Трендафил Василев: Литературата е спътник на човешкото съзидание

ТРЕНДАФИЛ ВАСИЛЕВ е роден през 1940 г. в с. Момино, Хасковско. Завършил е гимназия, военно артилерийско училище, Военната академия "Г. С. Раковски". Работил е като командир в армията и в армейския печат. Бил е ръководител на няколко издателства, а през 2000 г. създава свое - "Българска книжница", на което е управител. За 20-годишното си съществуване издателството се утвърди в българското книгоиздаване и даде живот на близо 800 заглавия, немалко от които с национално значение.

Автор е на 11 поетични и 4 прозаични книги. Негови стихотворения са преведени на руски, английски, френски, сръбски, гръцки и полски език.

Награждаван е с държавни ордени и медали. Удостоен е с почетното отличие на Министерството на културата "Златен век" за принос в развитието на българската култура (2020). Носител е на националните литературни награди за цялостно творчество: "Изворът на Белоногата" (2005), "Александър Паскалев" (2010), "Георги Джагаров" (2017). Отличен е със "Златно перо" на Съюза на българските журналисти.

Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва.

Женен е, има дъщеря, син и внук. Живее в София.

"Българските писатели са на най-ниското ниво в скалата на държавното внимание и грижа"

"В една капка живот видях националната ни съдба"

"Баща ми държеше под възглавницата си стихосбирката ми "Момино", сричаше вечерно време преди сън"

"Където отсъства културата, се ширят невежеството, моралната деградация, престъпността"

- Офицер и журналист по образование, издател по призвание, поет по дух, родолюбец по душа - това ли е Трендафил Василев в няколко думи? Какво бихте добавили към тези определения?

- И социалист по убеждение. Светът се нуждае от справедливост и равновесие. Милионите трудови хора, създаващи материалните и духовните блага, би следвало да имат достоен живот - съответстващи на нуждите им доходи, право на образование, здравеопазване, осигурени старини. И да имат свободата да защитават тези свои права. Процесът - капиталът да умножава своите богатства и да разширява бедността, да се стреми чрез антисоциално и безродно образование и упадъчна култура да формира послушни, безволеви, безродни люде, неспособни на социална солидарност и съпротива, е обречен. Това поражда недоволство, социални конфликти, взрив. Обществото, което се създаде през последните три десетилетия у нас, е с големи социални деформации. Към това трябва да се прибави социалната демагогия, високомерие и себеуреждане, загърбване интересите на народа и държавата. Всички, които съзнаваме това, трябва да се борим за социално балансирано общество. Всеки с каквото може; ние, пишещите - със словото.

- Как разбрахте, че притежавате дарбата да творите - да създавате стихове, които докосват?

- В моето малко село и бедно семейство единствената култура бяха народните песни и приказки. В училището, в библиотеките, прогледнах за литературата, за поезията, които ме превзеха завинаги. Като гимназист написах първите си стихотворения, отпечатах някои от тях, те бяха предимно подражателни... Четях усилено поезия, запознах се с българските класици и съвременни поети. И чрез упорити търсения, постоянни поетични опити, с успешни и неуспешни приеми в редакциите, вървях към свой поетичен свят. По-късно, когато издадох първата, втората си книга, отзивите, критиките, препоръките, читателските отгласи ми помогнаха да открия песента, която легна най-добре на моя глас.

- В стихосбирката ви "Слънчев наниз" има посвещение на родителите ви - Ванка и Васил. Как те реагираха на поетичния ви талант?

- Родителите ми бяха малограмотни, сираци, детството и младостта им са преминали в оскъдица. Единият ми дядо - Трендафил, е убит от турците при погрома над българското население в Беломорска Тракия през 1913 г. Другият - Тальо, е убит в Първата световна война през 1916 г. Баща ми и майка ми са аргатували от деца. Целият им труд е бил за насъщния, за препитанието. Насърчаваха ме да уча, доволни бяха, че го правех добре. Когато им показах отпечатани мои стихотворения, зарадваха се, видяха името ми във вестника. По-късно, когато излязоха първите ми книги, почувствах мълчаливата им, сдържана гордост. Баща ми държеше под възглавницата си стихосбирката ми "Момино", сричаше вечерно време преди сън. Веднъж ми рече: "Абе вие, младите, всичките отидохте в града... Кой ще копае тая земя, ние като паднем, кой ще изкарва хляба!" Това беше повод да напиша стихотворението "Хлебарница", което словославя неделимата връзка между селото и хляба. Той го хареса и му го посветих.

- Вашият лиричен сборник "Момино" е наричан "книгата на живота ви". Съгласен ли сте с тези думи? С какво ви провокира вашето родно село да го прославите и увековечите в стихотворенията си?

- Както всеки тачи родното си гнездо, така и моето родно село стои дълбоко в сърцето ми. Родна земя, частица от света, чрез която прогледнах за всичко в него. Потопен в живота на селото ми, осъзнах, че то, като всяко селище, е умален образ на родината. В една капка живот видях националната ни съдба, житейските ни ценности, националните ни добродетели. Когато се заслушах в миналото, открих, че почти всяка педя от многострадалната ни земя има жертвено кръщение. Претворих в стихове легенди и сказания, дали наименованията на местности и места... Пред очите ми станаха небивали промени в селото ми - колективизацията, навлизането на машините, миграцията. Всичко това беше съпътствано с драматични преживявания, с превратности в човешки съдби, които дадоха живот на мои поетични творби...

И така, направих своя равносметка за спастреното и загубеното по пътя на времето, загребах с пълни шепи от миналото и настоящето на родното гнездо, на родния край. Събраха се десетки стихотворения, които оформиха стихосбирката ми "Момино". Тя се посрещна с интерес от читателите, с висока оценка от ценителите на поезията. Някои я определиха като книга на живота ми. Аз също смятам, че тя стои най-високо в поетичното ми творчество. Претърпя три издания, едно от които за българите в чужбина.

- Ръководеното от вас издателство навърши 20 години. Кои са най-големите ви успехи на това поприще? Какъв е критерият на издателската програма? Осъществиха ли се надеждите, които имахте при основаването на "Българска книжница"?

- Издателският екип е доволен от това, което успя да свърши и постигне през тези две десетилетия. "Българска книжница" издаде книги с национално значение и висока обществена оценка. Предоставихме издания с изследвания за началото на българската държава, Средновековието, турското робство, ХХ век, включително и социалистическия период. Предложихме книги с анализи и персонажи от съвременния обществено-политически живот. Издадохме творби за живота и делото на български дейци от Възраждането, освободителната борба, на учени, общественици, книжовници и деятели с исторически заслуги. Значителен е броят на монографии за български селища и манастири; очерци за съвременни български писатели, театрални и балетни творци. От тия близо 800 заглавия над 650 са българска художествена литература.

Автори на издания с логото на издателството са били акад. Петър Динеков, проф. Асен Златаров, професорите Миладин Апостолов, Чудомир Мерджанов, Велко Вълканов, Иван Сарандев; творци от различни жанрове: Димитър Методиев, Николай Христозов, Иван Динков, Борис Крумов, Благовеста Касабова, Ана Александрова, Григор Чернев. 

От издадените книги над една трета са на членове на Съюза на българските писатели. Двадесет и един от тях с книгите си, издадени от "Българска книжница", завоюваха по-високи позиции в съвременната българска литература и бяха приети за членове на СБП.

Литературата, която издаваме, е насочена към усъвършенстване на човека. Литература, целяща упадък, разрушение, гибел, в противовес със съзидателната природа на човека, не намира място в нашата издателска програма. 

Най-голям успех за всички нас е оцеляването на издателството в това трудно време. Общата ни равносметка е оптимистична. Издателството се утвърди в системата на българското книгоиздаване, вижда се отдалеч, издателският ни знак е добре познат на многобройните български автори и читатели.

- Цени ли се днес писателският труд? 

- Българските писатели са на най-ниското ниво в скалата на държавното внимание и грижа. Голяма част от тях се лишават от средства за препитание, за да издадат книгите си, и не толкова за слава, а от неотделимата си връзка със съдбата на родината. От продажбата на произведенията им много рядко могат да покрият разходите си, да не говорим за печалба. Писателите са едни от основните съзидатели на българската национална култура. Държавата, обществото ни, трябва да заживеят с отколешната истина, че там, където отсъства културата, се ширят невежеството, моралната деградация, престъпността. Необходимо е да се заделят значително повече средства за съвременна литература; да се зареждат системно читалищните и районните библиотеки, с бонус към най-търсените и най-четени съвременни български писатели...

- Каква е благотворителната дейност на издателството?

- Едновременно с продажбата на книжна продукция, издателството осъществява и системно дарителство. В кампанията "Дари книга" на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", която се проведе през 2006 г. под патронажа на президента, бяха дарени 400 тома, изпратени на читалищните библиотеки в страната. През 2008 г. чрез Методичния отдел на Столичната библиотека читалищните библиотеки в Софийска област бяха снабдени с 800 тома книги. Дарени са книги на столични читалища, на регионални библиотеки в страната, изпращани са безвъзмездно някои от изданията на българите в чужбина. Общият брой на даренията е над 5000 тома. И тези дарения са възможни и благодарение на благородната воля на много от авторите на издателството.

- Николай Хайтов през 1988 г. отбелязва в посланието му към вас: "...този път реших да ви кажа онова браво, което ми идва на езика...". Важна ли е за вас оценката на този именит писател? Спомняте ли си кога и как написахте стихотворението "Караиванов геран", което му посветихте?

- Да получиш такова писмо с такива думи, и то не от кого да е, а от Николай Хайтов, е истинско чудо. Вълнуващо, паметно събитие за мен, което ме насърчи в творчеството ми. Писмото даде начало и на нашето близко приятелство, което продължи до края на дните му.

Кара Иван е действителна историческа личност, родом от съседното на Момино село - Криво поле. Описан е в очерка на Хайтов "Кърджалията Емин ага", публикуван в книгата му "Родопски властелини". Отхвърлен кандидат за женитба, Кара Иван отива в кърджалийската орда на Емин ага. След време се връща с тая орда в селото с погроми и убийства. Взема изгората със себе си, убива съперника си... В старостта си се завръща в родното си село. Но съселяните му помнят кървавата неделя, обръщат му гръб, селото го отритва. Заживява извън пределите, в колиба, в пълна самота. Там копае геран, от който има следи и до днес.

Междувременно Кара Иван разказва на селския даскал Нестор Марков, по-късно поборник и книжар, своите кърджалийски патила и подвизи. Даскалът ги записва и така оставя рядък ценен документ за кърджалийството. Хайтов, проучвайки живота на Емин ага, между другите факти намира и тия записки.

През 1996 г. с Николай Хайтов присъствахме на честването на 160 години от рождението и 8 десетилетия от смъртта на Нестор Марков в Криво поле. След това гостуване написах стихотворението "Караиванов геран". Показах го на Хайтов. "Да! Това е Кара Иван, хванал си го! - каза той. - Трагична съдба на кръвник и самотник! Пропилян живот!" Така Кара Иван стана литературен герой и на двама ни, посветих му стихотворението.

- Как ви се отрази пандемията от коронавирус? Може ли подобна ситуация да вдъхновява за творчество, за създаването на нови стихотворения?

- В нито една ситуация, включително и тази, създадена от коронавируса, творчеството не секва. Животът си тече, макар и по-различно, той предлага темите, създава вълненията... Така че можем да очакваме нови интересни, вълнуващи творби. Нека си припомним забележителното произведение "Греховната любов на Зографа Захарий" от Павел Спасов. Една трагична любов по време на чумната епидемия в средата на ХIХ век.

Но мисля, че епидемията ще има отражение и върху сетивата и ценностите в творческия процес. Литературата приканва към близост, дружелюбие, взаимност, обич. Забраните на карантината затрудняват всичко това. И логично е в творчеството да намери по-ярко отражение цената да живеем свободно, цена позабравена, неосъзнавана отдавна...

- Дали сте много интервюта, отговаряли сте на какви ли не въпроси... Какво обаче смятате за важно, а никой не се е сетил да ви попита?

- Напоследък често се връщам към миналото и се опитвам да си припомня каква е цената на верността към поезията... Нямам друг отговор, освен категоричния - неизмерима!... Да облечеш в стихотворни редове внезапно прозрение в житейска истина и да я превърнеш в завладяващи строфи в диалога с читателя - иска се вяра, воля, преданост, уединение... И всичко това - с дълг към семейство и близки, отговорност към работа, взаимовръзка и ангажименти с хора; грижа за бита, изкушения от дарове на живота... Наистина неизмерима цена! Дано това, което споделяш с читателя; това, което даваш на другите, да оправдават и възнаграждават трудния съдбовен път!...

КАРАИВАНОВ ГЕРАН

На Николай Хайтов

Вратите на всеки дом тука за теб са затворени, 

че рана до рана, от ножа ти всеки едва оцеля.

Но пак многолюдно е селото - жилав е коренът - 

децата пораснаха, те наредиха деца.

Ти имал си толкова много, тъй беден накрая

е твоят живот - без празник, без поздрав, без дума, без гост. 

Денят те развежда през спомени млади и тайни,

сънят ти е вик от земята на всяка положена кост.

И само тояжката твоя, ръката ти хванала,

почуква до тебе, почуква и търси подземни врати, 

да слезеш в заспалото село на твойте акрани

и прошка за тежкия грях да поискаш от всичките ти.

Препускал на коня по пътища димни и смъртни, 

най-после от тебе остава едничка безкръвна следа - 

там, дето копал си с тояжка по пътя към мъртвите, 

геран е останал със бистра студена вода.

ХЛЕБАРНИЦА

На баща ми Васил Трендафилов

Препускаме към градовете - етажи, над етажи...

И люлката на свойто житие завързваме

все по-далеч от кълн на жито, от цвят на ябълка.

Но след димния си труд ще се забързаме

и тук ще спрем да кажем:

"Два хляба, моля!... Два хляба!".

Творим - горим. Не стихва евристичната ни жажда... 

И анахронизъм е сега да си припомняме на 

машината за първата бразда и шумна слава.

Но след безсънна нощ ще вдигнем рамена

и тук ще спрем да кажем:

"Два хляба, моля!... Два хляба!".

Звезди докосваме с небесните си екипажи... 

И тъй отдавна буйни дъждове и снежни зими

не спират нашия космичен набег.

Но след далечен полет ще се приземим

и тук ще спрем да кажем:

"Два хляба, моля!... Два хляба!".