от твоето състояние"...

Една вечер бях поканена на приятелски юбилей в луксозен ресторант. Без да искам, наложи се да наблюдавам странен за мен "спектакъл" на срещуположната маса. Край нея седяха двама елегантни, добре изглеждащи млади хора, а между тях се извисяваше огромен букет от орхидеи. Явно имаше някакъв сериозен повод, който притегли любопитството ми. В течение на два часа празнуващите младежи не откъснаха поглед от GSM-ите си, отпивайки от време на време по глътка вино. Добре, че орхидеите, поставени по средата на масата, не им пречeха. Явно само аз им се възхищавах от съседната маса. Чудя се: какво е събрало тези млади хора, след като нямат какво да си кажат дори на празник! И какъв е въобще смисълът на подобно честване. 

Може би моите разсъждения са старомодни, останали от времето, когато хората наистина общуваха - спореха, разказваха си вицове, смееха се... Опитвам се да разбера тези странни, но все по-често срещани форми на общуване, които дори изкуството започва да имитира. Да не говорим за неговото възприемане. Омръзнало ми е да моля околните по време на прожекции - да престанат да светкат в очите ми с техните мобилни телефони. А някои от тях дори след края на филма изявяват претенции да изказват мнение за него... Както и да търся логика - тъжно ми е, че тъкмо това отчуждение започна да доминира в и без друго глобализиращия се свят, в който милиони хора са на ръба на бедността и напълно са изгубили доверие в онези, които биха защитили на дело справедливостта и правдата. И докато мечтаехме за сриване на стените, разделящи човешките общности, неочаквано попаднахме в ситуацията на издигане на нови, още по-високи - като тази на границата на САЩ с Мексико. 

Така постепенно някогашната патриархална близост и загриженост между хората вече са далечен спомен. Елементи от тях случайно срещаме в някои доизживяващи дните си провинциални общности. И колкото повече връзки се създават в интернет, толкова по-обемно самотата обсебва света. Мнозина ме упрекват, че с подобни разсъждения се опитвам да противостоя на естественото развитие на техническата цивилизация. Въпросът е: за какво развитие става дума. Във всеки случай не за "copy paste" и "play back", които заливат пространството. А някъде между тях в консуматорското общество, задушаващо се от стоки и вещи, все по-трудно проблясват искрици на духовност, на талант и креативност. За тях обикновено липсват финансови средства. Представете си света без тези духовни проблясъци! Тук е мястото да напомня любимия ми отговор на въпроса "Що е цивилизация?": Пътят на човечеството от пещерата до атомното скривалище. Ако питате мен, съвременният глобализиран човек се чувства най-комфортно в скривалището, където се крие от самия себе си. Там и сам не може да се намери...

Кой да му подаде ръка! Спасителен мост към бъдещето бихме могли да търсим в творбите на литературата и изкуството. Техните послания някак неусетно ни правят по-добри, по-диалогични; настройват ни да разбираме онова, което се случва край нас. А без разбиране и осъзнаване на фактите и ситуациите, ще си останем "материал" за манипулация. Всъщност чрез писменото слово и чрез образа най-пълноценно и всеобхватно осмисляме съществуването си, надскачайки всекидневната борба с бита, която някак незабележимо затяга обръча на живота ни. Търсим и откриваме отговорите на вечните въпроси на човешката цивилизация. В това отношение извънредно полезни са инициативи като наскоро представената "Lego ergo sum" (Чета, следователно съм). Започна я авторитетното издателство "Изток-Запад". Тя е насочена както към децата, така и към възрастните. Тъкмо днес книгите стават последното убежище на личността в нейната смисленост и уникалност. Засега общественият отклик на инициативата е значителен и обещава бъдеще на тази мисия.

Едва седмици ни делят от поредната Коледа. А раждането на Христос символизира настъпването на една нова епоха, в която Вярата побеждава езичеството. И въпреки преплитането на много култури у нас православието (християнството) побеждава. То ни учи на Доброта, на Търпение, на Грижа за човека. Макар че в пищността и битовизацията на празника, в задграничните пътувания и т.н. мнозина "изтърваха" истинската му същност: в духовната близост и общение, все пак нашата нация оцелява векове наред чрез съхраняване на традициите си. 

Колкото повече се говори и пише за глобализацията на културата като неминуем процес, толкова по-категорично вярваме, че светът няма да се превърне в интелектуален "Макдоналдс". Това доказват най-ярките постижения в съвременното изкуство, които завладяват и публиката, и критиката със своята национална характеристика и идентичност, с пъстрото си многообразие. И въпреки безспорния напредък на днешните технологии, те не са в състояние да заменят човешката душа. И най-скъпите спецефекти не могат да заместят сърцето на човека. Важното е да се вслушваме в него и да не забравяме, че и другите хора имат сърца! А това става само чрез нормално общуване.